Съдържание:

Написаната история

Какво знаем и какво не знаем за траките

Тракийските племена

Трибалите

Тракийски царства. Тракийски царе

Тракийска религия. Тракийски богове

Тракийски език

Логичната антитеза

Лъжата за вратата

Врата – топоними. Вратица. Вратца. Враца.

Суфиксът “-ица” в граматиката на българския език

Топонимичен суфикс “-ица”

Суфиксът “-ец”

Топонимичен суфикс “-ец”

Забравеното име

В М Е С Т О  О Б Я С Н Е Н И Е

Предлаганата публикация трябваше да бъде под формата на есе с категоричното заглавие “Този град се е наричал винаги “ВРАТА” като начало на подготвяната от мен бъдеща книга в две части: ”Не убивай Вратца” и “Не убивай Врачанина”. Докато нахвърлях идеите по нея, често пъти /почти отегчително за присъстваващите/, споделяхме мисли с приятелите от Артцентъра, както обикновено след официалните събития при откриване на изложби или при формални и неформални срещи и какви ли не тържества, които съпътствуват дейността му.

За ужас на случайно попаднали гости, започвахме поредната тема за Враца и за нейната история, после за прабългарите, за траките, за местните траки – трибалите, и така до първи петли. Всеки знаеше по нещо, с което изненадваше другите, или беше прочел друго, неизвестно за останалите, но всички заедно търсехме истини, различни от общоприетите. Така в приятелски спорове, на двора или около камината, се подхвърляха нови идеи или се изказваха хипотези, които при следващата сбирка трябваше непременно да бъдат доказвани. А тя обикновено не закъсняваше и пак, след “тържествената” част, започвахме оттам, докъдето бяхме стигнали.

Името на Враца беше темата, около която най-често се обединявахме. Стигна се и дотам да отхвърлим транскрипцията на днешното име на града, защото според нас то не отразяваше изначалния смисъл за вратата. Говорехме си, че отнемането на буквата “Т”, която е един символичен кръст в името, е основната причина, като Божие наказание, за нещастната съдба на Враца. Искахме да изразим своеобразния си протест, като навсякъде и във всичко изписваме името на любимия си град “ВРАТЦА”, а не Враца и мечтаехме да подтикнем гражданите му на бунт или неподчинение до възстановяването на онова свещено “Т”, в което е вложен хилядолетният му код.

Дискусиите започваха уверено и печелехме все нови и нови поддръжници, но винаги завършваха с още по-нови и нови съмнения. Натрупваха се факти, но се раждаха и догадки, откриваха се доказателства, но все нещо не достигаше, а истината не ставаше по-безспорна и категорична.

Така от есето стана нещо друго, което като че ли доби самостоятелен вид и на което, без да сме приключили дискусията, давам гласност.

Правя го с благодарност към всички приятели от “Артцентър” – Враца и неговите приятели и с удоволствие изписвам имената им: Красимир Кръстев, Любомир Минковски, Петър Къчев, Иван Яков, Роберт Данчев, Росен Цонев, Иван Йорданов, Боян Пищиков, Николай Подвързачов, Любомир Трифончовски, Иван Христов, Сава Кисьов, Милчо Костурков и всички, които ме подкрепяха.

                                                                                         Огнян Пищиков

В М Е С Т О   И З В И Н Е Н И Е

                                                                   Лудостта, това е невъзможността да съобщим

                                                                   мислите си на останалите.

                                                                                            Паулу Коелю / ”Вероника решава

                                                                                            да умре” /                                                                                                                         

Нямам амбицията да пренапиша историята на нашия град. Нямам достатъчно знания за това, а и сигурно няма да ми остане време. Убеден съм обаче, че тя все някога ще бъде пренаписана или най-малкото дописана, защото в нея има почти толкова истина, колкото и полуистина.  А истината наполовина – си е чиста лъжа.

            Най-вероятно е това да стане, когато се пренапише историята на България. Тази, която никога не сме учили или сме недоучили. Бъдещото ни европейско преоткриване и неограниченият приток на информация чрез съвременните технологии  ще ни дадат достъп до тайните архиви на Ватикана, Константинопол /сега Истанбул, но все същото/, Киев и Москва, наред с Париж, Пекин, Лондон и Вашингтон /и още,  и още/,  където зад десет врати е заключена истинската ни история.

            Но днес, както и вчера, какво друго е историята, освен “общоприета измислица” /Наполеон/,  която ние самите препредаваме на децата си и колкото повече повтаряме някоя лъжа, толкова повече тя се превръща в истина.  Така е и с името на Враца. Повече от сто години си разказваме една общоприета измислица и дотолкова сме повярвали в нея, че даже не се замисляме върху нейната достоверност и логика.

Нямам и претенциите да съм направил епохално историческо и езиково откритие. Повече от година  прерових хиляди страници в търсене на забравеното име и за себе си съм сигурен, че съм го намерил. Вероятните скептици ще трябва да изразходват почти толкова време и усилия, за да ме опровергаят. Целта на тази публикация не е себедоказване, макар и да се блазня от мисълта, че покрай името на Враца попаднах на исторически и езикови находки, които надскочиха скромните ми родолюбиви цели.

Признавам, че “историята почива на предполагаеми факти” /Андре Мороа, ”За историята”/, поради което подхвърлям няколко хипотези и оставям на специалистите – историци и най-вече археолози, да поработят професионално над тях.  Близките околности на Враца са едно от огнищата на човешката цивилизация и откритията тепърва предстоят. Засега “хипотетично, нещата трябва да се споделят, за да се приемат или отричат” /Иван Маразов/ и затова предлагам да започнем обсъждането.

С известни уговорки, заявявам, че се постарах да разкажа, колкото се може по-достъпно, прочетеното и видяно от мен и да обоснова по-ясно вижданията си, като умишлено избягвах наукоподобния стил, което не ми се отдаде съвсем. На места не успях да си спестя многословието, поради което се извинявам на отегчените читатели, но смятах, че така ще бъда по-убедителен. Мисълта, че трябва да преодолявам наслоявани митове и да опровергавам табута, ме задължаваше да навлизам в подробности, които ще се сторят излишни, но без които обосноваването на теза, различна от общоприетата, не би била близка до истината.

Понеже настоящето писание няма характер на научно изследване, съм си позволил волности във формата на отразяване на проблемите и в много случаи смесване на стиловете и подходите, но в същото време съм търсил максимална достоверност на хипотезите и теориите и в исторически, и в логически, и във филологически план. Работата върху източниците и материалите изискваше да задълбоча знанията си в много от областите на човешкото познание, поради което се наложи да се поровя сериозно или да търся съдействието на съответните специалисти. Затова в отделни сфери, които не са най-силната ми страна, като езикознанието например и в частност сравнителното езикознание, съм се постарал да поднеса повече факти, които специалистите навярно ще отсеят.

Ако някои от хипотезите се потвърдят, по тях ще може да се подготви и направи достатъчно аргументирано и безспорно научно съобщение.

Заявявам, че не търся сензация и безсмислена дискусия, а само път към истината, и че издавам тази книга с много любов към Враца и врачани. Имам  искреното желание да видя променен живота им, а това може да започне с преоценка на мнението за името на града ни, който, надявам се, всички обичаме.

Н А П И С А Н А Т А    И С Т О Р И Я

 Това, което сме неспособни да променим,

 сме длъжни поне да опишем

                                                                                                   Райнер Вернер Фасбиндер -

                                                                                                   кинорежисьор

Враца е селище на повече от две хиляди и петстотин години. Първото поселение, дало началото му, е в района на прохода, известен с днешното име  Вратцата. При извършените там последни разкопки през 1963 г. е разкрит “културен пласт, образуван от останките на многослойно селище, обитавано през няколко исторически епохи – българското средновековие, предримската епоха на траките и края на бронзовата епоха. Последният пласт се намира на най-голяма дълбочина и е представен, поне в рамките на направения изкоп, от късове керамика, която носи характерните белези на последния период от бронзовата епоха и началото на желязната епоха – края на второто хилядолетие пр.н.е.” /1, 44/ По свидетелство на археолозите, извършили изследванията тогава, този културен пласт е почти напълно отнесен от стихийните води на река Лева при катастрофалното наводнение на 1 май 1966 г., а оттогава изследвания почти не са правени.

При по-ранни търсения в прилежащите на прохода пещерни форми са открити останки, които са доказателство, че мястото е населявано още през епохата на палеолита, т. е. в най-дълбоката древност на човека. В близката околност на Враца археологът Богдан Николов открива и праисторическите селища до извора Заминец и село Градешница, датирани от VІ – V хилядолетие преди Христа, чиито имена днес са и наименования на степени на древната европейска и световна култура. Така преди половин век е установено, че в непосредствена близост до Враца е съществувала цивилизация от преди седемдесет века. Ако историческият календар на света е безспорен и точен, това означава, че след петнадесет века са били построени египетските пирамиди, а тридесет и седем века по-късно се е състояла Троянската война.

Засега, с не малка гордост,  можем да твърдим още, че тук са намерени артефакти от най-древната писмена цивилизация на планетата – пиктограмите от Градешница, и доказателства за съществуването на най–старата земеделска цивилизация в тази част на Европа – скелета на жена от Оходен.  Днес те се съхраняват във врачанския исторически музей.

Още половин век преди Богдан Николов друг виден български историк – Рафаил Попов, в едно свое изследване изброява и описва повече от двадесет тракийски могили в полето около днешна Враца.  Изследователите твърдят, че до могилите винаги се срещат останки от тракийски селища, а в съседство с могилните некрополи около Враца са отдавна известни останките на повече от десет тракийски селища, съществували през различни периоди на второто и първото хилядолетие преди н. е.      /1, 45/       

Ако приемем, че днешният град Враца е възникнал на основата на някое от тях, то началото му трябва да се търси в годините на възникването на Свещения град - Рим, и дори преди него.  Възрастта му е значително по-голяма от тази на Париж и Лондон и несравнима с младенчеството на Ню Йорк и Вашингтон.

Неоспорим факт е, че част от знанията, които притежаваме и използваме по темата, са плод на нашите предшественици и техните търсения.  Тези, които най-пълно са описали историята на Враца, са ни оставили както “безумни” предположения, така и неоспорими факти, че първите обитатели на “първата Враца” са избрали именно онова,  изпълнено с мистика, място под гигантските скали до още по-мистичния проход във вечната планина.

Всеки човек би си задал въпросите: кой, кога и защо е създал това селище, как го е нарекъл и защо го е нарекъл така?

• Ако това са били траките, за което има най-безспорни доказателства – какво ги е накарало да се заселят на толкова студено, проветриво и неравно място?

• Защо покорилите го след векове римляни са го укрепили и дали ли са му дали свое име?

• Какво от него са наследили византийците /другите римляни/ и пренесли ли са името му през вековете?

• Как славяни и прабългари са продължили живота му, за да просъществува през всичките хиляда и триста години на последната българска държава?

• Защо многовековните османски поробители са запазили името на Враца въпреки изключителните трудности за неговото произнасяне на турски език?

Каквито и въпроси да си задаваме, има два готови и безспорни отговора: първият е свързан с това, че няма исторически данни животът на това селище да е спирал някога изобщо, а вторият, че когато и да е възникнало това селище и каквото и първично име да е получило – то винаги е имало някакво име, което като името на всеки човек, го е съпътствало през вековете.  Неговата промяна не може да е останала незабелязана и неотразена в най-древните и по-нови хроники.

Засега най-старото, писмено потвърдено и неопровержимо име, е това на град Вратица.  Датираното сведение е от ХІІ-ХІІІ век, т. е. отпреди осем века, което представлява по-малко от една трета от общото съществуване на селището, и до първичното име, от вероятното му възникване, се губят почти двадесет века.

Може би трябва безкритично да повярваме, че десетки векове селището е било безименно и че траки, римляни и други са оставили тази привилегия на появилите се по тези земи през VІ – VІІ век славяни?

Колкото и еретично да прозвучи, трябва да кажем откровено, че първото име на селището, дало началото на днешна Враца, поне хиляда години е било тракийско и няма начин да не са останали следи от това.

Дори да не е така, няма как римляните, които вместо Бог са дали имена и на най-малките тревички и буболечки на Земята и на най-далечните небесни тела във Вселената, да са оставили без име това създадено от Бога място и най-важното - да не са го записали на книга.

Трябва да признаем, че за славяни и българи е останала привилегията да бъдат само последните обитатели на това селище и ако са му дали някакво име, то това е станало най-малко хиляда и петстотин години след като някой друг го е нарекъл по някакъв начин.

Кое е било това име и какво е означавало то, са въпроси, които сигурно всички изследователи търсачи преди нас са си задавали и, както знаем, досега не са отговорили.

Може ли едно селище /крепост, село или град/ да просъществува хиляда и петстотин – две хиляди години без име,  та било то тракийско, римско или византийско /разбирай гръцко/?

А възможно ли е това име да е означавало едно и също и винаги да е било превеждано на езика на съответните жители или завоеватели?

За най-накрая оставих последния въпрос:

А имало ли е изобщо друго име, щом няма писмени сведения за това?

Дали първото име на Враца не е останало в основата си неизменено и само е приемало съответното латинско, гръцко, славянско, българско или турско произношение?

Уверявам Ви, че колкото и отегчително да ви се стори някоя част от изложението, усилието да стигнете до края си заслужава, а въпросите, които зададох, ще намерят логичния си отговор.

Историята на едно селище е и история на неговото име. Двете заедно са вървели през вековете и ако едното не е прекъсвало съществуването си, другото също неотклонно го е следвало, за да достигне до нас. Дори да са изгубени ценни сведения за възникването на едното или другото, дълбоко някъде под земните пластове или под езиковите промени се крият истини, които чакат да ги открием.

За миналото на град Враца и неговото име са изписани хиляди страници и във всяка от тях сигурно се крие частица истина. Българската история е “малко” манипулирана и това не е подминало и тази на нашия град, но зад  казаните или написани думи стоят не само догадки и легенди, а и сериозни проучвания и изследвания, в които истината трябва да е в повече. Проследявайки как са се развивали те, ще можем да си дадем сметка за степента на тяхната достоверност и тяхната добросъвестност.

Първата история на Враца е написана от българския историк и етнограф Йордан Попгеоргиев /1869 – 1921/. През 1904 г. той публикува студията “Град Вратца. /Принос към историята му/”, приета от историко-филологическия клон на Българското книжовно дружество /от 1911 г. Българска академия на науките/ в заседанието му на 2 юни 1903 г. Биографията на Йордан Попгеоргиев не е достатъчно проучена, поради което и връзката му с Враца и написването на студията не е изяснена. Според ст. н. с. Иван Райкински – директор на Регионалния исторически музей и галерия – Враца, Попгеоргиев е бил директор на гимназия във Велико Търново, директор на историческия или етнографския музей в София и директор на Педагогическия институт в Пловдив. От направените от мен проучвания със сигурност може да се каже, че Йордан Попгеоргиев не е врачанин и няма документи, които да доказват, че е бил учител във Враца, както се твърди от негови биографи. Името му се споменава многократно във връзка с историята на музейното дело в България /виж Симеон Недков. Музеология. Глава трета/, където е посочен като един от завеждащите етнографската сбирка след обособяването през 1893 г. на трите основни сбирки на Народния музей: средновековна, етнографска и нумизматична. Бил е член на Музейния комитет към Народния етнографски музей след създаването му през 1906 г. Освен историята на Враца публикува материали за историята на Дряново и Килифарево. Ст. н. с. Иван Райкински смята, че споменатият автор е “първият учен, който ползва с научна цел богатия архив на Хаджийската фамилия и този архив заляга в неговата историческа студия”./3/

Съставителите на том първи от “Семеен архив на Хаджитошеви” съобщават, че Й. Попгеоргиев е “командирован през 1904 г. от Министерството на народното просвещение за една година из страната със задача да проучи и събере намиращите се в различни места ръкописи, архиви и стари книги. Посетил и Враца, той се срещнал с Никола Т. Димитров, син на Тодораки Д. Хаджитошев, който му дал 54 документа от семейния архив.”/4, 9/ Това вероятно  е вярно само в частта си, че след смъртта на Тодораки Хаджийски през февруари 1902 г. синът му Никола е предал част от архива на съхранение в Етнографския музей – София. Публичното обсъждане на студията, както вече отбелязах, е станало в средата на 1903 г., а през 1904 г. вече е била и официално публикувана. Това доказва, че друга част от архива е била вече позната на Й. Попгеоргиев и това  според мен е станало със знанието и съгласието на основния пазител на архива Тодораки Д. Хаджийски. Историята е написана с подробности и оценки, които надхвърлят сведенията от архива, което означава, че авторът й е познавал лично Тодораки и се е ползвал от неговото мнение. Смятам, че синът на една от най-значимите личности на Враца - Димитраки Хаджитошев, е прекият подбудител и основен източник на сведения за написването на историята на града.

Известно е, че архивът на Хаджитошеви е бил познат и на археолозите братя  Карел и Херменгилд Шкорпил, създатели на българската археология, които са гостували във Враца. Тодораки Хаджийски е смятан за един от най-големите радетели на старините у нас и често е бил посещаван за съвет. Още през 1894 г. директорът на Народната библиотека Васил Д. Стоянов проявява интерес към архива и заедно с Д. Е. Текела – уредник на Народния музей, са командировани във Враца, за да опишат аналитично събраното от фамилията Хаджийски. След 1896 г. в Северозападна България се проучват вече откритите паметници в местните музейни сбирки и от секретаря на Руския институт П. Д. Погодин, който също лично се среща с Тодораки Димитракиев. Още Цани Гинчев /1832 – 1894/, съратник на Г. С. Раковски, съобщава за частната музейна сбирка – “старинар” на Тодораки от Враца и създателя й – неговия баща. Тя е призната за най-голямата частна колекция преди Възраждането и началото й е поставено още от хаджи Тошо Ценович, а синът му Димитраки Хаджитошев и внукът му Тодораки Димитракиев са продължители на колекционерското му дело, като в навечерието на Освобождението в нея се наброяват стотици екземпляри ръкописи, старопечатни книги, монети, накити, църковна утвар, оръжие и др. веществени паметници за историята на Враца и околността. Една голяма част от сбирката е предадена /и продадена/ по-късно на Народната библиотека и Народния археологически музей. За всичко това има подробни описи и сведения, но може да се каже, че за съжаление по-нататъшната съдба на колекцията е неизвестна, а тя би могла да даде, в съвременните условия, нови допълнителни сведения и за най-древната история на Враца.

Впечатлен от фамилното архивно богатство на Хаджийски /Хаджитошеви/, Й. Попгеоргиев, който явно е имал голям събирачески и изследователски нюх, решава да напише история на град Враца, без претенции да е цялостна, но затова пък максимално достоверна. Отразените в нея исторически факти засягат предимно предходните ХVІІІ и ХІХ век и до известна степен са силно повлияни от записките и оценките на фамилията Хаджийски. Тази история е максимално близка до архива /Ив. Р./, но е издадена прибързано и без достатъчно допълнителни проучвания. Написването й става непосредствено след смъртта на Тодораки Хаджийски, поради което не можем да знаем неговата оценка за пълнотата и достоверността й.

Въпросите, свързани с по-старата история на града, са засегнати в кратка уводна форма към основното изложение. Оценките на автора за основаването и последващото развитие на града са оскъдни, повлияни от следосвобожденски настроения и по тази причина са почти неверни. Липсват археологически доказателства, макар че “старинар”-ът на Хаджийски е съдържал доста находки, които са били известни на Й. Попгеоргиев.

В заключение ще отбележа, че “историята” е много закъсняла в сравнение с издадените исторически книги за други сходни на Враца градове, но по замисъл и изпълнение надхвърля скромното значение на града ни в началото на ХХ век. Библиотека “Български Северозапад” към “Известия на музеите в Северозападна България” подготвя преиздаването на тази научна студия, с което тя ще стане отново достояние на врачанската общественост. По тази причина, с малък коментар, ще приведа почти дословно /с малки съкращения и без редакторска намеса/, част от оригиналния текст на Й. Попгеоргиев, в който е отразено мнението му по обсъжданата тема за възникването и именуването на град Враца.

“Град Вратца е нов град. Той е основан наскоро след падането ни под турците от жителите на близките планински местности. До идването на турците главен и укрепен български център във вратчанския край е бил Згури-град в едноименния проход на Вратчанската планина, един час далеч от днешния град Вратца. Згури-град се е издигал до стария и богат римски бакърен рудник, наречен днес “Медна”. За запазване на тоя рудник, при който са секли пари, както и за запазване на селищата, които са се намирали във вътрешността на вратчанската планина, римляните са издигнали при входа на прохода, 1000 крачки навътре от Вратца, две силни укрепления: една стена и една бойница. Стената се е издигала от лявата страна на река Лева или Вратчанската бара над самото шосе за Згури-град, като е заграждала една доста обширна стръмнина, обкръжена от зад и от страни с недостъпни, величави и прави като стена скали.

........Пространството, което е заграждала стената е широко около 157 крачки и има на  няколко места развалини от стари сгради.

При края на стената между две високи и прави скали се намира един отвор, наречен Вратца. Той е 27 метра широк....... Според преданието Вратцата е била укрепена в старо време със зидове, на които са стоели врата, запазвани всякога от стражи.

Долната скала на Вратцата се казва Капи-таши........ На Капи-таши отгоре стоят развалините на една стара римска бойница, която е пазела както Вратцата, така и високата скалиста пътека зад себе си......

Преданието разправя, че когато нахлули в северна България турците, в Згури – град живеел Радан войвода. Той се укрепил на Вратцата и дълго време отблъсквал юнашки всички нападения, като не допускал турците да нахлуят в вратчанската планина. Но най-после, като видял, че турците ще преодолеят, той заклал дъщеря си на Капи-таши и избягал в планината. Поради това долът, който се намира зад Вратцата и през който Радан войвода се оттеглил, се казва и досега Войводин дол. За Радана разправя по-нататък преданието, че загинал някъде към Софийското поле.

Доколко са били упорити и жестоки борбите между турците и българите в вратчанските околности се вижда от това, че след падането ни под турците, вратчанското поле заедно с планината взели да се наричат Пусто Загоре, защото за дълго време си останало опустошено и почти съвсем незаселено......... Същевременно турците запазили правата на болярските фамилии, които приели исляма, да си бъдат и напред господари на земята, която дотогава владеели, така също и на селяните, които им били подчинени.”/2,  2/  

С този кратък текст, Йордан Попгеоргиев не само е предал цялата хилядолетна история на Враца, но и властва повече от петдесет години в съзнанието на местното родолюбиво население, тъй като студията му е единственият източник за изучаване на миналото. С тази история са запознати нашите дядовци и баби и дори нашите родители. С нея са се съобразявали почти всички последващи автори и изследователи. Умишлено представих пълното й съдържание, защото то отразява две много важни тенденции на историческия анализ. От една страна, авторът се позовава на общоприетите схващания в края на ХІХ век за основаването на селището, т. е. на онова, което самите врачани са му разказали. Затова и на няколко места историкът се застрахова, че се позовава на предания и легенди, за които няма съмнение, че са битували в общественото съзнание на нашите следосвобожденски прародители. Много е вероятно да са били предавани от уста на уста в периода на турското владичество, когато разказването на героични истории е имало за цел по- скоро да възпитава и буди патриотичния дух на потомците, а не да препредава историческата истина.

Втората тенденция е свързана с това, че в ролята си на учен историк Йордан Попгеоргиев е изказал предположения и оценки, макар и основани на местния фолклор, а защо не и на субективни мнения и оценки на отделни хора /например представители на фамилията Хаджийски/, които за дълги години са станали обект на обсъждане и изучаване и са формирали всички последващи схващания.

Днес, сто години след публикуването на студията и след като са извършени сериозни исторически и най-вече археологически изследвания, можем да кажем, че макар и да звучи правдоподобно, представената от Й. Попгеоргиев най-древна история на Враца е, най-деликатно казано, наивна и даже невярна. Със сигурност се знае, че в района на прохода Вратцата е съществувало укрепено място, което е прераснало в селище не само преди идването на турците, но даже и преди римляните.

Извършените за цял век разкопки - от прохода в посока на днешния град Враца -  показват, че селището се е премествало по посока от Вратцата към равнината, от двете страни по течението на реката, за да достигне по време и в края на турското робство до мястото, където днес е площад “Христо Ботев” и около него. Доказателствата за това са много, като се започне от откритите при разкопки местни гробища, които през различните епохи винаги са се явявали извън селищата или на края им, и се свърши с така наречената “Болярска църква” в двора на днешния храм “Св. Николай”. Тук вероятно трябва да добавим и двете отбранителни кули в района на площада, които с вида  и имената си напомнят по-скоро за български /възстановени и надстроени/ средновековни военни съоръжения. Курт паша, с чието име се свързва по-малката от двете кули, е най-вероятно един от помохамеданчените местни боляри с българското име Вълко или Вълчо, което на турски език се превежда курт /вълк/. Такова е и името на основателя на българската държава Курт Кубер, известен като Кубрат. Кулата на Мешчиите, която се приписва на някакъв измислен местен владетелски турски или кумански род, е всъщност преустроено българско отбранително съоръжение, до което впоследствие е била построена малка джамия /параклис/. На турски език името се изписва “мешчет кулеси”, т. е.кулата при /на, до/ джамията. Мешчет, мехчет, мечеть и мечить са само форми на произнасяне на една и съща дума, която и днес се използва от тюркоезичните народи на бившия Съветски съюз и означава само едно - джамия. Битува и мнение /писмено отразено и в едно донесение на католическия архиепископ Филип Станиславов/ич/, че е съществувал помохамеданчен род с името Мишчии, потомци или роднини на местни владетели с прабългарско или куманско име – Шишмановци. Името Шишман в българската антропонимия се свързва напоследък със старобългарската дума “шъшел”, която е най-близка до по-съвременната “съсел”. Славянският вариант на последната - мышь, логично се свързва с най-новата българска дума мишка, а оттам и до Шишмановци-Мишчии.

Всичко казано по-горе е много важно, защото това определя приближаването максимално до историческата истина, че град Враца, укрепен или неукрепен преди падането ни под турско робство, се е намирал преди прохода, а не зад него, поради което няма как да е отбраняван по онзи героичен начин, както би ни се искало. Обикновено народът ни е разказвал за онова трудно време не какво е било, а “каквото е искал да бъде”. От различни исторически източници е известно, че доста български селища като Ямбол, София, Цепина, Раковица и Баткун са се съпротивлявали срещу поробителите. Днес имената на някои са неизвестни, защото отмъщението е било толкова жестоко, че нищо не е останало от тях. Твърди се,  че Ловеч и Момина сълза също са се сражавали, но повечето български крепости доброволно са се предавали. Няма исторически сведения Враца да е между първите. /5, 481/      

Няма исторически и археологически доказателства да е съществувал укрепен български център, където е сегашното село Згориград, което и днес е на един час път ходом  от Враца. Още по-малко в района на мина “Медна”, където засега са открити само останки от тракийско рударско селище. Има все още белези за съществуването на укрепено място непосредствено отдясно след прохода, което може да е играло някаква роля в местната отбранителна система. Най-вероятно е това да е било “заграденото” място, което свързваме със Згориград и където са се обучавали бъдещите войни, или да е било резиденция на местния военачалник войвода, което свързваме и с отсрещния Войводин дол. По-късно там е имало и манастир, който е единственото горяло място в района. Обръщам внимание на това, че думата “войвода” е официално използвана от турската администрация до преди Освобождението и с нея е бил именуван всеки местен турски военачалник, с най-висок ранг.

Внушението, което прави авторът, че зад прохода е имало селище, което е дало началото на Враца, няма да издържи историческата проверка. Ако градът е създаден след падането под турско робство, той нямаше да бъде назован с българско име. Ако името Враца му е дадено заедно с понятието град, нямаше да бъде от женски род, а ако е възникнал далече от “отвора” или от “вратата”, нямаше да го нарекат Вратца. И накрая - защо ще го наричат Вратца, като прохода е Вратцá. В интерес на истината трябва да признаем, че Йордан Попгеоргиев не засяга пряко въпроса за името на града. Най-вероятно, защото е забелязал известни противоречия между своите твърдения и реалностите. Трябвало е обаче да се сети, че “новият" град може и да е наречен с някое старо име или със своето старо име.

Разказаната от автора легенда за Радан войвода е опит да се подкрепи с доказателства твърдението за възникването на “град Вратца”. Йордан Попгеоргиев смесва личности и събития, за да нагоди твърденията си с истинската история. Радан войвода обаче най-вероятно не е мит. Преданието за него е записано още от Петко Рачов Славейков през 1849 г., когато за кратко учителствува във Враца. Съществува и едноименна театрална пиеса, написана от неизвестен автор /някои приписват авторството на П. Р. Славейков/ и издадена в Румъния , която даже се е играла в Свищов и другаде преди Освобождението. По този начин името на войводата е станало известно в цяла България. В театралните постановки действието се е развивало по време на византийското робство, от съображения за сигурност, което внася известна историческа  неточност. /К. А./ Описаната от Й. Попгеоргиев съдба на войводата също е героизирана така, че да се отнася до момента на падането на града под турско робство и да пресъздаде несъстоялата се отбрана на тогавашното селище и неговото население.

Всъщност “легендата” е била разказвана от Тодораки Хаджийски и това научаваме от Д. Йоцов, който твърди, че я е чул лично от неговите уста през 1893 г. /7, 41/ Тя се отнася за времето на турските нашествие, но далече преди покоряването на България и по-точно в 1365 г., когато “малодушният /цар/ Иван Александър свиква в Търново коронен съвет от митрополитите, велможите и областните управители, за да потвърдят решението му да измени наследственото право на българската корона и да се занимае с богомилската ерес. На тоя събор вероятно са присъствували врачанският болярин Шишман, потомък на стария Шишманов княжески род, който узурпирал Видинското княжество, и войводата или стратегът на града - Радан.

Преданието разказва още, че тия двама първенци от Враца са на противоположни становища на събора в Търново. Докато боляринът Шишман приема решението да се промени престолонаследието и да бъде провъзгласен за “царевич” синът на Ребека, Радан е против това.

С това си поведение той си спечелва омразата на Иван Шишман. Когато последният става търновски цар, той иска да смени Радан и да постави във Враца доверен човек. Войводата обаче не се подчинява на тази заповед и готви отбрана срещу куманите, изпратени от царя да го изгонят от крепостта.

Наеманите кумани претърпяват поражения от храбрите планинци на Радан, но той намира за разумно да се укрепи здраво зад Вратцата, в Згориградската котловина, в укреплението, което е съществувало и сега поправено от него. Търновският цар Иван Шишман изпраща във Враца за войвода на областта един родственик на майка си, боляринът Бахудзе, който наскоро е покръстен и също приема името Шишман.” /7, 43/

Предадох  дословно вероятния запис на “легендата” за Радан войвода, защото с този текст обикновено се спекулира, когато се разказва историята на Враца. От него могат да се направят два основни извода: първият е, че “наказателната акция” срещу войводата е осъществена от българска войска или от наемници кумани, поради което “историческата” среща на Радан войвода с турците вероятно не се е състояла. При археологически разкопки не са разкрити масови гробове от онова време или следи от проявено насилие на нашествениците. Оттам нататък започва легендата, подобна на онази за “непобедимия цар” Иван Шишман и “последната” му битка край всяко българско селище. И песните, като онази “Откога се е мила, моя майно льо, зора зазорила...”, която и днес припяваме от гордост и за самочувствие. За втория извод ще цитирам самия Димитър Йоцов: “в тоя град винаги има недоволство против безумията на властта и против неправдата” и ще ви го припомня в някои от следващите текстове.

Като украшение на догодената история за онова време са и двете понятия “Капи – таши” и “пусто Загоре”. Трябва да отбележа, че името на по-малката от двете скали на Вратцата, посочено от Й. Попгеоргиев като “ Капи – таши” е безсмислица на турски език и показва дълбокото непознаване на този език от автор, който пише история на един град предимно за турския период. Вероятно се има предвид словосъчетанието “таш капъ”, което може да се преведе като “каменната врата” и сигурно е било някакво име, с което турците са означавали цялото скално явление, т. е. Вратцата. Въпреки усилното ми търсене и в други източници, никъде не срещнах това местно име, освен в студията на Й. Попгеоргиев, а би било интересно да знаем как турците са наричали Вратцата.  Както вече отбелязах, авторът не е обяснил защо т.нар. от него “отвор” е Вратцá, а градът Врáтца; нарича прохода “Згуриградски”, а самия Згуриград изписва с “у”, а не с “о” и явно не го свързва с “горя” и “изгорял”, макар че и думи като “сгур/згур” и “скара” са от същия корен.

С недостатъчно проучване от страна на автора е свързано и понятието “Пусто Загоре”, използвано като доказателство за турските зверства из района, вследствие на които се е появил “новият” град. На специалистите е известно, че с името “Загорие” в турската империя са наричали от средата на ХV век административно-териториалната единица /нахия /, която се намира източно и североизточно от Стара планина, в района на днешните Белоградчик, Димово, Грамада, Кула и Брегово. Възможно е цяла Северозападна България да се е наричала Загоре от самото население на този край и това до известна степен повтаря наименованието на друга част от България, която и до днес народът ни нарича така чрез името Стара Загора, но това не съответства на официалните турски документи. Интересно е да се знае, че сегашното село Загорци в Сливенска област по време на турското владичество се е наричало Торлакмаале /Торлашка махала/ или още село Торлак, което е косвено доказателство, че е основано от преселници именно от Северозападна България, чието население турците са наричали подигравателно “торлаци” и така се нарича и до днес. За врачани “торлаци” са именно хората, населяващи посочената област Загорие около Белоградчик. Много е възможно зад обидната дума “торлак”/ среща се и като “торло”/ в смисъл на непокорен,  лош да се крие друг начин за произнасяне на името на тракийското племе “трибали”, но за доказването на това твърдение  ще трябва да се поработи по-сериозно.

Изказваното от много езиковеди мнение, че с името Загоре /Загорие/ се означават области зад Стара планина, без да се взема под внимание посоката на гледане, по аналогия със славянското “за горы”, т. е. “зад планината”, не може да бъде единственото обяснение. Известно е, че с гръцката дума “загария” обикновено се наричат местностите, където се отглежда пшеница, т. е. “житниците” и, доколкото знам, тази дума все още  означава вид хляб в Гърция, а у нас изобщо “храна”, особено на животните – “зеере”/ през турски /. Други изследователи сочат, че прабългарите са употребявали думата згара в смисъл на хляб, откъдето са и производните: загария-вид хубава пшеница, цагар-пшеничен хляб и зехре/зейре/-жито, хлебно зърно.

Като се има предвид, че преди турското “присъствие” върху земите ни е имало и сериозно, многовековно  византийско /разбирай и гръцко/ “присъствие”, може да се приеме, че областта е била заварена от турците с горепосоченото име и то да не означава непременно “зад планината”. Това е въпрос, на който ще се върнем още веднъж. Приключвам с този автор с убеждението, че със своите кратки /около две страници/ бележки за най-старата история на Вратца Йордан Попгеоргиев е внушил оценки, които дават основание на доста следващи автори да преразказват неговата версия. Известни са публикации на Никола Д. Петков – инженер по земеделие, който през 1919 г. издава брошура, озаглавена “Град Вратца някога и сега” и използва изцяло сведения, почерпени от Й. Попгеоргиев. /Ив. Р./ Продед В. Миков /52 и 53/, срещнах изданието е на инж. Иванов и е под надслов “Град Враца в миналото” и е от 1925 г.

През 1926 г. се появява и друга брошура под надслов “Спомен от Вратца. Кратка история на града от създаването му досега и изгледи от него и околността”, чийто автор е неизвестен. Бягството от авторство е обяснимо, тъй като основният източник за написването е отново студията на Й. Попгеоргиев./Ив. Р./ Васил Миков сочи за автор на това издание от 1925 г. Т. Левичков, като изрично е почертано в скоби,  след заглавието, че е написано “по Йордан поп Георгиев”. Врачанските библиотеки на разполагат с тези две посочени книги. Тенденция да се използва най-първата история на Враца се запазва и при следващите издание, едно от които излиза след тридесет години, но началото му е положено по-рано..

           През 1930 г. учителят историк Иван Ангелов /1896 – 1978/ публикува във врачанския вестник “Правда” /бр. 138-139/ поредица от материали под заглавие “Враца в своето минало”, което ни дава основание да смятаме, че това е вторият по време автор, който допринася да се датира по-точно възникването на града.

През 1957 г. излиза и самостоятелна брошура, с популяризаторски характер, под заглавие “Враца и врачани в борбата за освобождение от турско иго”. /42/ В това издание авторът категорично заявява, че се е ползвал от публикациите на Йордан Попгеоргиев и на Димитър Йоцов /за когото отделно ще стане дума/. Излизането на книгата на Д. Йоцов хронологически предхожда това на посочената брошура, но пък първите публикации във вестник “Правда” са по-ранни, поради което представям Иван Ангелов като по-ранен автор.

            Има сведения, че на Градския народен съвет – Враца по-късно е бил предложен и ръкопис на “История на Враца” от същия автор, но “публикуването му не е било намерено за удачно поради неактуалност” /Ив. Р./ Според работещия тогава в музея Васил Харизанов ръкописът е предаден на заместник-председателя на ГНС /или председател на Комисия по култура/ Бакалова  и по-нататъшната му съдба е неизвестна, макар че би трябвало да интересува и сега изследователи по темата.

            За разлика от Й. Попгеоргиев учителят Иван Ангелов е местен патриот, който дълги години работи за популяризирането на град Враца и неговата история. Освен приноса, който има за обучението и възпитанието на хиляди ученици, негова е и заслугата да съобщи пръв /заедно с Д. Бучински/ за откритата при разкопки в района на Вратцата каменна плоча от ХІІІ век с надпис, където се чете средновековното име на селището – Вратица.

Основната цел на Иван Ангелов в цитираното издание на Градския народен съвет - Враца е да опровергае с петдесетгодишна давност твърде разпространените след Освобождението нападки за неучастието на врачани в Априлското въстание от 1876 г. и да отхвърли всякакви обвинения за причастността им към гибелта на Христо Ботев и неговата чета. Като въведение към темата, вероятно с патриотична цел, той отделя внимание и на най-старата история на Враца. На нивото на обичайното знание  Иван Ангелов определя възникването на “първото историческо селище в този край”, с име Вратица почти осемстотин години по-рано от предположението на Йордан Попгеоргиев.  Според него селището е славянско, “възникнало около старата римска крепост при прохода Вратцата по време на славянските нашествия на Балканския полуостров /VІ и VІІ век/. Селището получило името си от близкия проход – Вратцата.

През българско време /VІІ – ХІV век/ Вратица станал важен укрепен център. Градът разраснал по двата бряга на река Лева, северно и южно от прохода Вратцата,   /т. е. и зад планината, в посока на днешния Згориград – бел.моя/. За съществуването на града през българско време говорят следните данни: 1. Врачански надпис на Асеновци, в който се споменава името на Вратица, което доказва, че градът е съществувал през ХІІІ век, по време на Второто българско царство. 2. Сведенията на Дубровнишкия търговец Павел Джорджевич /един от организаторите на Търновското въстание от 1595 година/, който изброява градовете, в които дубровчани имали търговски привилегии през турско време. В списъка на тия градове е поставен и град Враца./!!! - мое/ Известно е, че тия привилегии са дадени на Дубровник от Иван Асен ІІ през ХІІІ век.”   /42,  7/

По натам, под точка трета, Иван Ангелов посочва като източници за старата история на Враца някои легенди и предания от местния фолклор, които се свеждат до обичайните за робското време разкази за героични битки на цар Иван Шишман, на местния войвода Радан, ”последния защитник на Вратица” и тяхната съдба. Без да омаловажавам ни най-малко народния епос, трябва да отбележа още веднъж, че във всеки край на България се разказват едни и същи подвизи на последния търновски цар Иван Шишман /главно за последната му битка/ и местни войводи, с един и същ неизвестен край. Българската историческа наука вероятно отдавна си е дала отговор на въпросите около падането на България под турско робство и е отделила народните поверия от историческите факти, поради което не смятам за разумно да се намесвам в спорове по темата. /6, 134/

В крайна сметка от Иван Ангелов научаваме, че “победителите турци, водени от Шериф ага, озлобени от дългата съпротива на местните българи, опустошили всички селища в планината, изгорили Вратица и заставили жителите й да се заселят в полето – северно от прохода, там, където река Лева напуска планината.

Новото селище било наречено Враца /дори не Вратца (?!)-бел.моя/ по името на близкия проход Вратцата и като продължение на славянската Вратица.” /42, 9/

На непредубедения и наблюдателен читател ще му направи впечатление, че местното врачанско население не е имало никакъв спомен за съществуването на древен град с името Вратица чак до 1941 г., когато е намерен каменният надпис, но със “сигурност” е запазило за поколенията името на турския предводител Шериф ага.

С известни уговорки може да се твърди, че Иван Ангелов е един от първите автори, които официално заявяват връзката между името на град Враца и близкия му проход Вратцата и то в посока от природното явление към селището. Без да се задълбочавам в анализа, ще кажа, че макар и да предхождат с появата си, природните явления получават имена само от хората, поради което първо трябва да се появят жители на дадено място и тогава те да дадат имена на близките околности. Елементарен поглед върху топонимията на цяла България, а вероятно и на света, показва тенденция планинските проходи да се наричат според имената на най-близките селища, а не обратното  и не виждам причина Вратцата да бъде изключение от общото правило, още повече, че другите имена на прохода са именно Врачански и Згуриградски. Като примери могат да се имат предвид: Котленски, Върбишки, Твърдишки, Троянски, Дюлински, Шипченски и т. н., макар че не съм забравил и такива като Превала, Предела и Вратник, които пък не са дали имена на селища.

Най-сериозният опит на един човек да напише и издаде история на Враца принадлежи на Димитър Йоцов /1875–1969/, един от представителите на едноименната стара врачанска фамилия. През 1937 г. излиза “Културно-политическа история на град Вратца” с предговор от проф. Михаил Арнаудов. Първото издание не е номерирано, но през 1943 г. се появява и втора книга, която е обозначена като том втори и затова обикновено се приема за двутомно. След 9.ІХ.1944 г. авторът е “инкриминиран”, защото по-рано е писал  за Адолф Хитлер, което прави и книгата му “забравена” /макар и не официално забранена/ почти петдесет години. Използвана е от всички специалисти, които се занимават с история на Враца, но е непозната за обикновения читател. Хиляди врачани  в продължение на десетки години имат широк достъп до брошурата на Иван Ангелов, предлагана и досега на учениците във врачанските библиотеки, в резултат на което голямата маса от читатели и до днес не е надскочила познанията по местна история на дядовците и бащите си от преди сто години. За разлика от нея книгите на Димитър Йоцов в годините на социализма се разпространяват само апокрифно между хора, които я имат в домашните си библиотеки.

Публичното й обсъждане така и не се осъществява. За сметка на това всички историци черпят сведения от нея за своите изследвания, включително и при издаването на “академичната” “История на град Враца”. Второто преработено издание на “Културно-политическа история на град Враца” в два тома се появява през 1998 г. - шестдесет години след първото, но e вече твърде закъсняло. Сменили са се поколенията и почти никой не се интересува от местна история, а и други са ценностите на обществото. Пише се нова история и заедно с имената на улиците изчезва и част от старата. Въпреки това нещата стават по-ясни, защото през последните петдесет-шестдесет години са направени исторически и археологически изследвания, които разкриват нови доказателства, но пък са укрити или забравени старите. Затова втората  поява на книгата на Д. Йоцов има повече носталгична стойност и едва ли вече може да повлияе върху историческите схващания. Още повече, че преди тридесет години е публикувана официална “наукоподобна” “История на град Враца”, с академично участие, по която и до ден днешен не може да се спори. С нея са “облъчени” също най-малко две поколения врачани и в момента тя е настолната книга по история на нашия древен град. Който няма време да я чете, прибягва до брошурите, а невръстните врачани четат само тях. Така днешните знания по местна история са на нивото на 1906, 1957 и 1976 години. Бабите продължават да разказват на внуците онова, което са разказвали на своите деца и което са чули от своите баби. Науката не може да опровергае легендите и не прави опити за това. Попадането на измислени истории в Интернет пространството ражда нови и нови “познавачи” на неща, които може и да не са се случили.

Историята на Димитър Йоцов също не е лишена от личностен и местно-патриотичен субективизъм. Авторът сам признава огромното влияние, което оказват върху него разказите и спомените на “бащините приятели”, поради което съвременната интерпретация на събитията от времето на турското робство и Възраждането е по-задълбочена и вероятно по-достоверна, но не съвсем независима. Що се отнася да най-старата история на Враца, описана в първите две глави на том първи, Д. Йоцов ни предлага нова и оригинална, подкрепена с много факти, версия за възникването и развитието на града, която, с голямо старание за краткост, ще изложа с подходящ коментар

Димитър Йоцов определя себе си като “хоноруван професор по Политическа история във Военното на Негово величество училище”, което дава основание на врачанския журналист Вл. Бобошевски в публикуваната в горепосоченото издание полемика /7, 503/ да оспорва професорската му титла като го нарича “само  преподавател” в това училище, с цел да омаловажи професионалните усилия на автора да напише история на Враца. На нашата географска ширина това често се случва, поради което ще оставя Д. Йоцов сам да се защити. Както той твърди, въпреки откъсването си от родния град за близо четиридесет години никога не е преставал да се интересува от неговите съдбини и “безшумно и търпеливо” е изучавал миналото му с намерение да напише тази книга. /Ив. Р./ “Самото естество на труда ми наложи да започна от много далечното, от праисторическото време на врачанския край... Бях принуден да прибегна до чужди автори, където намерих интересни описания... проучвах чужди архиви... и там попаднах на сведения, които бяха за мен изненада, че името на нашия град е вплетено в събития, за които новите поколения нищо не знаят”.  /7, 21/ За доказателство на сериозната си работа по темата авторът посочва 143 заглавия и отделни документи от български и чуждестранни архиви, използвани като библиография при написване на историята, и се позовава на публикациите на известни и утвърдени историци и изследователи. Между тях споменава имената на Прокоп, Лежан, проф. Рокщро от Дрезден и Феликс Каниц като “знаменитите географи, които са посетили града Враца” през различни времена и епохи и създава впечатление, че е използвал лично техни писмени сведения като източници на информация. По-нататък са споменати също, но без да бъдат посочени техни произведения, граф Марсили /Справка: граф Луиджи Фердинанд Марсили от град Болоня – италиански военен инженер в края на ХVІІ вeк (1691 г.) - бел. моя/ и немските историци Момзен и проф. Кречмер, което не ми позволи да намеря някои от оригиналните документи, за да ме подпомогнат в търсенията ми.

 Трябва да призная, че след като лично се запознах с публикувания вече и на български Прокоп /Procope/, известен в историческата наука като Прокопий Кесарийски, смея да твърдя, че конкретното позоваване на  него е най-вероятно  от “втора или трета ръка” и най-вече от Феликс Каниц, а самият той използва оценки на Константин Иречек, така че приведените от Д. Йоцов примери са, деликатно казано,  неточни.

Д. Йоцов посочва произведението на Прокопий Кесарийски “За строежите”           /Procope “Ad Aedificius” т. ІV/ като “най-старият документ, по който можем да съдим за името и произхода на град Враца”. Българският историк твърди, че “описвайки северните склонове на Хемус, той /Прокопий Кесарийски – бел. моя/ говори за “Вратица” и като сравнява /Димитър Йоцов – бел.моя/ географските местности и тяхната топография, “не може да има и най-малкото съмнение, че “Вратица” се отнася за дефилето, което завършва с прохода “Вратцата”, където римляните имат укрепени пунктове.” /7, 23/

Не можем да знаем какво издание на Прокопий Кесарийски е използвал Д. Йоцов, но посоченият автор е публикуван с пълния текст на споменатото произведение  в издадените  “Гръцки извори на  българската история”, ч.2 , като част от “Извори на българската история” т.ІІІ, издание на БАН, от страница 154 до страница 178. / 8 /

В това произведение името на Враца  /Вратца, Вратица/ никъде не е споменато между стотиците имена на крепости и селища. Само на стр. 162, в обсега на неизвестен град, т. е. липсва конкретно име, е посочено новопостроеното укрепление Врациста /8, 162/, чието име, звуково и знаково, напомня името на Враца. Сведения за селище/крепост с името Врациста могат да се намерят и сега, тъй като то доскоро е съществувало в съседна Гърция. Д. Йоцов, обаче явно няма предвид него, а друго някакво име, което не е посочил конкретно.

Явно Д. Йоцов е познавал по-скоро “Дунавска България и Балканът” на Феликс Каниц, който посещава Враца и се запознава с останките на старата крепост при прохода, а по-късно записва дословно: “Вероятно император Юстиниан е възстановил стените на разрушения от варварите кастел. Иречек обаче се съмнява, че името на този кастел е идентично със споменатия от Прокопий кастел на Вратица, докато Лежан търси в това име днешното българско име на Враца.”     /7,  278/

В цитирания от Д. Йоцов и от мен текст Феликс Каниц споменава за някаква полемика между Константин Иречек и френския пътешественик Лежан относно споменато от Прокопий име на възстановен кастел. Трябва да внеса още обяснения и допълнения към посочения основен източник, който явно е бил използван и анализиран от Константин Иречек, по повод изразено мнение на Лежан.

Справка: Гийом Мари Лежан ( Guillaume Marie Lejean ) 1824-1871, френски историк и пътешественик, роден в Плуега-Геран. По професия е картограф, но служи в префектурата / общинска полиция /.  Сътрудничи на политическия ежедневник Le Pays, издаван  от поета Ламартин. Страстта му към пътешествията го подтиква да посети Балканите, а по поръчение на френското правителство и горното течение на Нил, по-късно Етиопия и Индия. В нашата литература не  срещнах произведението му, в което той е засегнал въпроса за името и местоположението на Вратца. Вероятно става дума за пътеписа “Voyages en Bulgarie en 1867 et hivers dans l’Anti–Taurus en 1866”, публикуван в том 26 /1873 г./ на “Voyageurs illustres”. В голямата “Енциклопедия “България” името  на  Гийом /Вилхелм - в немски източници/ Лежан не се споменава. В съвременните френски енциклопедии “Larousse” също. Негови пътеписи са послужили за написването на някои от романите на Жул Верн, между които “Пет седмици с балон”. Предполагам, че Г. Лежан е френски разузнавач, който обикаля турската империя подобно на всички останали “пътешественици”- художници и картографи от Австро-Унгария, Прусия, Англия и др. “Художническите” заложби на някои от тях са възнаградени с високи руски ордени след Освободителната война. Без да омаловажавам всякакви други негови способности, изказвам известно съмнение за дълбочината на неговите познания по гръцка и латинска топонимия  /най-общо казано/.

           По важното в случая е кой всъщност е Прокопий Кесарийски и какво го свързва с темата за името на Враца.

Прокопий Кесарийски се смята за най-видния историк на късногръцката и византийската епоха. Всъщност той е правен съветник и секретар на Юстинияновия пълководец Велизарий, когото придружава в походите му на Изток и Запад след 527 г. Предполага се, че е живял до 562 г. В произведението си “За строежите” освен че възхвалява император Юстиниян, дава и ценни сведения за извършеното строителство на нови крепости срещу варварските нашествия и за възстановяването на стотици стари укрепления върху цялата територия на империята. За нас това произведение е важно и заради историческите сведения, които получаваме за местното население - траките и за установяването на славяни и прабългари през V – VІ век от н. е. по земите на днешна България. Изброявайки всички новопостроени и възстановени /съществуващи - бел. моя/ от Юстиниан крепости, непосредствено след раздела за град Сердика, е написан и самостоятелен раздел със следния текст:

 ‘Εν  δέ  τη  Καβετζω  χωρα  νεον  μεν Βαλβαί ..., което преводачите са допълнили с думи, които са сметнали, че са пропуснати от автора, т. е.

“В Кавецката област ново /укрепление/ Валве”. Следва изреждането на шестнадесет възстановени укрепления от същата област с имената Вирсия, Стамазо, Клесвестита, Дуяна, Турикла, Медека, Пеплавиус, Куне, Винеос, Трискиана, Парнауста, Цимес, Видзо, Стенекорта, Данедева и Ардиа, които авторите, направили бележките по-долу, умишлено пропускат да споменат, а  след това целенасочено и избирателно се позовават  само на две от тях, за да докажат твърденията си. /8, 161/

Като се има предвид, че произведението на Прокопий е написано на гръцки език, задължително трябва да се съобразим с някои особености - гърците   изговарят особено “ц”, а гръцката буква  “ β “ /бета/ се чете на български като “в”. В оригинала имената, които са изписани, трябва да се четат именно Кавецос и Валве и да се възприемат като взаимосвързани като територия. Това е дало основание на българските историци – издатели на “гръцките извори”, вероятно повлияни от полемиката между Константин Иречек и Г. Лежан, да отразят под линия на гръцкия превод следния текст:

“Ако укреплението Валве се пада при Вратцата, отдето произлиза названието на Враца /сравни лат valvае - “двукрила врата”/, то Кавецката област ще трябва да се отнесе не към Вътрешна Дакия /главен град Сердика/, както мисли Томашек /PWRE, ІІ col 1866/, а към Крайбрежна Дакия /главен град Рациария( дн.име Арчар – бел.моя)/, която се е простирала между Дунав и Стара планина, на запад от река Вит.”

От последния абзац става ясно, че всички твърдения започват от Вилхелм Томашек, чех по произход, който има много пагубна роля за написването на българската история. Това е историкът, създал теорията за тюркския произход на българите и “научно” обяснил етимологията на името “българи”, с помощта на турския език, разбира се. А то, според него, не означава нищо повече от “сбирщина” и по-точно “боклук”, както “самите те са се наричали”. Когато историкът Лежан, ровейки се из писанията на Прокопий, успява “да открие” между стотиците посочени крепости новопостроеното укрепление с името Валве, което идентифицира като последващото Вратца, главно поради съвпадение в превода на латински, тогава и В. Томашек го слага географски от другата страна на Стара планина. Това налага и нашите историци да пренаредят Римската империя, за да може твърденията му да съвпаднат.

За сведение трябва да уточним, че според историческата наука Вътрешна Дакия е обхващала днешните Софийска и Нишка област /в Сърбия/, вероятно населявани от коренни траки, наречени серди, а Крайбрежна Дакия е обхващала областта от Вит до долината на Тимок, част от която някога е била днешна Северозападна България и е населявана от племето трибали. Местоположението на трибалите не е много изяснено, поради което се срещат източници, които се позовават на Херодот и на неговото “трибалско поле от Искър до Морава” /11/. Известни градове на Вътрешна Дакия  са: Рациария /Арчар/, Бонония /Видин/, Акве /Видровац при Неготин/, Кастра Мартис /Кула/ и Ескус /при с. Гиген/.

Местонахождението на цитираната област /или град – според гръцките речници/ Кавецос също не е известно и според някои автори /позоваващи се на Омир, Хекатей и др./ най-вероятно е било изобщо “отвъд Хемус” /9, 28/, а според други в район, близо до Враца. /10, 217/. У проф. Иван Дуриданов, например срещнах твърдението, че Кабецос се е намирал в Източна Сърбия. /20, 119 / Това го ситуира точно отвъд Хемус и в областта Вътрешна Дакия, чийто главен град вероятно е била Сердика.

Посочените в списъка прилежащи крепости към област Кавецос не са точно идентифицирани, но между тях са споменати Медека и Куне, от което “услужливите” издатели веднага са предположили, че са днешното Вършец /заради наличието на минерални бани/ и Кунино /заради близкото звучене/. Всичко това, разбира се, след като вече са се съгласили, че Валве е Вратца/Враца и това е станало ориентир за местоположението на цялата област Кавецос. В същия списък се споменава и крепостта Винеос, която обаче отдавна е идентифицирана с град Вине в римската област Македония и явно не е бил в границите на Крайбрежна Дакия.

Точно това е оспорвал Константин Иречек в желанието на Лежан да свърже латинската дума valvае, означаваща двукрила врата или по-точно двете крила на врата, /5, 754/ с известния нему проход Вратцата и с град Вратца.

Още по-очевидни са противоречията на Д. Йоцов, тъй като Прокопий не споменава за никакви “северни склонове на Хемус”, което българският историк цитира, нито говори за Вратица, а още по-малко за точно определени местности, които Д. Йоцов да успее да идентифицира в района. Не трябва да забравяме и че Валве е посочено от преводачите /!/ като новопостроено, а не като възстановено укрепление, което няма как да остане незабелязано и от други хронисти, които да са отразили не само появата на новата крепост, но и на бъдещото славянско селище.

Със същата “ езикова непочтенност” би могло да се твърди, че крепостта Валве /в смисъла на лат.  Valvae, valvarum т. е. двойна врата/ е била в района на днешния град Вратарница в Сърбия, а защо не и при прохода Вратник между Източна и Средна Стара планина - топоними, които също са свързани с думата врата.

Една шеговита хипотеза може да бъде твърдението, че област/град Кабецос е известното Кабиле /дн.Ямбол/ и тогава посочените прилежащи крепости /селища/ да са съответно: Вирсия или Бирсия – дн. Бързея, община Кирково, обл. Кърджали

                    Дуяна                        - дн. Дуня, обл. Смолян

                    Турикла                    - дн. Турен,обл. Смолян

                    Медека                     - дн.Медевци, Бургаско или

                                                      - Медово, Хасковско

                                                      - Медово, Бургаско

                    Пеплавос                  - дн.Пепелище, обл. Кърджали

                    Куне                          - дн.Кунева, обл. Ямбол или

                                                      - Кундево, обл. Смолян

                    Винеос                      - дн.Винево, обл. Хасково

                    Данедаве                  - дн.Деница, обл. Ямбол

                    Ардиа                        - дн.Ардино, обл. Кърджали

и съответно Валве /врата/           - дн.Вратица, община Камено, обл. Бургас,

с което и звуково, и географски /видно е, че всички селища са в един близък район/, успявам да догодя по-голямо число съвпадения от горните автори, а защо не и по-голяма достоверност. Само че защо ще е необходимо на Византия да строи крепости в райони на днешна Южна България, които е нямало смисъл да се охраняват.

И при по-късното обнародване /1, 72/ на хипотезата Валве/Вратица две неща със сигурност будят недоумение. Първо, че не е направен опит от страна на българските историци да се изясни местоположението на Кавецката област /или област Кавецос/, което веднага би отговорило на въпроса дали днешна Враца се е намирала в нея и второ, че въпреки безспорно гръцкия автор и съответния гръцки запис, същите тези историци, повлияни от “авторитета” на Лежан и Томашек, са приели, че името на крепостта е латинско, т. е. останало от времето на римляните. Прокопий обаче твърди /според преводачите /, че укреплението Валве е ново, а не възстановено, така че то не може да има старо име, освен ако вече е имало отдавна свое тракийско име. Възниква въпросът, възможно ли е при явното и преимуществено гръцко влияние във Византия гръцкоговорящите ромеи да кръстят едно ново укрепление с латинско название. Ако бяха положили още малко усилия върху разчитането на текста /явно това е станало не от оригинали на гръцки, а от руски и немски преводи, посочени в библиографията/, нашите изследователи щяха да установят: първо, че след прилагателното νέον /ново/, стои μεν – частицата в гръцкия език, с която се противопоставят на предходното и в случая е написано “не ново”, което означава старо; второ, че в гръцкия език е съществувала идентичната по звучене дума / βαλβίς /, която означава:   1. а/преграда, гранична линия и б/ начало-край;  2.  зъбери, назъбена част на стена, както е посочено в”Старогръцко-български речник” /13 ,143/

В допълнение ще отбележа, че в латинските речници няма друга, съпътсвуваща или производна на думата valvae /в смисъл на врата/, а в съвременния гръцки език все още се използва думата βαλβίδα - валвита  в смисъл на преграда. /срвн. “Гръцко-български речник” /14, 114/, което е само друг начин да се каже “заградено” /преградено/ или  “укрепено” място. Дори в съвременния български език със същото значение се употребява думата “вал”/Аспарухов вал и др./, която вероятно е от гръцки произход и не трябва да се бърка с руското “вал”, което е по-скоро от “волна” т.е. вълнá. Днешното английски говорящо поколение лесно ще я свърже и с английската дума WALL /уол/, която се превежда като стена, преграда. Общият гръцки произход на всички посочени думи според мен е безспорен.

При направените допълнително справки не открих “Валве” като собствено име да се споменава в някакъв друг древен писмен източник освен при превода на Прокопий и няма сведения да е отбелязано на римски или византийски военни карти. В този смисъл, ако се приеме, че зад името Валве се крие не латинската дума за “двукрила врата”, а гръцката дума за “преграда”, то посочената крепост би могла да бъде и на всяко друго място върху територията на Византия, а не непременно при Вратцата. Държа да подчертия, че в оригиналния текст Прокопий Кесарийски не пише нито “укрепление Валве”, нито думата “новопостроено”, а те са добавени от преводачи и историци. Така преведеното от историците “В Кавецката област ново укрепление  Валве” според мен трябва да се преведе “В Кавецката област старо /не ново/ укрепление - стара преграда или стара укрепителна линия” и пак следват 16 възстановени крепости. И така областта Кавецос е “кой знае къде” и историците трябва да продължават да я търсят, а Вратица си остава в римската провинция Крайбрежна Дакия, т. е. в Северна България, където си е и досега.

            Спекулациите около имената Валве и Вратица не спират само до споровете между чешките историци, които написват историята на България, но продължават и след издаването на “Гръцките извори за българската история” на български език /1958 г./, като добиват характера на езикова и историческа манипулация. При появата на академичната “История на град Враца” /1976 г./ дискусията е подновена, а хипотезата затвърдена, но не потвърдена.

Изкушавам се да избързам и да прескоча до следващите създатели на историята на Враца, за да довършим окончателно темата за другото най-старо име на града. В издадената последна “История на град Враца” /1976 г./ при написването на Глава трета – “Средновековна Вратица” авторът й, уважаваният наш съгражданин проф. Петър Хр. Петров, се връща на въпроса за строителството на крепости по времето на император Юстиниан /527 – 565/ и връзката им с появата на Вратица, като отбелязва, че “две от отбранителните крепостни система минавали и през Врачанския край - по Дунавското крайбрежие и по старопланинските проходи и склонове”.

“Има всички основания, заявява проф. Петров, да се твърди, че посочената от Прокопий Кесарийски /VІ в./ крепост Валве / Βαλβαί / е именно укреплението при Вратцата. Предназначението на тази крепост, заедно с останалите крепости от този край, било да прегражда пътя на славянските отреди през Врачанския пролом към Сердика /София/ и югозападните части на Балканския полуостров.” /1, 72/

Историческата заслуга на автора на тези редове е главно в това, че от допълнителната бележка научаваме най-после категорично за името на коя точно крепост спорят Константин Иречек и Лежан. Дори не е направен опит да се приведе като пример гръцкия запис, макар че явно са използвани  оригиналните текстове от същото издание на “Изворите” от 1958 г.

Както вече изясних, може да се спори дали “валве” е име на крепост, или самата дума за крепост, поради което смятам , че взето като име, “Валве” е случайна находка за идентификация на съществуваща вече тракийска крепост при Вратцата, тъй като Лежан a priori e приел, че името Вратца е производно на врата и след това го е отъждествил с още по-случайното съвпадание, че това е името и на византийската /разбирай гръцка/ крепост, изписана / Βαλβαί /, което е звучало като латинската дума valvae /валвe/, която пък означава “двукрила врата”. Дори да приемем, че гърци кръщават “ново” укрепление с дума от все още използвания в империята латински език или че това е старо латинско име на прохода, което дават и на новата крепост, трябва да признаем, че за това към днешна дата няма открити никакви други доказателства или препратки.

Остава да се направи заключението, че славяни или прабългари са разбирали смисъла на латинското /не гръцкото!!!/ наименование на прохода или крепостта, затова са го пренесли и запазили през вековете. Така се появи неофициалното твърдение, че именно Валве е най-старото име на Враца. Това твърдение беше използвано в годините на социализма като доказателство за древния характер на първото селище.

С пропагандно-агитационна цел, типична за онова време, едно от предприятията на Стопанска дирекция  “Местна промишленост и битови услуги” беше наименовано “Валве”. След демократичните промени от него се обособиха две самостоятелни търговски дружества, с модерните имена “Валве комерс” и Валве инженеринг”, а с изчезването на тези предприятия изчезна и споменът за това недоказано име на древна Вратица.

Цялото това многословие по темата е задължително необходимо, тъй като въпросът не е само езиков, а предимно исторически. Потвърждението, че Валве /врата/ е най-старото известно име на селището, щеше да е необоримо доказателство, че имената Враца, Вратца, Вратица и Вратцата са само славянски превод на предходно име на прохода или на крепостта, или на древното селище, и че то непременно и безспорно означава именно “врата”. Съществува и хипотеза, че установилите се в района много преди VІ век славяни са дали името Врата /Вратцата, Вратица/ на прохода, което по времето на Прокопий Кесарийски да е било преведено от византийците и да е станало име на крепостта, построена, за да спира набезите на същите тези или други славяни, но и това също звучи неправдоподобно. Още по-смела би била идеята, че още първите заселници на района, било то илири или траки, са уподобили мястото на врата и са му дали подходящо смислово име, съответно на техните езици, което римляните са превели на латински, продължителите на империята – византийците, са потвърдили на гръцки, а последните заселници – славяни и българи, на езика, който говорим и днес.

За предубедените читатели и историци, които все още продължават да търсят крепостта Валве в района на Враца, ще допълня една стара чужда хипотеза, която определя местоположението й на тридесетина километра от нашия град и най-важното в същия Врачански балкан. От столетия българите наричат двете страни /крила/ или капаци на нещо, било то врата, прозорец или волска кола с думите канати, литри или ритли, което веднага прехвърля мисълта ни към един друг известен римски кастел /крепост/ до едно не по-малко живопино и дадено от Бога място, наречено Ритлите, край Лютиброд.

Феликс Каниц го идентифицира като Коринтенград, което местните хора наричат Коритенград. Той вероятно столетия наред е бил свещено място за поклонение. Изграденият между двете крила, високо горе, тракийски, а впоследствие и римски храм е място, което задължително е трябвало да се охранява, така че двете скали, които наподобяват крила на нещо /а защо не и на врата/ са най-подходящото място да бъдат своеобразен път или “двукрила врата” към храма, т. е. VALVAE.

Ако вече съм Ви убедил, че Валве не е най-старото име на Враца и изобщо не е име на Враца, мога да се върна към темата за Димитър Йоцов и други негови противоречия.
            В желанието си да обоснове древния характер на родния си град и предоверявайки се на Феликс Каниц, нашият историк с голяма точност заявява, че “във времето между 265 и 270 г. подир Христа е основана крепостта “Вратица” в Згориградската котловина, на която крепост името е дадено от славяните.” /7, 28/  Само пет страници преди това същият автор цитира Прокопий Кесарийски, който споменава новото / ! / укрепление Валве, създадено от византийците в периода след 550 г. Така негласно самият Д. Йоцов изгражда  теза, според която, ако крепостта е основана от славяните и те първи са й дали име, то римляните трябва да са възстановили старата, а не да са построили нова крепост и само са превели на латински /а не на гръцки!?/ славянското й наименование.

Именно по този начин езиковото недоразумение се обръща в историческо и преобръща цялата му теория за основаването и наименованието на селището. Още повече, че самият Д. Йоцов категорично заявява на следващата с.25, че “българската история, а също историята на много стари градове и селища, в числото на които е и град Враца, не започва със заселването на славяните и прабългарите в римските провинции на Балканите”/?!?/. Защо тогава Д. Йоцов решава, че римляните и техните следовници византийците, които са имали привилегията, подобно на Бога, да раздават имената на живата и неживата Природа и на Вселената изобщо, са оставили тази задача и чест на славяните, срещу които са градили крепостите си?

Трябва да признаем обаче, че въпреки посочените противоречия, именно на Д. Йоцов се пада изключителната заслуга да се порови в достатъчно чуждестранни източници и да разшири границите на възникването на древна Вратица в сравнение с предходните автори, което дава и на нас възможност да се упражняваме по темата.

Според него “най-старите жители на Северозападна България са илирийците /илирите/”. Кога са се появили траките по тези земи, не е известно, но като се има предвид, че “гърците са проникнали в Елада ХVІІІ столетие /това си го твърдят гърците – бел. моя/  преди християнската ера, а след тях дошли от север и северозапад тракийците и илирийците”, можем да кажем, че още в началото на първото хилядолетие пр. н. е. те са покорили някакво по-старо, автохтонно население, което е изчезнало безследно. В историческата наука с по-голяма сигурност е известно, че непосредствено преди римското нашествие, земите между Тимок и Искър са обитавани от тракийското племе “трибали”  в съседство с мизите от изток и серди от юг-югозапад. “Поради постоянните междуособни войни тракийските племена не успяват да създадат единна и силна държава и затова стават лесна плячка на Римската империя”. Д. Йоцов датира падането /продължило около столетие/ на нашия край под римско владичество “десет години преди Христа”.

Като използва чужди оценки и мнения, Д. Йоцов ни внушава, че митологиите на илирийците и траките са оставили трайни спомени у народа ни и че и до днес “се предават народни поверия, обичаи и обреди, които имат своя корен в предисторията на България”. /Примери не са посочени, но е направена препратка към проф. Г. Кацаров и неговия “Очерк на историята и бита на Древна Тракия”./

“Много наши /днешни – бел.моя/ обичаи, нрави и традиции, заявява авторът, могат да бъдат обяснени (и) /бел. моя/ с римското присъствие”,  което трае повече от четири столетия и “оставя следи върху материалната и духовна култура на района”. Смесването на културите на илири и траки, които дълбоко са пазели своята самобитност, с цивилизационна култура на Рим, “оформя  пъстрия етнографски характер на западна Мизия”,  който и днес буди недоумение с танците, песните, носиите ни и още, и още.

“Днешна България не е съвсем  опустошена страна в петото и шестото столетие, нито пък обезлюдена. Поради честите нашествия на хуни, авари, готи, келти и др. старото население е малко поразредено, но то съставлява все пак една здрава основа на римските колонии.” С тези редове Д. Йоцов ни подготвя за историческата среща със следващите заселници на нашата древна земя – славяните. Тяхната поява авторът обяснява както със самостоятелното им нахлуване в границите на римската империя, така и с насилственото им заселване  “заедно с жените и децата им, с князете и царете им” като буфер срещу останалите варварски племена. От всички народи, напиращи от Азия към Европа, римляните си избират за близки съседи именно славяните като най-мирни, най-работливи и “най-подкупни”, но това е за един друг анализ. За своите  легиони започналата да се разпада и дели велика империя гради  резиденции под формата на кастели /укрепления, крепости/, “около които, подобно на гетото в предградията на полските укрепени градове, е имало селища с население, което е доставяло необходимите съестни продукти на легионерите”. Тогава, предполага Д. Йоцов, се е появило и новото поселение,  дало началото на  днешна Враца. Попаднал на “демаркационната линия на римското и гръцкото влияние на Полуострова”, новият град носи всички белези на граничните селища – смесване на езици, смесване на култури, а защо не и смесване на името. Според мен много е вероятно, в едно и също време, новият град да се е наричал с няколко имена на различните езици на народите, които са го населявали: траки, славяни и римляни /латини и гърци/, а може и с едно име, което всички са възприемали по смисъла на своя език.

Що се отнася до това това, че градът се е намирал около и пред крепостта, построена непосредствено преди двете скали, а не зад тях, както обикновено се разказва, за да се потвърди героичната ни битка срешу турските поробители, свидетелствуват  многобройните археологически находки, установени при официални и неофициални /иманярски/ разкопки непосредствено в района, а така също и  останките от стари укрепителни  и водопроводни съоръжения надолу по течението на реката. Без да влизам в излишни спорове за това, къде е бил градът при превземането му от турците, ще кажа само, че безспорният римски характер на керамичните тръби, изваждани при по-дълбоки изкопи в квартал Кемера, както и съборения при наводнението римски акведукт, близо до Табашкия мост, който “полуграмотните” стари врачани  наричаха с турската дума “гериза” /отходен канал/, но той си беше атрактивен римски водопровод, са красноречивият отговор на историята за всичко казано и по-сериозните бъдещи археологически търсения ще го докажат.

Плод на такива търсения и на много научни разработки е издадената през 1976 г. “История на град ВРАЦА”, която обхваща периода от най-дълбока древност до Освобождението на България от турско робство. Това вероятно трябваше да бъде само първата част на едно пълно изследване на местната история, след което да последва издаването и на продължение за съвременното развитие на града, но настъпилите демократични промени не позволиха своевременното появяване на подобна втора част. Оригиналът й сигурно се съхранява в някой служебен сейф или при някого от официалните издатели, но за да излезе на бял свят, ще трябва не да се дописва, а  да се пренаписва, по известни причини и съображения.

Що се отнася до последната засега “История на град Враца”, може да се каже, че тя е зелена и “свещена” като Корана и почти толкова истинно /както по-малката книга,   преразказва по-голямата свещена книга Библията/, разпръсква знания за миналото на града ни. Подпрени на предшествениците си и официалната историческа наука /но и жестоко подпирани от факти и артефакти/, няколко университетски професори и перспективни музейни работници създават най-приличния и като че ли достоверен разказ за онова, което е сътворено преди нас и е пренесено през вековете.

Цялото столетие и най-вече последната четвърт преди издаването на “Историята” са благодатно време за исторически търсения и археологически изследвания, благодарение на многобройните писмени източници и материално-веществените находки, които се появяват отвсякъде.

Районът на Враца е  наистина едно от онези благодатни места, откъдето духът на историята струи като бистър извор. Археологът Богдан Николов и други преди него за няколко десетилетия  разкриват и проучват десетки “селища по високите и естествено укрепени места на планината” и откриват уникални находки, които доказват, че още от халколитната епоха  /5 хиляди години преди Христа/  близките околности на Враца са организирано населявани. Намерените метални оръдия на труда са “неоспоримо доказателство, че още в края  на четвъртото хилядолетие пр. н. ера в околностите на днешния град Враца е било поставено началото на местна металургия /медодобиване/, макар и в най-примитивна форма. Това е лесно обяснимо, като се има предвид непосредствената близост на рудното находище  “Плакалница”. Намерените каменни  калъпи за отливане на ножове, върхове за копия и игли, бронзови брадви /копачи и кухи култови брадвички/ и други предмети, датирани от втората половина на второто хилядолетие пр. н. ера, дават основание на изследователите да твърдят, че “през бронзовата епоха районът на Враца не само е бил медодобивен център, но на това място са били отливани различни метални изделия, които по пътя на размяната са били разпространявани в по-близки и по-далечни краища”. 

Произходът на населението в тези ранни селища, от бронзовата и желязната епоха, не е известен. Приведените от Богдан Николов /автор на глава втора “Враца до идването на славяните”/ многобройни “примери, са достатъчно доказателство, че през второто хилядолетие пр. н. ера, околностите на Враца са били обитавани (вече) /бел. моя/от тракийско население, което освен със земеделие и скотовъдство се е занимавало и с добиването на мед (и) изработване на медни сечива” за собствени нужди и за размяна. /1, 44/ Въпреки “всеизвестните” враждебни отношения между тракийските племена и постоянното им движение и преместване, няма съмнение, че специализираното в рударство и металолеене население е трябвало все някъде да  води не само уседнал, но и защитен начин на живот, което е налагало строителството и укрепването на първите селища в района на Вратцата и около Враца. Според признанието на самия Б. Николов до момента на издаването на “Историята”/1976 г./  “нито едно от тези селища не е разкопано и проучено” въпреки идентифицирането им.

Като най-древно от проучените селища обикновено се споменава това “от късния халколит, чиито останки се намират под височината Стефанка”/5 км североизточно от Враца – бел. моя/, но следи от такива поселения има навсякъде около Врачанското поле: в посока към химическия комбинат при извора Гламео /3 км източно от Враца/, при Ябленица /7 км северно от Враца/ и десетина още други, всяко от които /а защо не и всички/ е можело да   даде  началото на днешния град. Както се вижда от посочените примери в изложението, става дума главно за стратегически височини, които са били населявани напълно в традициите на тракийските народи. Най-главното селище обаче, защитено и от хора, и от зверове, със сигурност е било онова изпълнено и в момента с  мистицизъм място, намиращо се пред двете скали на отвора. Там са и най-многото археологически находки от онова време.

Мястото на днешния град вероятно не е било населено, а е било само некропола на първия тракийски град. Това са свещените гробни места на траките и колкото и да не искаме да го кажем откровено и ясно, нашият град и най-вече неговият идеален център са построени върху местата, отредени за душевен покой на нашите първи прадеди – траките.

В началото на века археологът Рафаил Попов изброява и описва повече от двадесет надгробни могили в района на и около днешна Враца. Както свидетелствуват историците, “тяхното разрушаване и изчезване се дължи на различни обстоятелства и най-много на усиленото строителство в районите на града и обработването на земята с машини в полето. Във всяка една от разрушените могили е разкрито тракийско погребение, но находките са били разграбени или разпилени”. Така е станало  при строителството на училище “Христо Ботев” и училище “Васил Левски” , на Химкомбината и на тринадесететажните блокове, построени за неговите работници, при затвора, при болницата, при противопожарната служба и др., както и с десетки могили в кварталите  Медковец, Кулата и Нефела, селата Бели извор, Лиляче, при кантона по пътя за Косталево,  в местността Кални дол, по пътя за Мездра и много други места, с което “ценни сведения за историята на Враца са били безвъзвратно загубени”. Някои тракийски могили са разкопани и ограбени в началото на нашия век, а други още по-късно /Б. Н./. Този процес на унищожаване на доказателствата за най-древния характер на Враца продължава и днес, особено в района на Вратцата. Както често обичам да се шегувам, по вида на някогашните стари къщи /а вече и нови/  в центъра на Враца може да се познае къде при изкопните работи са намерени не само камъни и пръст, както и да се отговори на въпроса, откъде е “имането” на няколко първи врачански търговци и промишлени предприемачи от онова време.

Разкриването през 1965 – 67 година на един от малкото оцелели некрополни съоръжения, известен като  Могиланската могила , преобръща историята на град Враца и легендите остават за часовете по литература и местен фолклор. България и светът научават за съществуването на нашия прогресивно развиващ се индустриален град, а самият град научава за това, че не е създаден от последните заселници на Балканите – славяните, а от съвсем първите сред първите в Европа и че вероятно е бил един от центровете на тракийската цивилизация. Защото  една от малкото спасени от посегателствата на съвременниците ни надгробни могили се оказва мемориален комплекс за поклонение пред положените останки на трима местни тракийски владетели царе или на три поколения от един и същи владетелски род.

В “История на град Враца” Б. Николов подробно аргументира и научно обосновава логиката на първоначалното изграждане и по-нататъшното използване на част от комплекса като своеобразен мавзолей на известен тракийски воин герой или  владетел. Разкритията са сензация за онова време, а находките са зашеметяващи. Следващите двадесет години на местната история са белязани с триумфа и славата на откривателите. След двадесет години тя ще бъде временно засенчена от славата на откривателите на Рогозенското съкровище, но някои от тях ще се окажат пак същите. След още двадесет години /2005 г./ д-р Нарцис Торбов – археолог във врачанския музей, ще публикува цялостно и обширно изследване за Могиланската могила, след което вероятно няма какво повече да се добави, и онези, които искат да разберат всички подробности по разкриването и по находките, могат да ги научат  на едно съответстващо на ХХІ век ниво. /16/

За нашето изложение е по-важно да се опрем на онези факти и доказателства, които ще ни доведат до отговора на въпроса за първото селище и неговото име.

Защото и за най-непредубедения читател е ясно, че положените в Могиланската могила “тракийски царе” преди това  също са обитавали някое добре защитено и достойно за резиденция на владетели място наоколо.

Част от  трите гробници в комплекса са ограбени още в древността, но “не всичко е било изнесено” и сред находките са открити достатъчно предмети, които дават основание на специалистите /между които някои от най-известнити български траколози/ да датират с приблизително голяма точност времето на първия и последен погребален ритуал. Б. Николов предполага, че погребението в кръглата гробница на Могиланската могила е извършено около 375 – 370 г. пр. н. е. Няколко десетилетия след него, “в южния край на неговия могилен насип, е изградена втората гробница”. В едното от двете й  помещения са открити най-старата дотогава у нас тракийска колесница заедно с останки от “скелетите на  два коня, които са били убити при погребалния церемониал запрегнати”, както и скелета на ездитен кон и повече от двеста броя сребърни украси с различна големина и форма.

На това място ще цитирам дословно написаното от Б. Николов, макар и то да подлежи на коментар по-късно: “В другото помещение, което фактически е същинската гробница, бяха разкрити скелетите на тракийски владетел и млада жена. Скелетът на мъжа е положен с главата на запад. Върху костите на краката бе разкрит сребърен позлатен наколенник, а близо до черепа бронзов шлем, железни върхове на копия, колчан с бронзови триръби върхове за стрели, силно пострадал от корозията железен меч.” И по-нататък: “На около метър североизточно от скелета на мъжа лежеше скелет на млада тракийка, ориентиран с главата на запад. Скелетът бе легнал в неестествено положение, с очи обърнати почти към земята, с дясно рамо издигнато по-високо от лявото, лявата ръка просната встрани и прегъната в лакътя, в която е държала бронзово огледало. Черепът на жената бе опасан от златен лавров венец, а около шията и костите на трупа бяха пръснати 47 броя златни розетки и палмети, които са били пришити върху нейната дреха. На мястото, където са били ушите, лежаха две великолепни златни обеци, един гердан от стъклени мъниста, няколко златни копчета. Златни тоалетни игли и бронзови фибули допълваха броя на погребалните дарове при този скелет.” /1, 48/

Според оценката на изследователите “по своите богати дарове тази гробница засега /1977 г./ превъзхожда всички други, разкрити у нас. Въз основа на находките тя може да бъде датирана към средата на ІV век пр. н. е. и не по-късно от 350 г. пр. н. е.“

Южно от втората гробница е разкрита трета, ограбена още в древността, от която обаче не всичко е било изнесено. Намерените предмети -  златна каничка и части от златен накит, бронзови пръстени и особено керамиката - глинени съдчета и магически предмети от печена глина, дават основание погребението да бъде датирано “към втората половина на ІV век пр. н. е.” С направения по-късно външен ограден зид  мястото е превърнато в своеобразен мавзолей, където дълги години местното население е отдавало религиозни почести.

Ако се приеме, че в мемориалния комплекс са погребани трима местни владетели или три поколения от един род тракийски вождове или “царе”, един от които със сигурност е бил “хероизиран” за някакви особени военни или други заслуги, то времето, в което те са живели, е приблизително между 400 и 325 г. пр. н. е. Това ги прави съвременници /поне първия от тях/ на страховития одриски цар Ситалк  /около 444 – 424 г. пр. н./, когото смъртта споходила точно по време на поход срещу трибалите /предполагаемото първо население на Враца/, както и на походите на Филип ІІ Македонски /341 г. пр. н. е./ и сина му Александър Македонски /335 г. пр. н. е./. Известно е, че Филип ІІ Македонски преминал през земите на траките трибали и за малко не загинал в битка с тях, а за отмъщение Александър Македонски предприел поход срещу тях, за да ги покори. Нашите историци изразяват мнение, че като съвременници на тези походи погребаните в Могиланската могила владетели /особено последният/ най-вероятно са “герои от съпротивата на трибалите срещу завоевателите”.

В заключение Богдан Николов твърди, че “през VІ – ІV век пр. н. е. в околностите на Враца е имало голямо тракийско селище, което било не само икономическо и политическо средище на трибалските и съседните на тях племена, но е играло и особена роля в събитията, развили се на Балканския полуостров”.

В този предполагаем  период животът на трибалите бил съпътстван и от други дълги години на нещастия. Първо, настъпил по неизвестни причини страшен “глад в земите им”. Това наложило масово да потеглят /походът към Абдера/ към  “земи отвъд техните владения и по този начин да си набавят храна от чужда земя”. Причините за похода към Абдера /376 г. пр. н. е./, в който участвали повече от 30 хиляди души, се търсят в катастрофалния за икономиката им сблъсък с царя на одрисите Котис/?/, който “установил властта си над тях – нещо, което Ситалк не постигнал 50 г. по-рано. Притиснати от глад в планинските си земи, трибалите трябва да са били принудени да търсят изход към егейското крайбрежие през земите на Котис.” /17, 147 / Последвали отбранителни действия на абдерците, при които загинали две хиляди войни от трибалите; после повторно отмъстително нахлуване с големи загуби за племето от Тракия, чието окончателно поражение било предотвратено от атинянина Хабриас, който им се притекъл на помощ, след като други тракийски племена ги изоставили в хода на тежката битка с трибалите.  Трибалският поход  бил максимално използван от Котис, за да наложи хегемонията си и разшири царството на одрисите на север – отвъд Хемус, и на юг – към егейското крайбрежие със земите и на друг тракийски цар – Сараток.

Друг удар върху трибалската мощ нанесли келтите, които в началото на ІІІ век пр. н. е.  нахлули в земите им. “Макар и да не сломили напълно трибалската държава, те оставили трайни следи със своето присъствие”. В разкрити гробници от онова време не се срещат вече богати погребения, но за сметка на това често се намират железни мечове от келтски тип. Б. Николов смята, че именно “след тези събития владетелският трибалски род, който имал за седалище тракийското селище при Враца, изгубил предишната си икономическа и политическа мощ.” /1, 57/

Освен хипотетичните разсъждения на историците, можем да подкрепим тази версия за древна Враца от времето на трибалите и с множеството археологически находки около днешния град и най-вече с тези, извършени при разкопки по време на строителството на алпийския дом, на север непосредствено след прохода, по десния бряг на река Лева. Събраните голям брой късове от глинени съдове “датират селището към ІV – ІІ век пр. н. е. , а намерените тракийски бронзови монети с образа на цар Севт ІІІ /този от гробницата в Долината на царете / (324 г. пр. н. е.) и цар Аматок (359 – 336 г. пр. н. е.)” по-категорично определят този период. Както вече отбелязах, разкопките в района на този най-стар град са прекъснати след наводнението от 1966 г. и повече не са възстановявани.

Може само да се предполага как това същото селище е посрещнало последвалите две  опустошителни нахлувания /179 г. и 168 г. пр. н. е./ на германското племе бастарни в трибалските земи, както и първите завоевателни походи на римляните в столетието преди Христа. Доказателство за тежките времена на масови грабежи и бедствия са многото открити монетни съкровища по нашите земи,  укрити при бягство, както и следите от разрушения и опожарявания, довели до значително обезлюдяване на цялата местност.

Само сериозни археологически проучвания в района на Вратцата, където беспорно е възникнало и се е развило главното тракийско селище, дало началото на Враца, могат да ни доведат до истински доказателства по всички предположения, изказвани от историци и лаици  по повод на темата. Това се отнася и за посочените от Б. Николов могили от близката околност, които не са били проучени по една или друга причина и задължително трябва да се изследват, ако вече не е късно, защото както вече отбелязах, днешният град може да е създаден от населението на всички близки селища, а не само от едно.

Последвалата епоха на римско владичество на Балканите сложила край не само на самостоятелните тракийски племена и техните “царства”, но и променила коренно облика на цялата територия и населението върху нея. Покоряването на тази част на света “станало истинска катастрофа за траките и тяхната самобитна и оригинална култура, за техния език”. Стратегическите интереси на Римската империя довели до завладяването първо на Гърция и Македония, а към края на І век пр. н. е. и на Тракия. Племената, които живеели в днешна Северна България, известна като Мизия, останали относително независими и поддържали главно търговски връзки с римляните, които се нуждаели от голямото количество зърнени храни, произвеждани в района, както и от доставяния добитък  за изхранването на многобройните военни гарнизони оттатък планината. Районът, населяван от трибалите, представлявал интерес за новите завоеватели главно заради износа на обработена мед, а вероятно и сребро /за монетарниците/, добивани от тракийските рудари във Врачанската планина. Размяната се е извършвала “срещу сребърни републикански денари и монети, сечени в римската провинция Македония”, доказателство за което са многобройните откривани монетни находки в целия днешен врачански регион. Това обогатило повечето местни владетелски родове и укрепило тяхната политическа и икономическа власт, но не задълго. След опустошителни войни в продължение на почти един век римляните завладели и тази част на Балканския полуостров и наложили хегемонията си за близките 400 години. Хронистите приписват заслугата за окончателната победа, на император Август, но конкретни писмени извори за “първоначалното  военно настаняване на римляните в този край са съвсем оскъдни” или липсват. Можем само да гадаем какво е станало със селищата на трибалите и каква е била съдбата на местното население, “но явно не минало без опустошаване на селищата и избиване или заробване на населението им, нещо съвсем обикновено за военните действия от онова време”. Няма сведения и за съдбата на  местните аристократи и военното съсловие, както и на всеизвестната с героизма си мощна армия на трибалите. В историческата наука понякога се прокрадват мнения, че още Александър Македонски, като не успял съвсем да ги победи, наел срещу възнаграждение елитни трибалски войни, които съставлявали най-преданата му гвардия /като изключим “любимците”/ и го придружили чак до сърцето на Азия при неговото покоряване на света, но за началото на римското владичество, а и за цялата римска епоха, в произведенията на древните хронисти няма почти нищо. Откъслечни пасажи у Херодот, а много по-късно и у Прокопий Кесарийски дават основание да се правят някои изводи, което и ще се опитам да изложа по-късно.

След края на завоевателните набези, около средата на І век от н. е., настъпил “период на мир, който траял около сто и тридесет години”. Оцелелите траки се “завърнали при старите огнища”, а други “основали селища на нови места”. Самите римляни създали много нови градове и крепости, в които настанили военните си гарнизони и около които закипял “новият” живот. С установяването на римската власт в региона на Враца, първото “богато тракийско селище, седалище на тракийски владетел или парадинаст”, “загубва  своето административно значение и престава да бъде център на тракийската военноплеменна аристокрация и богатство”. Без да е прекъсвало съществуването си, то се разширило и по посока на днешното село Згориград, където се установило голямо рудничарско селище. По бреговете на река Лева, както твърди Б. Николов, продължават  да се намират останки, които доказват това предположение. Селището /І – ІІ век от н. е./ е имало “добре оформен римски облик”, но останките са отнесени от реката, а и “не са правени системни археологически разкопки”, които да дадат представа за неговата планировка, големина и др.

Доказателство, че “първото” селище не е прекратявало съществуването си, са множеството находки, съдържащи си и в “старинара” на Хаджитошови, както и такива,  откривани случайно или при разкопки в района на Вратцата, за които научаваме от Йордан Попгеоргиев, Иван Ангелов, Димитър Бучински, Богдан Николов и др. Като най-ценен може да се посочи бронзовият печат за сечене на монети, който “дава основание да се предположи, че тук е имало монетарница през римската епоха”. Това вероятно е наложило римляните да доукрепят старата тракийска крепост или да построят нов кастел за по-солидната защита и на това селище, и на селището на “специалистите” рудари, от които всякакъв вид завоеватели /като изключим турците/ са имали нужда. Тук е мястото да отбележа, че между местните легенди за присъствието или бягството на царе в района ва Вратцата, за което се изтъкват най-различни поводи и се смесват   епохи и владетели, има и една такава, че именно в тази крепост “българският”/! ?/ цар криел голямото си сребърно съкровище, от което правел /секъл/ пари. В едно свое донесение /от 4 февруари 1659 г./ никополският архиепископ Филип Станиславов  докладва /на папата ?/, че “в този град , поради неговата укрепеност и местоположение, владетелят на българите пазел съкровището си”. /1, 83/ И до днес иманяри търсят това неизвестно имане, което незнайно защо се приписва на цар Иван Шишман /може би заради наличието на много топоними с това фамилно име – Шишманова пещера, Шишманово поле, Шишманово кале, Шишманови дупки(пещери до с. Лютиброд, където според една легенда е погребан цар Иван Шишман) и др./,  заради което преровиха цялата Врачанска планина, от руините на манастира “Иван Пусти” до пещерите над Черепишкия манастир, с всички последици за местната ни история.

Археологът Богдан Николов твърди, че от руините на горепосочения римски кастел на Вратица не е останало почти нищо, “тъй като река Лева и прокопаното до Згориград шосе са заличили и последните останки” от градежа, но находките “в тази местност потвърждават становището, че там е съществувал не само римски кастел, но и значително трако-римско селище”./1, 64/

Римляните издигнали в района на Враца нови крепости и селища. Археологически разкопки потвърждават, че такава е била крепоста върху билото на планината Веслец, над извора Речка, както и тази източно от Божия мост при село Лиляче, а трета върху западната част на Милин камък, известна като Чиренското кале. Всички те са датирани между ­­ІІ и ІV век от н. е. и са имали стражеви функции или за пътищата, които минавали покрай тях, или за основната крепост при Вратцата.

Мястото, където днес е град Враца и особено неговият център с площада, продължили да бъдат свещено място за полагане на мъртвите и през римската епоха. По сведения на археолози на това място по различни поводи, главно при строителство, са били изравяни каменни саркофази от онази епоха или са били разкопавани гробове на местни аристократи, в които са намирани култови предмети – бронзови фигури, монети, части от жертвеници и др. Античните надписи, свързани с подобни погребения в близките райони около Враца, обикновено са “предимно на латински”/Б. Н./, но в самата Враца се срещат и такива на старогръцки език. Това е много съществено доказателство, че тогавашното селище се е намирало на границата на двете взаимно съществуващи култури в Римската империя, т. е . между елинизма на Тракия и романизма на Мизия. “Цялата тази планинска покрайнина, заключава по този повод Б. Николов, изглежда е запазила тракийския си характер, макар и да е била изложена на кръстосаното влияние на елинизма от юг и романизма от север. Гръцкото влияние е било поддържано и разпространявано от една страна, чрез връзките, които имали селищата и светилищата от този край с тези от Тракия, на юг от Балкана, а от друга – чрез настаняването, като занаятчии и търговци, на малоазиатци и гърци от черноморските градове.” Освен посочените надписи косвено доказателство за това са както десетките фамилни имена с гръцки корен, които още са запазени у местното население, така и оцелелият през вековете спомен за съществуването на гръцка махала в района отвъд Табашкия мост. Мнозина врачани се гордеят, че водят потеклото си от тази махала, но вероятно и до ден днешен не знаят, че “по законите” на турския език тази гръцка /гръчка/ махала е била наричана Игриска /Игризка/ махала, което име носи и до днес. Хипотетично съществуват най-малкото още три причини за гръцко влияние в района и за разпространението на паметни плочи на гръцки език, фамилни имена,  топоними и др. На първо място трябва да изтъкнем византийския период от съществуването на Римската империя след разделянето й или, както е прието да се казва за разграничаване на епохите – Византийска империя /приблизителто ІV – VІІ век от н. е./ Не е изключено тези наименования да са дадени в по-късна епоха – през византийското владичество /1014 – 1187 г./, а защо не и поради присъствието на гръцки духовници по време на турското робство - до обявяването на самостоятелна българска екзархия. Каквито и да са причините за гръцко присъствие и влияние, това не променя логиката, която ще развия по повод на възникването, развитието и променянето на името на града в хода на същинското изложение. Сигурно ще имам и друга възможност да разсъждавам и по въпроса за някои фамилни имена във Враца, поради което набързо ще отбележа, че наличието на фамилни имена, произхождащи от гръцки думи, не означава непременно принадлежност към гръцкия етнос, но е гаранция за присъствието на гърци било по времето на римското владичество и по-късно, било по времето на турското владичество и присъствието на гръцки духовници, най-вече митрополити /владици/ и техни приближени за обслужване на християнското население, които са имали възможност да дават наименования на селища и местности, както и прякори на българите, превърнали се по-късно в техни фамилни имена. Такива имена носят потомците на старите врачански фамилии Маврудийците, сега Мавродийски /от гр. маврос – черен; някои от тях след Освобождението са се преименували именно на Черневи/, Паликарците /от гр. паликар – юнак, млад човек/, Пищиковите /от гр. пистикос – верен, предан на вярата/, Тагарински /от гр. тагар – торба/, Партови /от гр. парта – плат, кърпа везана със златен шев/, Кокинови /от гр. кокинос – червен, ален/, Калдръмови/ от гр. калос-хубав и дромос-път/ както и др. подобни от близки райони около Враца като Комитски, Туртански, Харизанови, Пастухови, Стом/а/нярски и т.н. В местния врачански “език” се съдържат и стотици думи, които се възприемат като местни диалектни думи, а всъщност са гръцки заемки, които не се срещат навсякъде в България и обикновено са голямо предизвикателство за “чуждоземните” врачански снахи: турта /от гр. турта – хляб/, фитерия /от гр. фитария – леха/, олби /кори за баница/, глагола педецвам/изпедепцвам, който означава уча/обучавам и др. На това място само ще загатна, че няма как това гръцко влияние да не се е отразило и върху името на Вратица или поне при неговото произнасяне на гръцки език.

Трябва да призная, че заслугите на археолога Богдан Николов за изследванията на най-старата история на град Враца са не само безспорни, но и изключителни. Те дават възможност приблизително точно да се датира както възникнването, така и развитието на първото селище и особено на неговото местоположение. “Притиснат” от фактите, скрити в находките, чийто откривател в повечето случаи е самият Б. Николов, той е принуден да опише една напълно различна история от с години разпространяваните, псевдоисторически разкази за град Враца, неговото местоположение и неговото име.

Тази история, на този етап, е най-пълна и правдоподобна от гледна точка на археологическия материал, но както и при предходните автори не е лишена от легенди. Една от тях, макар и неофициално поддържана от самия Б. Николов, е легендата за Тракийската принцеса. Без да има сериозно научно обосноваване на версията, че скелетът на млада жена, открит в гробницата на хероизирания владетел, положен в Могиланската могила, е на тракийска аристократка, в общественото пространство още от началото, че и досега битува версията, че там е погребана “любимата жена” на царя, която условно е наречена принцеса и на която се приписва собствеността върху златния венец, уж открит върху останките на главата й. Излишно е да спорим върху смисъла на понятието “принцеса”, което обикновено е прието да се употребява за жена на принц, или за дъщеря на цар/крал или най-общо казано владетел. Самото понятие “принц” се свързва с брат или син на владетел, но не и със самия владетел, поради което, каквото и владетелско знание да дадем на погребания аристократ, то не може да доведе до присъствието на принцеса до тялото му, освен ако не е дъщеря му. Най-меко казано, тази легенда е много красива, но исторически невярна и за да не я компрометираме съвсем, ще я запазим за поколенията.

Преекспонираната от местни журналисти /16, 39/ версия за Тракийската принцеса от Могиланската могила задълго е отклонила вниманието и на специалистите, и на гражданите от съществената част на историята, а тя е, че там е положен владетел, чийто ранг е или на автономен “парадинаст” /както обикновено е прието да се нарича/, или на хюпарх – владетел, изключително приближен на трибалския цар –  т. е. пръв по ранг след царя. /Справка:  парадинасти –  “странични князе”-название, давано  на тр. князе от грц. историци от V в. пр. н. е. П. са едни от най-влиятелните представители на родовоплеменната аристокрация, които стоят начело на области в древна Тракия. Те не всякога играят положителна роля в историята на тр. държави, тъй като са носители на сепаратистки тенденции. Източник:Енциклопедия “България” т.5 стр. 65/ В книгите по история на тракийските племена е прието да наричат “царство” само владението на одрисите и съответно “царе” – само владетелите на Одриското царство. Останалите тракийски племена са имали общо изразяваното от хронистите име  áβασίλεντοί, т. е. “без царе” или “безцарствени” и техните владетели не са притежавали официалното име “цар”. Няма съмнение обаче, че хероизираният владетел от Могиланската могила е бил точно такъв цар, най-вероятно на самите трибали, които са били едно от “безцарствените” племена. Всъщност “привилегията” да определят кой от тракийските вождове е цар или не е, била “отредена” на гръцките царе и гръцките историци хронисти, с които нашите съвременни историци са приели по задължение да се съобразяват.

Най-важното доказателство за това, какъв владетел е положен в гробницата, е именно златният тракийски венец. Той е принадлежал на този вожд/владетел и безспорно доказва най-високия му ранг. Всички намерени досега златни венци на територията на днешните България/ първият е открит в с. Розовец, Пловдивско и се съхранява в Ермитажа/?/ в Петербург/, Македония, Гърция и Турция са принадлежали само на тракийски владетели – царе. Съществуват две основни версии за притежаването на такъв златен венец, чийто гръцки произход е почти безспорен. Първата е, че венците са давани от гръцките царе на тракийски вождове /с ранг на царе/ за спечелването на състезания по време на олимпийски игри. Втората версия, за която има и сигурни писмени доказателства, е, че златните венци са давани от гръцките държави, най-вече Атина, на тракийски владетели с особен принос към тях. Награждаването със златен венец е било придружавано и с даването на атинско гражданство. Известни са поне две конкретни събития по подобни поводи: награждаването на одриския цар Котис І /7, 151/ и по ирония на съдбата и на неговите убийци Питон и Хераклид /17, 159/, все за заслуги към града държава.  Известен е декрет от Месембрия, с който е удостоен тракийският цар Садала. Той получил и златен венец наред с другите почести за услугите, оказани на града в момент на икономически затруднения. /31, 29/

Досега няма исторически сведения златни венци да са били давани на жени или носени от жени, та било то и най-любимите на царете, поради което намереният върху главата на “врачанската” принцеса златен венец е или историческо, или археологическо недоразумение, извън контекста на журналистическата измислица. Заради историческата истина съм длъжен да призная, че в литературата е споменато описание на фриза на надгробен паметник на цар от Накш-и-Рустем /вероятно място, където е открита гробницата/, върху който “край дорийска колона е седнала върху стол с високо облегало жена с венец /?/ на главата, т. е. представена като Богиня”. /17,  59/  Цитирам дословно текста /въпросителната също е на автора/ и го оставям без коментар.

Твърдението, че венецът е на погребания владетел с ранг на цар, ни води до по-сериозния извод, че мястото, което той е обитавал приживе, е било укрепена царска резиденция или закрито царско селище. Преведено на по-съвременен език това означава столица на държава, с всички уговорки за наличието на отделни “тракийски държави” на териториите, обитавани от тракийските племена.

Най-близкото укрепено селище с възможности за царска резиденция /столица/ на този владетел е мистичният район на Вратцата. Най-вероятната “тракийска държава” в района наоколо е тази на племето трибали, чиято столица и до ден днешен не е открита. Днешното име на това селище е Враца.

С риск да объркам съвсем читателите трябва да кажа, че освен Б. Николов има и друг очевидец на извършваните разкопки – проф. Иван Венедиков, който е научен ръководител на изследването и който официално твърди, че в “основната” гробница са намерени само два човешки скелета. “Единият е разкрит до ездитния кон и колесницата /и явно принадлежи на слуга – бел. моя/, а другия до богатите гробни дарове – венец и обеци. Липсата на приемливо обяснение води до появата на вестникарската формулировка, че в гробницата е погребана “тракийска принцеса”, тъй като “антропологическите изследвания свидетелстват, че скелетът с накитите е на млада жена.”  /16,  39/

Останките на “обожествения” владетел практически липсват. Как тогава се е появила и версията за частите от скелет, върху които са намерени наколенникът и бронзовият шлем, също е загадка, която остава на съвестта на участниците в разкопките. Това, че в гробницата явно е извършено само ритуално погребение на владетеля  цар, който най-вероятно е загинал далече от своята резиденция или по някакви причини не е могъл да бъде транспортиран до некропола, не променя изводите, които направих за важността  на аристократа и неговото селище. Това може да бъде някакво извинително, макар и все още съмнително, обяснение за “близостта” на златния венец до главата на любимата жена, съпроводила духа му в отвъдното.

На нашите историци е било известно, че гробницата е на “обожествен” владетел от най-висок ранг, но по някакви причини, най-вероятно идеологически, не са доразвили изследванията си по посока на това, кой е всъщност владетелят, чиито царски атрибути заедно с многото царски дарове са символично “погребани” в Могиланската могила, какво е неговото истинско военно или владетелско положение, а защо не и кое е неговото име. Такава златна възможност им се е отдала и след откриването /на 50 км от Враца/ на Рогозенското съкровище, което явно принадлежи на царски династичен род. Собствеността му, както знаем, е неизвестна, но е ясно, че е ограбено от някоя владетелска гробница и заровено набързо при бягство по неизвестни причини. Находката съдържа 165 сребърни съда, някои от които с позлата, и по всичко личи, че  е произведено на същото място, както и каничките и фиалите от Могиланското съкровище. В историческата литература е прието да се твърди, че съдовете са принадлежали на цар Котис или на негов приближен /парадинаст ?/ и вероятно са заграбени отнякъде по време на походите на Филип ІІ Македонски или на сина му Александър Велики. Това “някъде” обикновено се смята, че е Тракия /дн. Южна България/, откъдето е пренесено  по нашите земи и изоставено при “форсмажорни” обстоятелства. Новият му “собственик” е загинал в бой или не е могъл повече да се върне за плячката си, поради което то е останало за дълги векове в земите на трибалите.
Като се има предвид, че двете съкровища съдържат еднакви предмети, някои от които имат и същите надписи, е било близко до ума да се развие и хипотезата, че Рогозенското съкровище е ограбеното и липсващо в мавзолея /хероон/ съкровище от “царственото” погребение в Могиланската могила, което не звучи съвсем налудничаво.

Според мен именно по тази или по друга, предопределена от съдбата причина, днес “двете части” на съкровището, се съхраняват на едно и също място във врачанския музей за славата на своя неизвестен височайш притежател.

Казвам неизвестен с много уговорки, тъй като владетелят от Враца е неизвестен само поради нашата безучастна немарливост, а името му вероятно е скрито в описанията на древните хронисти, тъй като нито рангът му, нито подвигът му са останали незабелязани, още повече ако това е трибалски цар, загинал в “свещена”, за собственото си племе и държава, битка с македонците или, ако не забравяме златния венец, и за славата на техните врагове – атиняните.

Предполагаемото западане на крепостта или селището при Вратцата е свързано не само със смъртта на последния героичен владетел, но и цялата последваща история на територията, която днес населяваме. “Възкръсването” им пък се свързва с появяването на славяните по нашите земи, които от края на V век подложили на системни нападения целия Балкански полуостров. Именно срещу тях византийският император Юстиниян възстановил или започнал изграждането на нови крепости по северните склонове на Стара планина. За този период в историята на Вратица се пише с един изключително оригинален, вероятностен стил, чрез който убедително се разказва какво е ставало по цялата територия на империята в продължение на векове и след това научно се твърди, че вероятно така е ставало и в района на днешна Враца. Понякога се отбелязва, че не може да има съмнение, че случващото се е подминало местното население, или че ако някой нашественик е преминал през България, то той  задължително е “посетил” и нашия град.

Срещат се твърдения, че “във Врачанския край още през първата половина на VІ век славяните са се чувствали почти пълни господари” /1, 73/ и “понеже най-късият път от Северна България за Софийското и Нишкото поле минава през Вратица, твърде вероятно е при това нашествие славяните да са преминали именно тук.” “На мястото на някогашното тракийско и римско селище по р. Лева също дошли нови славянски обитатели.” Както може да се очаква, новите заселници оценили предимствата на Врачанския пролом: обилна вода, стръмни скали, представляващи естесвена надеждна защита срещу всяка изненада; богата рудна жила от мед, олово, цинк, сребро и злато, и то близо до повърхността”, както и  “доброкачествена глина, суровина за високо развито керамично производство”.

Поради изключително  важното стратегическо положение “на мястото на старата римска крепост при Вратцата е възникнала и почнала своето съществуване още през VІІ век новата славянска крепост Вратица, която била здрава опора на българската държава.” /1, 84/ Някогашното римско и византийско укрепление било поддържано, възстановявано и разширявано през цялото Средновековие, а славяните “продължили културния живот на своите предшественици – траки и римляни”, които изчезнали яко дим.

Така  “новото славянско селище скоро почнало да играе важна роля в живота на Първата българска държава, за да стане по време на Втората българска държава голямо административно и укрепено средище, важен търговско-занаятчийски и културен център и един от най-големите градове в Северозападна България от ХІV век”. /1, 74/ В по-нататъшното си изложение авторът на главата “Средновековна Вратица” не е сметнал за необходимо да преразказва историята на България между Първото и Второто Българско царство, защото всеки може сам да си я прочете и не е положил излишни усилия да ни убеждава, че това вероятно се е случило и при Вратица.

Най-важното в това изложение е твърдението, че според археологическите материали икономическото замогване на града може да се отнася към Х век, откогато се забелязва, че е бил  център на оживена парична размяна. По време на Втората българска държава  и особено през ХІV век селището изживява своя най-голям разцвет. Като доказателство за това най-често се споменава един надпис от времето на Асеневци, на който си заслужава да обърнем по-голямо внимание. Той става известен

на 7 април 1941 г., когато местният патриот Димитър Бучински съобщава, че е намерил в пещера, близо до прохода Вратцата, няколоко по-големи  парчета от каменен надпис. С ученици от мъжката гимназия са извършени разкопки, ръководени от главния инспектор по история Андрей Цветков. Открити са  общо осем каменни къса - едни на плитко, а други много надълбоко. Пещерата е в близост до останки от малка средновековна църква и  вероятно също е изпълнявала функции на древен храм, а по-късно на гробница, която е разбивана и разграбвана неведнъж. Надписите първо са разчетени от Иван Ангелов и други учители по история от гимназията. По-късно са били предоставени за изследване от специалисти. През 1946 г. видната археоложка проф.  Вера Иванова публикува резултатите от изследванията си в том ХV /с. 114 – 145/ на ИАИ под заглавие “Два надписа от Асеневци – Бобошевският и Врачанският”.

Заслугата на Д. Бучински за откриването на каменния надпис е безспорна, въпреки че има много резерви около начина на намиране предвид своеобразния  характер и поведение на този местен патриот. В една своя публикация по друг повод проф. Иван Венедиков се изказва не много ласкаво за него. Д. Бучински, който официално е на работа като художник в Археологическия музей – София, често е намирал “случайно” изключително ценни за местната ни история неща /предмети, монети, каменни плочи с надписи и др./ По негов адрес се разказва, че е имал навика да подхвърля артефакти на местата на разкопките или да доизчуква букви върху старите надписи. Като не изключвам “музовирлъка”, бързам да отбележа, че все пак на Д. Бучински дължим една голяма част от създаването на местната история. Той  първи забелязва и разрушаването на некрополния комплекс при Могиланската могила по време на жилищно строителство и сигнализира в София, а после довежда и самия проф.Венедиков. Правил е възстановка макет на крепостта край Вратцата и е оставил стотици рисунки на старите врачански къщи, чешмите, кулите и др.

В момента намерения от него надпис е изложен по подходящ начин в зала на Историческия музей – Враца. Около него също е създадена легенда, че каменната  плоча е била цяла, но при бомбардировката /1944 г./ над града и разрушенията в читалищната сграда, където се е съхранявала тогавашната музейна сбирка, е била счупена на повече парчета, което както личи от статия на самия Д. Бучински, не е вярно. /препечатка - в-к “Наследие”, издание на Държавен архив Враца – бр.4 /

Съдържанието на надписа е официално публикувано от Иван Ангелов и Д. Бучински в местните вестници. През 1943 г. Д. Йоцов издава том ІІ на “Културно-политическа история на град Враца” и за първи път съобщава на широката общественост, че при Второто българско царство град Враца се е наричал Вратица. Там е лансирана и първата версия, че буквата “ и “ е била “изхвърлена” от името  вследствие на някакви “фонетични традиции”.

Самата проф. Вера Иванова разказва малко по-различна версия за намирането на  надписа. В официалната си публикация основният изследовател твърди, че парчетата са само три, като едното е счупено на още три по-малки, което означава, че не били осем. Намерени са през пролетта на 1941 г., когато ученици, по инициатива на археологическия клон на Врачанското читалище, под надзора на учителя Д. Бучински, разкриват останки от еднокорабна църква, свързана с неголяма естествена пещера. В насипа на тази именно пещера са изровени “три по-големи къса и три съвсем дребни”.

По-нататък Вера Иванова твърди, че допълнителните разкопки са направени под тяхно ръководство, като явно има предвид и себе си, и Археологическия институт и под надзора на Д. Бучински. Изхвърлена е пръстта както от църквата, така и от самата пещера, където “по-рано са били изкопавани скелети”, вероятно защото е служила за погребения. Насипът от пещерата е внимателно преглеждан, но допълнителни късове от надписа не са намерени, поради което археоложката смята, ”че те са донесени в последствие в пещерата от другаде, най-вероятно от църковните стени, гдето надписът е бил вграден”./41, 139/ 

Смята се, че каменната плоча, намерена в местността Градището над Лудото езеро, е свидетелство върху камък на своеобразна официална грамота, която е дадена на съществуващ в района на прохода и стария град български манастир за ролята, която е продължавал да има в живота на Втората българска държава.

Надписът е силно повреден, но от съединените малки и големи парчета се е получил текст от написани изцяло или отчасти 16 думи. “Те се четат като се развържат лигатурите: “ /41,  137/

...............................ДО ТОГО ЕД /ИНОГО/

........../С/ ТАРОГО ЦАРСКА МАНАСТИРЬ......

АСЕНЬ  ЦАРЬ ВСЕМЬ БЛ /ЪГАРОМЪ./.........

          .....ГО] Ь( ОЖ)ИХ ПОМОЩ[ ИХ].............

И СЕД................ВРАТИЦА МОЕГО......................

       И ПРИЕМ .............И ЕДНО..............................

ГАРОМ................... О ЦАРЪ  ..   ПРЕЖ[ ДЕ

Съобразен с буквите на по-съвременната българска азбука, надписът може да бъде показан по следния начин:

...........................ДО ТОЗИ ЕДИНИЯТ...................

....................ЦАРСКИ МАНАСТИР.......................

АСЕН, ЦАР НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ..................

....................И ГО С БОЖИЯ ПОМОЩ.................

.............ПРИЕ.............НА БЪЛГАРИТЕ................

...........ВРАТ/ И /ЦА НА МОЯ.................................

И ЕДНО........................ЦАРЯТ ПРЕДИ................

Превод на Васил Гюзелев /43, 210/

Старобългарските букви са високи между два и четири сантиметра, а думите са слети, каквато е традицията и на други древни надписи. Този текст “дава възможност да се разбере, че в крепостта при Вратцата е бил изграден царски манастир по времето на цар Асен І /1187-1196/; че този манастир при друг владетел от Асеновската династия, най-вероятно при Михаил ІІ Асен е бил богато надарен, което показва важната роля на тукашната крепост в политическия живот на Втората българска държава; най-сетне, че градът на р. Лева при Вратцата през ХІІІ век носел славянското име Вратица. Няма съмнение, че с името Вратица градът е бил известен през цялото Средновековие.” /1, 75/

Това е официалната оценка за надписа и всички разсъждения за историята на града по повод на него, изразени в академичната  “История на Враца”. Самият запис и изследванията не са обществено познати. Допускам, че професионалните изводи, направени от проф. Вера Иванова през 1946 г., тридесет години по-късно са допълнени с разсъждения и на други автори, които е излишно да коментирам. Самата проф. Вера Иванова не е така категорична и смята, че “фрагментарното състояние, в което е достигнал до нас надписът, не ни позволява, от проучването само на частите му, да получим ясна престава за цялостния му вид, за характера му, за времето и за автора му”. Смисълът на текста е разчетен, като е съпоставен с подобен каменен надпис, намерен в разрушена църква край с. Батошево, Севлиевско, както и документи- дарствени грамоти от времето на Асеневци./43, 210/ Каменният надпис от Батошево е по-пълен и по-ясен, затова анализът на този от Вратцата е направен по аналогия с него. Това дава основание да се смята, че се е случило събитие, подобно на описаното в другия надпис, най-вероятно за съграждане на църква или манастир, което трябва да се локализира при Вратица. Авторката изрично подчертава, че името Вратица може да е “старата форма за Вратца, с което е означена или самата теснина,или крепостта при нея”. Според мен са безспорни само две неща, извън контекста на надписа: първо - налице е име,  което може да е на самия проход, който се е казвал Вратица, или  на селище /крепост/, наречено/а Вратица, но самата дума за него липсва; второ – във втората част на израза “Вратица моего”, е употребен мъжки род, което ни дава основание да мислим, че е свързан с понятието град и е косвено доказателство, че в предполагаемия период селището наистина е било вече град. Буди недоумение защо историци и езиковеди не са обяснили несъответствието между “славянското”/!?!/име на селището Вратица в женски род и притежателното местоимение от мъжки род “моего”, т. е. “мой” в родителен падеж. Ако славяните са заварили селището като оформен град, защо са му дали име от женски род? Бегла разходка в топонимията на един по-голям район, за който се предполага, че имената на вече съществуващите селища са възникнали след славянското нашествие от VІ-VІІ век разкрива една друга тенденция. Най-старите славянски имена на днешните Монтана /Кутловица/, Берковица, Чипровци  и др. са били съответно Кутловец, Берковец, Кипровец, Дреновец  и т. н., за което има неопровержими доказателства, но по законите на турския език наставките са преминали в “-иса”, “-ица” и това създава впечатление, че са от женски род, въпрос,  който ще обясня по-късно и по-подробно. Името Вратица още тогава е било изключение от общото правило и или е заварено, или също е преминало през формата ВРАТЕЦ.

Далече съм от мисълта да ревизирам историята, но на всеки специалист по български език му е ясно, че ако местоимението/моего/ е в родителен падеж, то и съществителното /Вратица/, независимо от рода, трябва да е в родителен падеж. Ако съществителното /Вратица/ е от женски род, то и притежателната форма трябва да е от женски род. При липсата на предходна или следваща уточняваща дума – град или крепост, могат да се направят и други предположения: 

1. окончанието на името Вратица не се чете добре и изразът неправилно е разчетен като “Вратица моего”; 

2. окончанието на името Вратица не е буквата “а“, а друга буква, която е неизвестна, но чрез нея е изразена падежната форма и на втората част от израза – “моего”; 

3. окончанието на името Вратица е буквата “а“ и точно това е била падежната форма, която тогава е съответствувала на падежната форма на “моего”;

4. падежната форма “моего” се отнася за следващата дума. Тези изводи могат да се направят и при двете хипотетични възможности – град Вратица и крепост Вратица, но граматическото несъответствие остава, даже при всички уговорки, че през ХІІІ век падежната система на старобългарския език е силно разколебана, поради което патриарх Евтимий прави по-късно и съответните промени.

Най-логично е обяснението, че селището е било заварено от славяните с името Вратица, каквото и да е означавало то и какъвто и род да е имало на някакъв друг език, затова в израза “Вратица моего” това вече не е имало значение, а заради наличието на “моего” недвусмислено означава “градът мой Вратица”. Така поставен, въпросът вече не е само езиков, но и общоисторически и показва, че славяните не са раздавали имената или поне не всичките.

Проф. Вера Иванова също предполага, че “третият /общо в текста на три пъти е употребен родителен падеж – бел. моя/ родителен падеж, също притежателен, е бил съгласуван с някое съществително в същия падеж, като  з м т н,  царства или др. подобни.” Това означава, че “моего” не се отнася към Вратица. Под линия е записано: “В последния случай би могло да се допустне, например едно попълване от вида Вратица моего [ царства. При това попълване би се получила игра на думи с названието Вратица – врата на царството ми – ако тази крепост е била граница на държавата. При Асеневци маджарите на няколко пъти бяха господари на северозападните наши краища. Не знаем  где е била границата при тия чужди завоевания. Рушевините от многобройни средновековни крепости във Врачанско, като да дават известни основания да предполагаме, че тази граница може да е била и при Вратица.

Едно попълване като градъ ] Вратица моего [ змтн би било приемливо, ако го свържем с почти самостоятелнатата област, която е имал царският зет Петър при Михаил ІІ Асен.” /41,  139/

Макар че откриването на думата или името Вратица се явява свързващото звено в логиката на цялото мое изложение, трябва да призная, че няма категоричен смисъл на употребата му върху надписа. Недоумението ми се увеличава и от факта, че точно по време на откриването на каменния надпис в града ни живее и учителствува в мъжката гимназия /дн. училище “Христо Ботев”/ един от бъдещите най-големи български езиковеди – Любомир Андрейчин, който освен че е врачански зет, е и бъдещ професор и член-кореспондент на  БАН . Неговото мнение не само по този казус, но и изобщо по въпроса за името на Вратца/Вратица под никаква форма и никъде не е отразено. Иван Райкински твърди, че Л. Андрейчин е дал някакъв задоволителен отговор на въпроса как е изчезнало “и“-то от името на Вратица, за да се получи последващото Вратца, но не съм го намерил в писмен вид. Никъде не срещнах /по понятни причини, защото е осъден от Народния съд/ мнение и от още един виден български филолог, чиято кръвна връзка с Враца е безспорна – проф. Борис Йоцов, брат на Д. Йоцов и министър на просветата непосредствено преди 9 септември 1944 г.

За пореден път оставям на съвестта на българските учени  достоверността на обнародваните техни научни търсения и направените изводи. По-важното е да се отбележи, че като вземем предвид каменната плоча от Вратцата, разчетеният  надпис от времето на Асеневци е единственият сигурен и сериозен писмен източник, който обявява за първично име на град Враца – древният/древната ВРАТИЦА.

ВРАТИЦА е и единственото безспорно и известно друго име на Вратца/Враца до сега.

Заслужава си да обърнем внимание и на друг интересен исторически факт, от който могат да се правят изводи и да се градят хипотези. Той е свързан с основата на икономическото развитие на град Вратца през Средните векове – рударството, бронзолеярството,медникарството, златарството и грънчарството. До излизането на “История на град Враца” на територията на старото селище са открити 85 грънчарски пещи и керамични работилници, които показват не само важността на тази занаятчийска дейност, но и дават отговор на въпроса защо точно във Враца се е провеждал най-големият грънчарски панаир в страната и защо за покровител на града е обявен Свети Симеон Стълпник/Столпник/, който е и покровител на грънчарите.

Предпочитам обаче да поговорим повече за златарството, което е най-добре проучено. Според историците до 1976 г. във Врачанския исторически музей са се съхранявали 4000 предмета - произведения на златарското изкуство или свързани със златарския занаят, като немалка част са от Средновековието. /1,  81/ Твърди се, че“във Враца през Средните векове е съществувала особена златарска школа”, освен известните майстори от Чипровската школа, които са изработвали надпрестолни кръстове и друга черковна утвар в манастира “Иван Пусти” край града. При разкопките на Болярската църква са били намерени множество медни, посребрени и позлатени чаши, някои от които принадлежат на епохата преди османското нашествие”. От столетия се носят легенди за златни съкровища в района, които се свързват с цар Иван Шишман или изобщо с някакъв неизвестен цар, с пещери и  калета, пълни със злато и с много монетарници, където, най-общо казано, са правени пари.

За легендата, че “в този град владетелят на българите пазел съкровищата си”, съобщава в нарочно писмо до папата епископ Филип Станиславов/ич/. Именно от “врачанските колунджии” /което е грешно предаване на турското куюмджи - златар/ се възхищава пътешественикът Феликс Каниц и твърди, че били известни в цялата турска империя и в Европа със своето филигранно изкуство. Като се вземе предвид, че в района хиляди години са се добивали мед, сребро и злато, възниква сериозният въпрос, къде са били пещите или местата, където скъпоценните метали са се топели и от тях са са правели съдове и украшения. Още по-неясно е кога, къде и как врачанските майстори златари са научили този занаят и не е ли той толкова стар, колкото и самият град.

При търсенето на отговорите мога да припомня само, че в нашия регион при археологически разкопки са намерени тези няколко хиляди предмета и части от съкровища, между които Галишкото и Могиланското, да не говорим за иманярските набези из цялата останала територия на трибалите. Тук  беше открито и най-голямото еднородно сребърно съкровище в света – Рогозенското, чиито позлатени сребърни съдове са направени с амалгама, която не знам защо се смята за непозната на нашите прародители – траките, а производствените работилниците се търсят непременно в Гърция или Мала Азия.

На фона на тези волни размишления ще отбележа, че точно в трета глава на “История на град Враца” са публикувани и трите основополагащи тези, на които се опира теорията за името на нашия град: първо, че град Враца е основан от славяните през VІ – VІІ в.; второ, че крепостта е възникнала на мястото на стара римска крепост, която се е казвала Валве /двукрила врата/, и трето, че първото славянско име на тази крепост, респ. на града е било Вратица, което е превод от латинското Валве, но във всички случаи е свързано с прохода Вратцата.

Въпреки идеологическата насоченост на първото твърдение,  българският учен е проявил достатъчно добросъвестност да заяви, че “на историческата наука засега не е известно нищо във връзка с това първо славянско селище при Вратцата и живота на неговите жители”. /1, 74/ Археолозите изследователи на най-старото селище при Вратцата са още по-категорични и при докладите си от разкопките са отбелязали, че “досега не са намерени никакви артефакти със славянски произход”. Темата за славяните ме интересува дотолкова, доколкото това е официалната версия за възникването и създаването на град Враца, но няма да е излишно да уточним някои основни факти, в новите условия.

Напоследък в историческите писания заслугата за авторството на идеята за славянския произход на съвременния български народ се приписва на Марин Дринов - родоначалник на българската историография. Смята се, че целта му е била да привлече вниманието на Русия върху съдбата на поробените българи. И двамата с Н. Геров, който пък е прокарал идеята за славянския характер на българския език, са руски възпитаници и чиновници на руска служба, което не им пречи да бъдат големи родолюбци и с целта си да оправдаят средствата за постигането й.  На такава основа у нас е изградена  цялостна теория за славянобългарския военен съюз, предопределил победата над Византия и създаването на българската държава. Пълната с противоречия българска история обаче прикрива истинските факти около идването на прабългарите и срещата им със славяните. Обикновено се твърди, че заселването на славяните по нашите земи предхожда идването на Аспарух. За доказателство се използват сведения на византийски хронисти, които по един или друг начин са отразили появата им на Балканския полуостров през V и VІ век. Напоследък се появиха български историци, които пропагандират идеята, че първите походи на племена от прабългарския племенен съюз пък са проведени на същата територия още през ІІІ-ІV век.

Трябва да признаем, че всички заедно може да са прави, защото за византийските историци  всички славяни, скити, трибали и българи са днешните истински българи.

Това лесно може да се провери у древните автори, защото се е случило “онзи ден” в сравнение с историята на света и са останали достатъчно писмени, макар и противоречиви, източници. В последващото изложение съм развил “темата за наричането” по повод на тракийските племена, но и тук си заслужава да отбележа, че в историческата литература от онова време едни и същи народи са били наричани с различни имена и обратното – много различни народи са познати с едно общо име и така са отразени в писанията, което създава известни недоразумения при изследванията и оценките. Най-важното в такива случаи е как самите народи са наричали себе си, но това обикновено не е отразено писмено и трябва да се търси “законспирирано” дълбоко в езика на всеки народ. Без подробности, ще си позволя да отбележа няколко общи примера за по-голяма  яснота. Нашите съседи гърците, които европейските народи наричат с близко по произношение име грек /фр./, грик /англ./, греки /рус./, наричат себе си елини, а турците им викат юнан. Същото е и с германците /бълг./, които на френски са – алмань, на английски – джърман, на италиански – тедески, на руски – немцы, а те самите наричат себе си дойч. Зад всяка от посочните думи се крие точно  определен смисъл. Второто горно твърдение ще подкрепя с имената варвари и хуни. Римляните наричали варварин всеки, който не знаел латински език, независимо от това къде се е родил и къде живее, а гърците наричали така някои от тракийските племена, защото не си разреждали виното с вода. “Варварите” обаче са станали нарицателно за всички народи, които са помогнали да изчезне Римската, а по-късно Византийската империя, затова така са наричани славяни, прабългари, германи, хуни и много др. С понятието “хуни”, което на някои от езиците на съставляващите ги народи, означава просто хора с една и съща кръв, са наричани  стотици племена, изграждащи т. н. Хунски съюз – орда. Това е дало основание на много учени да смятат, че и прабългарите са били хуни.

В езиков план може да се приеме, че една дузина народи, насилствено заселени на границата или дръзнали да навлязат в териториите на Византия и да се самонастанят в нея, са били наричани /или те сами са се наричали/ словини, словени, славяни и т. н., поради това, че просто са били безписмени. Наличието на някакъв митичен вожд с името Слав, на който уж били наречени тези народи, ми изглежда наивно и само “имитира” Библията, където са обяснени произхода и имената на почти всички народи.

Вероятно това е причината някои от европейските народи, които причисляваме към славянската общност, да не споделят общия ни произход и да откриват в древността свои легендарни герои и вождове - като митичния Чех, например.

Направих този кратък коментар, за да споделя, че неизяснената етимология на думата “славянин” не дава отговор на въпроса, кого точно са описали древните хронисти, когато са разказали за славянските нашествия.

В исторически план ще се позова на някои най-нови изследвания на българските историци, макар и да се сторят неприятни на онези, които още помнят учебниците си по история на България.

Българите, доведени от Аспарух, “при своето преселение са заели една обширна площ, простираща се от Северна Добруджа на изток до Лом и Козлодуй на запад и тази именно област е била известна с името Вътрешна или Средищна област. Извън нея  останали земите, населени със съюзни славянски племена”. /19, 413/ Твърди се, че в най-стари надписи върху каменни колони, подобно на Чаталарския надпис, първите български ханове са записали послания, в които се съобщава, че са изселили заварените славянски племена на запад отвъд реката Искър и са оставили само племето севери да пази източната граница на новата държава. Обръщам внимание на този факт, защото той е много важен за историята на Врачанския край и обяснява по друг начин наличието на т. нар. “Аспарухов вал” на негова територия, както и на седемте могили край с. Търнава, които явно нямат тракийски характер.

Когато основната маса от славяни се е преселила на запад, в близост до линията между Ботевград и  с. Остров на Дунава /19, 409/, тогава “река Искър и Арабаконашкият окоп, като част от една дълга защитна линия, предназначена да защитава българските земи от нападенията на  северозападните /дотогавашни – мое/ български съседи – аварите, е станала граница на разделените/ разбирай славяни и прабългари – бел. моя/ два народа.” /19, 412/ Част от тази охранителна линия /окоп, вал/, която започва от с. Остров и завършва в Стара планина, като минава покрай Бяла Слатина, Трънак и Враняк,  са и трите калета край с. Габаре, Врачанско. Тя съвпада по същество с  “демаркационната линия” на трибалите  с останалите тракийски племена на изток от тях. По тази причина за дълго време  е останала линия и  на разделението между прабългарите, от една страна, и една нова общност от славяни и заварени  траки – трибали, от друга страна.

Древна Вратица е останала извън укрепената българска територия, т. е. в славянската част, а това означава и в новата, да я наречем  “славянска”  езикова област.

Така нашият град, който иначе е бил на границата на тракийската и дакийската езикова област, което означава, че е имал едновременно както латинско, така и гръцко влияние, изведнъж се е оказал на границата и с новата българска езикова област. В един и същ исторически момент тук са си дали среща всички езици, говорени най-дълго време на Балканите: тракийски, гръцки, латински, славянски и “прабългарски”. Това донякъде обяснява специфичния врачански говор, регистриран от много специалисти, който практически се говори само в близката околност от 20-30 км и се отличава от белослатинския и мизийския говор, да не говорим за ломския и кутловишкия. Странно защо, но в останалите части на България смятат, че ние говорим на шопски диалект и дори често ни наричат шопи. Известен е случаят с П. Р. Славейков, който е инициаторът за приемането на търновския говор като основа на българския език, каквото е и решението на Първото учредително събрание в Търново. Поканеният много години преди това за учител във Враца П. Р. Славейков бил изумен, когато, като попитал врачанските чорбаджии къде са тук шопите, които той явно смятал, че населяват Вратца и околността, те му се усмихнали и му посочили района оттатък Балкана, където и до днес живеят шопите.

Какъв точно език говори в момента българският народ и диалектен ли е врачанският говор, са въпроси за друго изложение и други специалисти, но това не ми пречи да споделя някои най-общи виждания. Смятам, че в момента ние говорим един по-скоро славянизиран – най-точно е да се каже “русизиран”, отколкото славянски език. Това е станало под влияние на множество фактори, които не е мястото да обсъждам и  които вероятно имат по-скоро благотворно влияние. Голяма роля за качеството на съвременния български език има и християнизирането на местното население, при което в началания период са навлезли много гръцки думи и изрази, които ние не забелязваме, защото не познаваме този език. Най-очевадна е употребата на думи като: ела /в заповедна форма/, когато българските глаголи са идвам и отивам; хора /мн. ч./, когато на български се казва човек /ед. ч. / - човеци / мн.ч/, никому непонятното “Сурва, сурва – весела година” и мн. др. Оттогава вероятно е останало и  онова обратно за Европа и света българско кимане при “да” и “не”, защото когато гърците казват с думи “Не”, всъщност казват “Да”. Българският разговорен език се е оформил още преди въвеждането на славянското богослужение /19, 748/ и първото славянизиране е настъпило именно по тази причина, както и поради разпространението на писмеността, която ние неслучайно наричаме славянска, а понякога славянобългарска. Тя е била предназначена именно за безписмените славяни от друга част на света, поръчана е от византийския император за тях и при тях е започнало нейното разпространение. Изгонените от Великоморавия ученици на Константин-Кирил и брат му Методий са до един славяни и разпространяват новата писменост в България на своя език. Нормално е и първите книги, които те написват, да са на славянски език и първите литературни произведения също. Но да се мисли и говори, че последните български ханове и последващите български царе са говорили на славянски език, е, меко казано, глупаво. Безспорно е, че Борис и Симеон, а сигурно и техните предшественици, не са били безписмени, защото са завършвали обикновено Магнаурската школа или някое друго “висше” училище във Византия, а са говорели и пишели на всички “божествени” езици. Много е вероятно завареното тракийско население, което не е пасло само добитъка, а се е занимавало и с търговия, като е живяло пет-шест века в Римската и Византийската империя,  да е владеело също говоримо и писмено  гръцки  или латински език, поради което новите “завоеватели” – българи и славяни, да са поприхванали някоя дума.

Разпространението на християнството и писмеността от България към славянските народи е ставало много векове главно от запад на изток, а не обратното и това е добре да го знае всеки българин, защото най-вероятно в езиците на днешните Русия, Украйна, Белорусия, Молдова и даже Румъния има хиляди български думи, които сега ни изглеждат славянски, понеже съществуват в тези езици, но те са се появили там от България. С обратното връщане на християнството и писмеността в годините на турското робство откъм Русия също са донесени безброй славянски думи в днешния български език. Казвам това, защото не е било толкова необходимо да се създават теории за славянобългарски съюзи и държави и най-вече за славянски произход на българите, за да се докаже близостта на българския език със славянските езици.

Очевидно е, че езикът на първите българи е запазил много от своите особености, които го отличават от славянските езици изобщо. Най-характерните особености на нашия език са: замяна на падежите с предлога НА; употреба на особени суфикси, напомнящи днешните членни форми и особените окончания за мн. число оф/ов и – та”.  /19, 743/ Запазил се е пълният член “-ЪТ “, който е специфичен неславянски член, характерен за западните български говори /връхот/ и изобщо се смята, че именно членуването отзад е само българска традиция.

Трябва да признаем, че изследванията на българските езиковеди, предимно в славянска посока, вероятно са довели до загубата на информация за останалите два езика на другите два народа, които със сигурност са населявали нашите земи. Ще бъде жалко, ако е така, и ще трябват много усилия, за да се върнем обратно по пътя и да открием корените на езика на българските ни прародители и на още по-древните тракийски езици.

Една възможност да се направи това е чрез проучването на хилядите странни местни имена - селища, местности, извори и др., които все още не са изтрити от паметта на народа ни. Те нямат много общо със славянските топоними и лесно могат да се открият, защото “местните имена, дадени от древните българи или да ги наречем славяните от българската група, коренно  се различават от топонимите на всички други славяни. Главно поради специфичната  звукова гама  на последните - съчетанията ШТ, ЖД, суфиксите “-ище”, носовите гласни он, ен и др”. /19, 432/

Повечето специалисти смятат, че през периода между V и ІХ век старите тракийски местни имена са  започнали да изчезват и на тяхното място са се появили  два вида нови селищни имена, непознати на предишната епоха . /19, 391/ Обикновено за това време се сочат примерите с появата на местни имена с  наставки  “-ец” и “-ица”, които са приемани от нашата наука за специфични славянски топонимични суфикси, но тази теория, струва ми се, лесно може да бъде оспорена и опровергана. Когато си приел за основа една погрешна теория, винаги можеш да докажеш своята версия и да направиш правилни /не верни!/ изводи, но те ще бъдат погрешни като самата теория. Не си мислете, че намеквам за марксизма-ленинизма, защото става дума за българското езикознание. Това не е универсално твърдение, но хиляди неща у нас изглеждат неясни и необясними, защото са поставени на невярна основа. Децата ни не могат да разберат какво пише в учебниците по история и литература, които са пълни с манипулации и неистини, а учителите преподават понякога “глупотевини”, родени в мозъка на някой политически догаждач.

Вярвам, че в българските академични среди през последните сто и тридесет години е имало, има и сега, добросъвестни учени, които са разчели и описали историческите факти или са отразили особеностите на нашия език вън от конюнктурата на ХІХ и ХХ век, и на техните открития трябва да се дава публичност. Убеден съм, че зад хилядите произнасяни по славянски начин български топоними се крият имената на много тракийски крепости и селища и тяхното разчитане с един нов “неславянски”или “смесен” подход ще доведе не само до възстановяване на историческата истина, но и ще създаде предпоставки за възстановяването и “реабилитирането” на странно изчезналите древни български езици.

Моите скромни исторически познания ми дават възможност да се върна най-много до времето на траките, макар че Враца и най-близките й околности сигурно крият тайните на много по-стари цивилизации.

К А К В О  З Н А Е М  И  К А К В О  Н Е  З Н А Е М  З А  Т  Р  А  К  И  Т  Е

С етнонима траки се отбелязва съвкупността от древни племена, населявали една огромна територия от Карпатите до бреговете на Адриатическо, Егейско, Бяло и Черно море. Твърди се, че това пространство е наричано от античните гръцки автори Древна Тракия, по името на населяващите го племена. Може и да е обратното, но това е въпрос, подобен на този за кокошката и яйцето. Името на траките се споменава за първи път в Омировия епос, но “названието Тракия, под формата  “Тре–ке–ви–я”, е установено от някои учени в таблици, изписани с минойско “Б” писмо, което дава основание то да се датира няколко столетия преди Омировия епос”./24, 52/

Съществуват две възможности да знаем нещо за появата, бита и културата на траките. Първата е свързана с всичко, което са написали за тях древните летописци, главно гръцките антични автори след “митичния” Омир, между които Аристотел, Херодот, Страбон, Тукидид, Ксенофонт, Йорданес, Стефан Византийски, Прокопий Кесарийски и др. Всички сериозни историци знаят, че макар да са си присвоили правото да бъдат “истина от последна инстанция”, гръцките писатели невинаги са “исторически” почтени към траките и останалите народи, за които са дали сведения. Втората е плод на археологическите търсения и зависи от всички материални находки, които сме получили в наследство - открити, продължаващи да се откриват или ще бъдат открити. Най-древната тракийска култура се развива не само успоредно, но и равностойно с тази на древните елини, поради което двата етноса достигат еднаква степен на развитие. Те взаимно се проникват и обогатяват. Траките “подаряват” на гърците култа към някои богове и митологични герои /Асклепий, Аполон, Орфей и др./, а те им предоставят създадената от финикийците “първа азбука”. Вероятно заедно откриват магическите достойнства на виното и прогресивната роля на взаимната търговия.

Материалните свидетелства показват, че траките обитават  днешните български земи в късната бронзова епоха. Етногенезисът им е сложен и продължителен процес, резултат от сливането на миграционни елементи, особено в края на медно-каменната епоха /халколит/, с автохтонни /местни – бел.моя/ индоевропейски слоеве в древна Тракия. Окончателното оформяне на тракийската етническа общност е завършено в началото на желязната епоха. Изключителните им умения в рударството и металолеенето, основани вероятно на богатите рудни находища в района, определя тяхното икономическо развитие. Развитието на земеделието и животновъдството ги прави желани съседи за околните народи, най-вече за гърците, а в лозарството и винарството даже обменят опит. /24, 45/ Именно от траките е останало зарязването на лозите, което още тогава е било  превърнато в празник.

ТРАКИЙСКИТЕ ПЛЕМЕНА

Сведенията за тракийските племена не са безспорни. У различните автори броят им варира между тридесет и деветдесет, в зависимост от прочетената литература. Основните изводи за предполагаемия брой се правят от споменаваните десетки имена на племена и племенни клонове, които засега съответстват на по-голямата цифра. Разсъжденията могат да се направят в четири насоки: първо -  как членовете на едно племе наричат сами себе си, второ -  как тракийски племената се наричат помежду си, трето - как са ги наричали другите околни народи, и четвърто – как са ги наричали и най-вече описали гърците, с техния монопол върху писмените знаци. Като се съобразим с всички тези условности, може да направим извода, че много от известните имена сигурно се дублират, т. е. едно племе да е наричано с различни имена от останалите племена и народи, което е довело до недоразумения у древните автори. Пример за подобни недоразумения са множеството имена, с които са наричани и българските племена от стотиците народи, които са срещнали по пътя си от сърцето на Азия – Памир и Хиндукуш, до днешните си земи.

За улеснение на читателите, които нямат време и възможности да се ровят в стотиците литературни източници и защото по-късно ще е необходимо да ги използвам, ще изпиша голяма част от тях, взети от различни места и с малки поправки, без да претендирам за точност или изчерпателност:

             мизи, тризи, кробизи, теризи, одриси/одризи/, гети, денталети/дентелети/, койлалети, кикони, пеони, мигдони /майди –  според Дуриданов/, едони, бистони, дерони /дерайни, чийто покровител е местното божество Дерайнос – според Гочева/, датени /Дуриданов/, ситони, крестони, тини, витини, медовитини, абанти, одаманти, бисалти /бизалти/, даки, дии, сатри-беси, травси, трали, сири, серди, саи /скаи – според  Дуриданов/, дерсаи, пайти, панеи, сапеи, непси /нипсеи/, дерсеи, тилатеи, пикти, долонки, тимахи, меди, димензи, ордесензи, уздицензи/ уздиканзи/, апиарензи, оболензи, ойтензи, пиценси, трери, пиери, дигери, меландити, троглодити, апули, транипси, мелинофаги, бени, скирмиади, дрои, скайбои, бриги, фриги, бебрики, бастерни, асти /астаи – според Дуриданов/, апсинти, агриани, роксолани, кайни, кени, кебрени, мадуатени, корпили, корели, корали, трибали /5, 52/ и още орески, одоманти, ихни, ботиеи/потидеи- според Дуриданов/, синти, грааи, лееи, олинтийци, беси тетрахорити. /17/

Едва ли има автор, който ще претендира за изчерпателност и точност на разчитането, цитирането и изписването на горепосочените имена на тракийските племена, но няма да бъде излишно да обърна внимание, че е налице известно побългаряване – главно на окончанията. Надявам се, че при преводите е потърсен най-близкият начин на изразяване, като се имат предвид особеностите на говоримия и писмен гръцки език, който от последните две хиляди години е претърпял значителни изменения, както и почти абсолютната неяснота за звученето на предполагаемия тракийски език.

Откровеното гръцко звучене на някои от имената предполага, че зад тях се крие и гръцки етимологичен смисъл, т. е. означават нещо на гръцки език, но съм длъжен да призная, че във връзка с основната тема засега не е необходимо да навлизам в такава дълбочина на анализа. Можем само да гадаем и това, какво означават имената на племената на самия тракийски език. Изказват се предположения, че някои от тях са свързани с имената на местата, които обитават съответните племена - местности, области, реки, планини и др., както например меландити /от река  Мелас/  и апсинти /от река Апсинтос/./17/. Други са свързани с външни белези, начин на живот, начин на обличане и определени поведенчески навици или умения. Предполага се, че много племена са носили имена като – “бобрите”/напр. бебрики/, “видрите”, “мечките”, “вълците”, “овните”, “орлите”, “соколите”, “пчелите” /на гръцки  мелити!?/ и т. н., каквито традиции има по всички краища на света до днес. /20/ Като доказателства за това могат да служат намерените при разкопки накити, култови предмети, тотемни знаци и други с изображения на животни и птици, които според техните представи са ги закриляли. Свещеното животно на гетите например е бил вълкът.

Местоживеенето на отделните тракийски племена  не е безспорно установено. Сведенията на древните автори за техните обиталища в много случаи са противоречиви, поради това се създава впечатление, че често са се придвижвали в посочения обширен район, което също не е изключено. Населението не е равномерно разпределено върху цялата територия. Най-гъсто са населени долината на Марица, част от Родопската област и някои части на земите, населени с гети и даки. /24, 45/

Знае се, че траките са живеели в селища, наречени ауле /за това говори още Есхил в своята трагедия “Перси”/, които били изграждани на равни места близо до реки и извори. Жилищата им са били планирани около един център и разположени на разстояние, което е позволявало да се преминава от едното в другото. /31, 22/

Още от края  на ІІ хилядолетие пр. н. е. траките започват да строят и крепости в  планинските местности. Първите крепости били създадени в райони с по-лесно достъпни места, каквито са планините Родопи, Странджа и Сакар. Най-късно, едва към края на V в. пр. н. е., се създава и крепостна система по склоновете на Стара планина, която е била най-мъчно достъпна. Характерното за тракийските крепости е това, че те били издигани на естествено защитени места. Крепостната стена следвала извивките на терена и била изграждана само в тези части, които са по-уязвими. Крепостните стени се градели с ломени или много плоски камъни. Така те прилепвали плътно един до друг и не е имало нужда от спойка. Предполага се, че траките не са познавали хоросана, затова с подходящи камъни оформяли външната и вътрешната стена, а пространството между тях запълвали със ситно натрошени камъни. В тези ранни тракийски крепостни стени почти не е имало кули. В повечето случаи те са били замествани от наблюдателни площадки на най-удобните за това места. /31, 22/

В  крепостите понякога е имало малки селища, но в повечето случаи те не са служели за живеене, а само като място, където населението се е оттегляло при опасност. Такива крепости на траките са описани от античните автори като средство за отпор срещу римските завоеватели през І век.

Тракийските крепости са били обединени в много добре замислени и организирани  крепостни системи. Те се очертават в най-различни райони на Тракия и се предполага, че са във връзка с отбраната на тези райони, съобразени с пътищата, които минават през тях. Такива укрепителни системи са открити в района на Ботеград, Берковица и богатия на златни залежи район на днешния град Монтана. Много от тези крепостни системи свързваме с племенните обединения на различните тракийски племена, които в по-ранна епоха са живели разделени и крепостите са служели за отбрана. Сред тях обикновено се откроява една средищна крепост с видимост на всички страни, доминираща над всички останали. В този вид крепости на най-високата част личи и допълнително изградено укрепление – цитадела, свързана с резиденцията на царя или племенния вожд. /31, 25/

През ІV в. пр. н. е. започват да се изграждат и градове в истинския смисъл на думата, със своя градска икономика и свой облик.

Римските автори, особено Тацит, описват с много силни краски храбростта на траките, тяхното себеотрицание и решителност да защитават независимостта на родината и свободата си, уповавайки се най-вече на силните и мъчно превземаеми крепости, разположени по непристъпните им планини. И действително, тези отдалечени от градските центрове твърдини са поддържали спокойствието на населението и неговия дух. Тракийските крепости са се запазили през цялата римска епоха и са просъществували наред с римските укрепления като опорни пунктове на траките, за да се възродят през периода на късната античност, когато нови врагове – варварите от север, заплашили местното тракийско население.

ТРИБАЛИТЕ

Трибалите са сред най-многолюдните тракийски племена. “Полето от трибали” според Херодот се е простирало от река Искър до река Морава /в днешна Сърбия/. Поради отдалечеността на този район от древна Гърция сведенията за това племе са оскъдни и неточни. Смятало се е, че трибалите живеят накрая на света и са най-изостанали и нецивилизовани. Дори гръцката, а по-късно и римската експанзия са оказали по-слабо влияние върху икономическото, политическото и културното им развитие, което вероятно е съхранило за дълго време тяхната самобитност. Трибалите са били най-войнственото, добре въоръжено и тренирано племе и са оказвали яростна съпротива на всички завоеватели. Няма сведения да са били победени в битка  или поробени, а територията им никога не е била завоювана изцяло. Само на двама древни царе /македонския Александър Велики и одриския Котис !?!/ се приписва възможността да са упражнили властта си над “царството” на трибалите, но това е било по-скоро акт на взаимно разбирателство и присъединяване. Въпреки това като всички други тракийски племена трибалите са загубили своята мощ и самостоятелност след безкрайни битки с нашественици от всички посоки на света, последните от които са били римляните. След тях не се говори за трибалска държава, а населението се е претопило в новото море от народи на империята, разпиляло се е по Европа или просто се е скрило в най-затънтените местности на голямата планина, където сигурно и днес може да се открият преки потомци на трибалите. От тях ни е останало трикракото столче. Склонен съм да мисля, че своеобразният характер и странно поведение на днешното население от двете страни на Стара планина от Тимок до Искър също е свързан с някогашните трибали.

Повод за това ми дават не само самобитният фолклор /песни, танци, обичаи и др./ или преклонението пред виното и ракията, но и някои поведенчески актове, за които можем да намерим отговори още у древните автори. На Херодот например се приписва описанието на трибалите като племе, което не почита авторитети, дори боговете и собствените си царе. Те често обръщали оръжието си срещу тях в знак на несъгласие или протест. Районът, който обитавали, бил наричан “Пътят на гръмотевиците” поради изключително голямото количество мълнии, които падали – падат и до днес -  от Белград до Враца, главно по билото на Стара планина. Според метеоролозите там се наблюдава най-голямото количество природни явления, предизвикани от “естествено” електричество, за цялата територия на Европа. Обяснението може да се търси в металните залежи в недрата на Земята, но това няма отношение към изложението, освен ако с това електричество си обясним  и особеното състояние и поведение на местните хора. По-важното е да знаем, че трибалите, които виждали в мълниите и гръмотевиците послание на боговете, обръщали или хвърляли копията си или мятали метални стрели срещу тях, без да се страхуват от последиците./ М. М./ Това е пренесено през вековете, защото и днес в тази част на България зададе ли се буря, старите баби изнасят брадви, косери /сърпове/ и ножове и ги поставят с остриетата нагоре, за да предотвратят мълниите или да спрат гръмотевиците.

Що се отнася до трибалските жени, те /заедно с децата/ обикновено били третата редица войни в битките, като вървели непосредствено след въоръжените мъже и със силни крясъци ги насърчавали или “овиквали”, с което не им давали възможност да се върнат назад и да загубят битката. За ужасния и опак характер на жените в региона, а най-вече за врачанките , се носят легенди и има изписани много страници. Д. Йоцов/ползва сведения на Евлия челеби/ споменава за страха, който изпитвали турците да преминават през българските махали, за да не бъдат “овикани” от някоя врачанка, а Петко Славейков нарича една жена чак от Търново “трибалката”, за да изрази мнението си за нейния характер.

Произхода на етнонима “трибали” може да се търси в числото три /тракийска дума/ и думата “баала” – големец, което произлиза от санскритската дума “паала” – господар. В литературата се срещат твърдения, че бали, означава велики, божествени, бели, светли, блестящи хора. Впрочем думата бал е употребявана и в династичната йерархия  на древните българи /Пример: Балцек, брат на Аспарух - известен още като Алцек и Бал Цеко/ и вероятно е означавала престолонаследник или пръв роднина на хана. Твърди си, че зад “три – бали “ се крие смисълът на три глави или три главни, т. е. трима господари. Именно поради това се изказват мнения, че траките не са имали по един цар, а нещо като триумвират /тройна коалиция/ от трима царе, които управлявли едновременно. Тази демократична форма изглежда странна за онова време, но пък не виждам защо трябва само гърците и римляните да са се сетили за този начин на управление. Липсата на еднолична власт е предопределила липсата и на строго определено място за упражняване на властта, т. е. царска резиденция. Сигурно затова древните писатели не са ни оставили сведения за главния град – столицата на трибалите. Може само да се предполага, че тя е била там, където в момента е живеел най-главният, най-старият, най-силният и т. н. от тримата трибалски царе. Там той, в ролята си и на върховен жрец, е свещенодействал. По тази причина владетелската резиденция /главно селище, град, столица/ често си е сменяла местонахождението. Някои смятат за такава известното селище Улпия Ескус  /днешното село Гиген, край Дунава/, но хипотетично може да бъде и всяко друго укрепено място на територията на Северозападна България. Между хипотезите за косвени данни за наличието на  временни “царски” резиденции бих включил също: древната Вратица, местността Ржана /на билото на планината над село Оселна/, Игнатица, Лакатник, Миланово /стопанския двор - К. А./, Лютиброд и др., за които съм чувал невероятни неща или съм ги видял с очите си.

Като изключвам твърденията за латинските имена Валве/Вратица, Медека/Вършец и Куне/Кунино, не срещнах други сериозни предположения за тракийски наименования на селищата на трибалите, както се вижда и от картата по-натам. Не е лансирано мнение и за местонахождението и името на “свещения” им  “град”, т. е. място, където трибалите са погребвали царете си. Най-известната открита гробница на местен тракийски владетел в целия Северозапад е тази от Могиланската могила във Враца.

ТРАКИЙСКИ ЦАРСТВА

ТРАКИЙСКИ ЦАРЕ

От Омир до днес историята на траките е всъщност историята на техните царе. От VІ век преди н. е. насам “просветените люде” четат за техните несметни богатства и героични подвизи. Така обобщена, тази история е написана и представена пред Френската академия в Париж и от М. Кари /М. Cary 1752 г./, чието печатно издание е настолна книга за изучаване на траките. За написването на тази история авторът е привлякъл сведения от всички известни дотогава антични извори, царски монети и надписи. По същия начин тракийската история се е писала след него – пише се и до днес./17,  8/. Археологическите открития от последния век обаче вече сериозно  допълват или коригират завещаното ни литературно наследство. Има и български автори, които далече от нашите общи философски разсъждения и догадки за миналото, правят задълбочени изследвания върху старите и най-нови проучвания и публикуват стойностни научни трудове, които ни дават богата информация, а ние я интерпретираме, както си искаме или както можем.

Горепосоченото заглавие е само условен начин да поговорим за тракийски “държави” и ”владетели”. Други автори употребяват тези понятия само за Одриското царство, а за останалите пишат с много условности – например: “до държавни обединения са достигнали може би и бесите, а така също и трибалите в Северна Тракия, както и гетите в Добруджа и Североизточна Тракия.” /31,16/ Всички обаче признават, че в огромната територия, населявана от десетките тракийски племена, са били създадени достатъчно икономически и политически условия, за възникването на “класово” общество и държавни образувания. Тези “царства” се управляват от “базилевси/василевси” и от племенна аристокрация с достатъчна икономическа независимост, за да упражнява владетелски функции. Техните укрепени резиденции дават началото на първите селища от градски тип. Прието е да се смята, че моделът на политическо устройство на Одриското царство е заимстван и от останалите тракийски  племена като форма на власт върху по-ограничените територии.

Какви думи са използвали траките за държава, не ни е известно, още повече, че е възможно всяко племе или група от племена да са имали и различни наименования, с която са изразявали политическата форма на управление,  както са широко известните: царство от цар, кралство от крал, княжество от княз и др. Последният пример е само намек, че първично може да е наименованието, с което се е определяла функцията на владетеля, а вторично формата на управление. В речника на Найден Геров е цитирана стара българска песен, в която е употребен изразът “царю ле, наша държава”.Това показва, че в българския език тя е била синоним, не само на “владение”, но и на “владетел”. Думата държава е сравнително нова в българския език и произхожда от глагола “държа”. В района на Враца тази дума, с дублетната форма “държавар”, се е употребявала до половината на ХХ век и с нея местното население е определяло местоположението на своите имоти извън града, т. е. съвкупността от ниви, лозя, градини и къщите върху тях. С редуцирането и изчезването на частната собственост изчезва и употребата на думата “държава/държавар”, за сметка на вече общоприетата употреба на думата за политическо устройство на територията.

Как траките са наричали своите царства, т. е. имали ли са имена, като пред тях  се поставя дума за форма на управление, също не  е известно. С цялото нахалство да се ровя в езикознанието, ще си позволя да нахвърлям няколко идеи. Една от тях е именно вероятната тракийска дума за държава. Наши езиковеди твърдят, че глаголът “държа” в съвременния ни език е отглас от тракийската дума “търда”. Най-вероятно оттам са се получили и думите за крепост – твърд и твърдина, които ние не знам защо мислим за славянски. Онези, които искат да спорим, могат сами  да направят сравнение с това колко топонима Твърдица има по българските земи и колко в земите на другите славянските народи. Появата на “ж” е езиков въпрос, който нямам време да проверявам, но е интересно да се изследва думата държава /дръжава/ и през тракийски вариант, както и звуковата близост на струпани “држа” или често срещаната сричка “-джа” в края на местните имена. В последни исторически изследвания често се подхвърля идеята, че в суфикса “-джа” на много български топоними се крие думата “място”. Йордан Андреев например привежда примери със Странджа /страна на място, граница/, Пазарджик /място на пазар/ и Стралджа /място на стрелци/, които ние обикновено възпримаме като турски поради наличието на звука “джъ”. В този ред на мисли е обяснена именно турската дума “санджак”- вид териториална единица, от “сан”-почест, управител и “джа”- място /където живее/, поради което авторът я причислява към “прабългарския” език. Точно заради наличието на звука “джъ” в езика ни е създадена и специална буква “ џ ” /не се използва от близо век/в славянската азбука, а “прабългарският” език се причислява към групата на “тюркските”езици. Езиковите находки на Й. Вълчев /25,  206/  са били винаги интересни и обикновено са свързани с опита да се докаже изключително древния и различен от този на “тюрките” произход на прабългарите. За това откъде са дошли “прабългарите”, стана модерно да се говори, поради което няма да се намесвам в дискусията, но почти е ясно, че азиатските - “хунски” и “тюркски” версии не издържаха проверката на времето.

Няма съмнение, че българското племе е възникнало в люлката на човешката цивилизация, затова си позволявам да свържа “суфикса” “-джа” със санскритската дума “деша” – страна, област, местност, държава и да прибавя към цитираните примери топонимите Добруджа /както и Добруша край Враца/, Глоджа, Козлуджа, Кюстенджа, Кайнарджа, които като че ли не ни говорят нищо на споменатите досега езици. Признавам, че някои от тях може да са се получили от турския начин на произнасяне на други български топоними или да са откровено турски /Лъджа, Аладжа манастир край Варна, Ilica – Ълъджа( тур. извор ) – както са викали на Кюстендил, Бузлуджа, което означава Леденика и др. /, за което ще направя отделен анализ. Преминаването на древното “деша” в “-дша” и днешното “-джа” ще оставя за специалистите езиковеди, но им предлагам да насочат усилията си в посоката на споменатите от античните автори тракийски наименования, окончаващи на “-дзос” /най-известно от които е Тондзос  - Тунджа/, които досега обикновено са тълкувани като гръцки и т. н. Не е далече от горното предположение и тракийската дума “gava”- местност, област, която през предгръцката  gaia  да е довела до по-късното джа/дша. Древните казват, че “ако не знаеш накъде си тръгнал, ще стигнеш на друго място”, затова оставям разсъждениета си за друг път, а защо не и за други специалисти, но ще заключа, че зад тракийското “дзос”, което свързвам със санскритското “деша”, виждам възможност да се търсят имената на тракийските царства, точно в запазените топоними на “джа/дша”, както и в самите имена на техните владетели. Друга посока на разсъждения ще ни даде сравняването на суфикса “-дзос” с друга тракийска дума “-дизос”, на която ще обърна изключително внимание в изложението.

Засега не ни е известно какви думи са използвали траките и за владетел, макар че споменах за една възможност при обяснението на името “трибали” и тя пак беше в посока на санскритския език. Между впрочем, доста автори търсят и намират  връзка между езика на древните траки и санскритския език, а други не изключват и връзката му на езиково равнище със северноиранския езиков пласт на самия българския език /17, 52/, така че макар и повърхностни, всички аналогии са възможни.

От страна на античните автори най-често употребяваната дума за някои от тракийските владетели е гръцката дума “базилевс/василевс”. Това не е случайно, тъй като хронистите обикновено са били гърци и както вече се изразих, са раздавали оценки и титли на останалите, като последица от “божествения” произход на народа си. Така те са подарили титлата василевс - цар само за владетеля на одрисите, тъй като другите племена са били наричани обикновено /άβασίλεύτοί/, т. е. племена “без царе”. Това не е попречило на тракийските владетели да трупат победи и богатства от плячката, именно при срещите си с “избранниците на боговете” – гърците, и не само от тях. Явно традицията да питаме другите  дали имаме цар или не, е от много далечно време и това дълбоко се е вкоренило в поведението ни като народ и държава. Оставям закачката, че през последните петнадесет години непрекъснато питаме някого да ни признае за европейски народ и държава, но като че ли ще ни стане навик, по същия начин да питаме европейските институция и за щяло и нещяло. Единственият път, когато не сме питали гърците и Европа дали да имаме  василевс/цар, като че ли е при обявяването на независимостта ни през 1908 г. и то сигурно защото заинтересованото лице Фердинанд Сакскобурготски не е бил българин, а германец и не е бил свикнал да пита. Може да се предполага, че тази особеност на характера, съчетана с добро познаване на европейската история, го е подтикнала да мисли, че тогавашна България е законен наследник на Източната Римска империя – Византия. Поблазнен от мисълта, че титлата император по би му прилягала исторически,  цар Фердинанд води две войни с близките ни съседи, за уточняване на позициите, а накрая губи собствената си царската позиция, но поне я завещава на синове и внуци. Оттам  нататък казват, че за царските неща са питали само народа на България, вместо на Гърция, но това е една друга история.

През последващия ни републикански период титлата цар не беше много употребявана, поради което и владетелите на тракийските племена обикновено бяха наричани от специалистите архонти, стратези и др., а в модерната историография - “парадинасти”. Те обаче са си били царе и са имали самочувствието на такива. Смятали са, че водят потеклото си пряко от бог Хермес и го почитали не само като божество, но и като прародител. /17, 61/  Затова трупали богатства и водели разточителен живот на царе, преговаряли и влизали във войни  като царе, а накрая като царе напускали живота и се преселвали при боговете. Доказателство за това са десетките погребални комплекси, в които съпътствуващите ги предмети и дарове съперничат на тези в египетските пирамиди. Тези изводи можем да правим пак с известни условности, тъй като досега няма открито и безспорно доказано погребение на тракийски владетел.

Няма  и безспорна генеалогия на тракийските царе. Данните за това, кой от  кого произлиза и кой след кого следва, често са противоречиви. Имената, които се приписват на отделни владетели, невинаги съвпадат у различните автори. Основни източници за имена на тракийските царе, както винаги са свидетелствата на гръцки, а по-късно и римски писатели, някои надписи върху дарове, предмети, колони и фризове, надгробни плочи и др. и на последно, но най-важно място – монетите, сечени по тяхното време. Разчитането на монети от времето на отделни тракийски владетели е много важно за анализа на епохата, в която са живели, и най-вече за имената, които са носели. Точността и при този анализ е относителна, тъй като  и тези надписи са главно  на старогръцки език, а причини за това са две: първо, защото траките не са имали азбука, което съвсем не значи, че са били безписмени, а просто са използвали гръцката азбука, и второ, защото в повечето случаи работилниците, в които са сечени монетите, също са били гръцки. Последното личи от имената на известните монетарници в Херайон Тейхос, Тасос, Маронея, Кипсела и др.

При определянето на имената на тракийските царе се срещат доста трудности. В гръцката митология например се споменават вождове като Одрис, Долон, Ситон и др., от които произлизат имената на известни тракийски племена. Тях трябва да възприемем не като конкретни личности, т. е. исторически съществували, а като символи, като легендарни създатели на племената, техни покровители и защитници - дори техни божества. Такива царе са легендарният Рез, описан от Омир в “Илиадата”, Финей, който посочва пътя на аргонавтите, тръгнали към Колхида за златното руно, и Лаомедон, който пази Хелеспонта. /31, 17/

Направих си труда да извадя от различни текстове имена на тракийски царе и парадинасти, както и на техни роднини, защото зад тях се крие много информация не само за миналото, но и за настоящето, и която ще се наложи да използвам. Имената са изброени по реда, по който съм ги намирал, а не по някаква хронология и под форма, под която са били публикувани или добили гражданственост, а именно:

Терес, Терей, Спарадок, Саток, Сараток, Спарток, Меток, Метоко, Аматок, Скитодок, Октамасад, Орол /Олор/, Гетас /Гета, Гита/, Ликург, Питак, Литас, Фанодемос, Мосес, Докимос, Резос, Ситалк, Месад, Севт, Хебризелм, Медосад, Котис /Кото/, Керсеблепт, Харидем, Менестей, Берисад, Епимен, Медок /Медокос, Медоко/, Амадок /Аматок/, Амедок, Ребулас, Адамас, Милтокит, Ариапейт, Адей, Кефисодот, Хераклид, Питон, Реметалк, Садала, Кетрипорис, Йолай, Посейдоний, Сидалк, Медистас, Дромихайт, Медиста, Амаистас, Срем, Севт, Буребиста – гетски цар и др.

Още от пръв поглед личи, че и имената на владетелите са “побългарени” от преводачите, след като един път вече са били “погърчени”. Не съществува единен критерий за изписване, поради което някои от тях са посочени без традиционното гръцко окончание на “с”, както обикновено се поднасят в литературата. На други пък “с” странно защо е запазено. Ако то също се премахне и “побългари”, може да се очаква, че имена като Терес, Котис, Гетас, Йолас, Ребулас, Адамас, Кетрипорис, Резос, Амаистас и др. ще се четат: Тер, Кото, Гет /Гето, Гета/, Йола /Йоло/, Ребул /Ребула/, Адам, Кетрипор, Рез /Резо/, Амаист и т. н. По тази тема няма смисъл даже да спорим, защото никой не може да каже как са звучали в оригинал тези имена и дали са звучали еднакво на всичките езици на тракийските племена. Дори не можем да знаем дали това са имена на царе от всичките племена или само в няколко, а другите са неизвестни. По друг начин казано - дали във всички племена са съществували имена като Котис, Ситалк, Севт и др., или са такива, които се срещат само при одрисите. Това е много важно, защото за почти хилядолетното съществуване на племето на трибалите например, е познато името само на един владетел – Срем, а всичики други са неизвестни, което не изключва възможността имена на царете Котис, Йолас, Медок и т. н. да са  имена и на трибалски царе, но или не са били отразени в хрониките, или са били погрешно посочени като владетели на други племена. Това се отнася най-вече за Котис, чието име се среща много често в различни епохи и на различни територии, но е прието да се смята, че става дума само за първия известен владетел с такова име – цар на одрисите, поради което е прието той да се нарича Котис І. Много автори, объркани от посочените несъответствия и най-вече от срещането на надписи и монети с това име на отдалечени места върху една огромна територия, намекват за наличието на един племенно неизвестен, да го наречем “плаващ” Котис в морето от тракийски царе. Умишлено обръщам внимание на това име, защото то е неразривно свързано с живота на племето трибали, което обитава територията, на която сега се намира град Враца.   

Видно е също, че някои от имената са откровено гръцки като Епимен, Хераклид, Питон, Йолай, Посидоний, Менестей и др., но понеже има точни данни, че последните трима са били внуци например на Котис /І/, не можем да се съмняваме, че са съществували и че са траки по произход, въпреки че не носят необходимата информация за последващия анализ.

Не трябва да се пропуснат и имената на други известни траки: певецът Линос – брат на Орфей, синовете на Борей – Калатис и Зетис, жрецът Вологес, Роскупор – брат на Реметалк, Тамирис -  друг легендарен певец, Пелий – брат на Язон и др. От един намерен пръстен се чете името на Ролестен и жена му Неренея Тилтея. Като обобщение ще кажа, че благодарение на античните автори  знаем и можем да посочим общо около хиляда известни имена на хора и богове, от които най-често се повтарят имената Севт, Котис, Мукатралис, Мукианос, Бетюс, Зетис и др.

Признавам, че въпросите, които си задавам, надхвърлят моите познания и възможности да бъда обективен и безспорно истинен, но за целите на изложението ще отбележа само още няколко разсъждения, които ми се струват важни. Първото е свързано с въпроса, какви имена са носели обикновените траки. Това очевидно е неизвестно и няма как да бъде разбрано, тъй като имената им, за разлика от тези на царете, не са били обект на отразяване от страна на хронистите. Струва ми се нелогично простосмъртните и техните владетели, които са потомци на боговете, да носят еднакви имена, но не е невъзможно. Всичко зависи и от това какъв смислов заряд са носели имената, които знаем. Ако те са означавали например: слънце, вятър, змей, светлина или велик, блестящ, божествен, богат, недостижим, избраниик на боговете, отдаден на бога и др. подобни, то едва ли това са можели да бъдат имена на всякакви траки. Сега например е напълно  възможно  съвсем обикновен човек да се казва Август или Цезар, но преди две хиляди години тази привилегия в Рим, в едно и също време, е имал само един носител. Още по-подходящ е примерът с твърде разпространеното българско име Васил, което произхожда от гръцкото “базилеос/василеос” и означава цар. Затова, когато ромите празнуват Василовден като Нова година, всъщност отбелязват началото по древния календар, когато на този ден се е почитал царят във Византион. Ако обаче тези имена по подобие на традициите у други народи са означавали: камък, огън, вълк, зора, звезда, скала, гълъб, победител, ловец, земеделец, скотовъдец или намерен, белязан, красив, верен, честен, добър, благочестив и т. н., може да се приеме, че имената са еднакво употребявани и за поданици, и за владетели. Ще припомня само, че името на император Клавдий произхожда от прилагателното “заключен”/ или куц?/, но вероятно всеки днешен Клавдий /Клавдия/, свързва името си само с “божествения” римлянин.

При липсата на каквато и да е информация за именната система на траките, е напълно излишно да ги анализираме и да приписваме по-раншни или днешни начини и традиции за даване на имената, защото това не може да се отнася за времето, когато са живели едни от първите цивилизовани народи на света. По-важното е да преценим има ли основания да смятаме, че тракийски имена от дълбока древност са оцелели и преминали през вековете. Това би ни дало повод за размисъл, дали има и прекъсване на нишката на историята върху територията, която обитаваме и дали  дълбоко в паметта на народа ни са останали следи от присъствието на този велик народ.

Прехвърляйки през съзнанието си хиляди лични и фамилни имена от района на Северозападна България, която по-добре познавам, смятам, че в отделни близки и по-далечни места са се запазили лични имена, които странно се доближават по звучене до съвсем ограниченото количество от имена на тракийски царе и техни приближени,  записани и останали в историята. Без да съм изчерпателен, ще посоча такива  лични имена като: Кото, Йото, Йоло, Гето, Лато, Севко/Севдо, Моско, Резо, Мето, Доко, Цоко, Дико, Мако, Дако, Тако, Пело, Геро, Дичо; женските Куна и Цура и др. -  някои от които всеки може да сравни с цитираните по-горе. Подобни имена обикновено се приписват на славяните, но е много интересно как са се запазили точно при нас, където славяните по-трудно се намират, а не са се запазили в останалите славянски държави. / В. Миков например посочва следните имена, които не се срещат в нито един от сляванските народи: Беро, Гато, Цано, Цачо, Цочо, Дико, Лишо, Нешо , Куна, Вуна, Йото , Нино, Жеко, Жельо, Запрян, Груди, Трене, Вуте и т. н. / Не изключвам някои от тях да са от гръцки  произход /Панайотис - Йотис – Йото/ или с прабългарски корени, но не приемам, че това са умалителни форми на други имена, както обикновено се смята. Пример /Йордан – Йотко - Йото, Костадин – Кото и т.н./, защото не се срещат навсякъде в България. /27/ Да не говорим, че някои се срещат само тук в нашия регион, където цивилизационното присъствие на гърци, римляни и турци не е могло да окаже необходимото влияние, по някои “технически” причини, които вече изтъкнах. Не искам да изпадам в опростенчески обяснения, подобно на много лаици като мен, които се занимават с антропонимия и топонимия, но ми е станало хоби да отбелязвам, а след това да търся информация и накрая да анализирам лични и фамилни имена от гледна точка на езиковия им произход. Грешките, които бих допуснал, не са фатални нито за хората, които ги носят, нито за човека с подобно хоби.

Тракийските лични имена по структура са двуосновни и едноосновни, а между едноосновните има нерядко такива, които са съкратени форми от двуосновните.

В тази връзка смятам за необходимо да обърна внимание на това, че съществуват гръцките думи “TAKOS”- славен и “DOUKAS”– владетел, които са близки не само по звучене, но и по смисъл. Ако се приемат за гръцки добавките към имената на тракийските царе, то ще се окаже, че имената Спарадокос, Медокос, Амадокос, Амедокос и др., в които те присъствуват се състоят от две части, като първата е собственото име, което означава нещо на тракийски или на гръцки език, а втората е просто на гръцки титлата “владетел”. /Например: Саток - цар на племето саи, Медок – цар на племето меди, а Скитодок  не е нищо друго освен “владетел на скитите”/. Подобни разсъждения могат да се направят и за имената на царете: Саток, Сараток, Спарток, Спартак, Питак и др., които вероятно съдържат в себе си гръцкото “славен”. Не искам да се задълбочавам какво биха означавали общите  наставки “-СТАС”/ гр.-бунтовник/ в имената на Медистас, Амаистас и др. или “-ТАЛК” в имената на Ситалк/Сидалк, Реметалк и т.н., които също може да се окажат цели думи, а не окончания и така да послужат за допълнителни изследвания на тракийския език. Най-общото, което може да се мисли по този повод е, че това са различни гръцки/или тракийски/ титли и степени, с които се е изразявало положението на тракийските владетели, а най-високата е било “басилевс/василевс” или някоя друга дума, за която не сме се сетили досега. Ако обърнем разсъждениета, си можем да допуснем, че “takos” и “doukas” са си тракийски думи за владетел/цар, които са дообогатили гръцкия език. Може да се търси и връзка между горепосочените  думи и разпростанената в романскоговорящите страни титла – дюк/дук. Не трябва да се забравя, че е съществувала и старобългарската дума “дука”, която вероятно е била употребявана в смисъл на водач, пътеводител или вожд, предводител.

ТРАКИЙСКА РЕЛИГИЯ. ТРАКИЙСКИ БОГОВЕ.

Винаги, когато се говори за тракийска религия, на първо място се цитира едно много известно сведение на Херодот за това, че от всички богове траките почитали само Дионис, Арес и Артемида, а царете отделно от народа си почитали Хермес и от него са извеждали своя произход. /31, 46/ Ние обикновено сме свикнали да възприемаме посочените богове като гръцки, главно по причина на българското образование, но истината е, че голяма част от боговете, известни от гръцката митология, са не само и тракийски, а точно тракийски божества, които гърците са си “присвоили”. Най-известният от тях е Дионис.

Познати са и други имена на божества: Бендис/Бендидос ; Сабазиос/Сабадиос – Сабазий, Семеле/Земелес – богиня  на земята, която е майка на Дионис и  Зевс, Ринкалеус/Рингалеус, Орфей /което на гръцки, според някои означава мрачен/, Залмоксис и ,разбира се, Херос. Среща се и името Плеистрос, божество, на което, като на бога на войната Арес, се кланяли и принасяли човешки жертви  в Югоизточна Тракия. Споменавам имената им, защото зад тях  се крият връзки с имена или думи от съвременния български език, за което ще става дума много пъти в изложението. Пример: Савазий/от Сабазий-свободен/ – Сава и Земелис – земля, земя.

От религиозните схващания на траките най-интересни за нашия анализ са: почитането на изворите - използването им като места за свещенодействия и изпращането в отвъдното на простосмъртните и царете.

Херодот разказва: “При раждане и смърт /травсите/ постъпват така: като сядат около новородения, роднините го оплаквата колко много злини трябва да претърпи, след като се е родил, като изброяват всички човешки страдания. А умрелия, като се радват и веселят, заравят в земята, изреждайки от колко злини като се отървал, отива към пълно щастие.” За племена, които живеели до племето крестони, т. е. в района на Струма и Места, Херодот пише: “Всеки има по много жени. И когато някой от тях умре, става голям спор между жените и големи старания от страна на приятелите в това, коя от тях е била най-много обичана от мъжа. А тази, която бивала избрана и почетена, след като я възхвалявали мъже и жени, била посичана на гроба от най-близкия си роднина и след това погребвана заедно с мъжа си, а другите жени го приемали за голяма беда, понеже това било голям позор за тях”.

По повод на описаното Св. Гочева отбелязва: “Подробно описаните два обичая на траките за съжаление не са точно установени по археологически път. Приема се, че в двата случая Херодот  говори за интересни обичаи,  които може би е видял или чел само за определен район на Тракия, но те не могат да се припишат на всички племена”. Може би във всичко това намираме само едно потвърждение на различно приемане на смъртта от страна на траките, които както казва на друго място Херодот , “с този обичай се обезсмъртявали”. От всичко, което знаем за погребалните им обичаи, става ясно, че за разлика от гърците, които са вярвали в съществуването на подземното царство на Хадес, където отивали сенките на мъртвите, траките са вярвали в безсмъртието на душата. Освободена от тленното тяло, което само е пречело на нейното усъвършенстване и било причина за всички мъки, които човек търпи на земята, душата получавала своето безсмъртие и е тръгвала към свободния живот. Поставеното в земята мъртво тяло добивало божествената сила на богинята майка. Във втория случай по източен обичай чрез огъня, в който се изпепелява тленното тяло на починалия, той се очиствал от несъвършенствата и нещастията и тръгвал по пътя на безсмъртието. С вярата в безсмъртието на душата, която след смъртта продължава обикновения си живот, са свързани и погребалните дарове, които се срещат в различните погребения – тяхното количество зависи от общественото положение на починалия. Богатите са били поставяни в големи гробници или в гробове с богати погребални дарове, между които, освен някои местни луксозни предмети, са намирани голямо количество скъпи вносни вещи, свързани с нуждите в земния живот. В някои случаи по-знатните покойници са били придружавани от животни, специално убити за случая. Често на такъв тракиец за живота след смъртта му са били предоставяни колесницата с конете, любимият роб и любимият кон. Понякога при погребения са били принасяни в жертва и кучета. Прави впечатление, че  в повечето случаи близо до царствени погребения има светилище на Кибела, с която често се свързва това животно. /31, 54/

Повечето от религиозните схващания на траките изчезнали с появата на християнството по техните земи, след което се променили животът и езикът им. Това е свързано главно с римското владичество и неговата цивилизационна роля. Съществуват писмени сведения от Одесос, Марианопол, Томи и др., които показват, че проповядването на християнството в земите на днешна България е започнало още от ІІ век. Християни имало и сред военните части в тези области. За много мъченици от тези райони дават сведения житията им, т. нар. мартириони, които в повечето случаи са писани от местни жители - траки. 

През 313 г. с Миланския едикт на Константин, християнството било признато за официална религия и това отворило пътя за неговото бързо разпространине  в Тракия.

Много са сведенията за епископи траки и вън от Тракия – за траки беси /може би в тази епоха като нарицателно понятие за траки/, които се споменават в манастирите около Константинопол и др. места. Интересно е сведението за превеждането на Бибилята на езика на бесите, т. е. на тракийски. По този въпрос се спори много. Едва ли става дума за цялата Библия, но явно това е още едно свидетелство за разпространение на християнството. Има сведения, че в началото на ІV в. са разрушени и всички езически светилища в Тракия и на тяхно място в повечето случаи са издигнати християнски храмове. В историческата литература този факт обикновено се тълкува като насилствена форма за налагане на християнството. Остава открит въпросът: кои са тези  християнски насилници, дошли отвън, които са разрушили тракийските светилища и дали има писмени сведения за това. По-вероятно е, както смятат някои автори, местното население, което вече е било приело християнството, само да е разрушило идолите и техните светилища, построявайки по нов начин храмовете си. Това е една особеност на  населението, което населява България и до днес, и затова не ми се иска да влизам и в такава дискусия.

Смята се, че към  “V-VІ в. траките вече масово са приели християнството”. /19, 779/ Ако това е така, то ще трябва откровено да признаем, че когато по тези земи са дошли славяни и българи, местното население вече е било християнизирано и даже е разполагало на свой език със Светото писание /вероятно написано с гръцката азбука/.

Оттук нататък за каквото и население да говорим – траки, славяни, прабългари и още, и още, едно със сигурност е ясно – каквито и влияния да са понесени и каквито и изменения да са настъпили на тази територия, все пак е останало население, което винаги е пречупвало тези влияния през своите разбирания и виждания. То е запазило самобитните елементи на културата си в периодите на силна елинизация и романизация  /31 , 111/, а и по-късно във вековете на тъма и мракобесие, но все нещо от него е останало не само под земята. Веднага се сещам за главинестото рало, което се е използвало доскоро или за дикела, двузъбата мотичка, без която все още не можем.

ТРАКИЙСКИ ЕЗИК

Тракийският език е езикът на най-древното население по нашите земи. Затова той е малко познат и даже непознат. Граматическата му система остава все още неразкрита за науката. Основни сведения за него могат да бъдат почерпени главно от засвидетелстваните в гръцки и латински източници географски, лични и племенни имена и имена на божества. У нас с проблемите на тракийския език са се занимавали много изследователи, между които В. Бешевлиев, Вл. Георгиев, Д. Дечев, Ив. Дуриданов и други учени от Българската академия на науките, както и чехите П. Кречмер и В. Томашек, от чиито тълкувания българските учени са се ползвали.

До неотдавна в науката господстваше схващането, че тракийският език се е говорел на една обширна територия, която се е простирала от Карпатите /вкл. Югозападна Украйна/ на юг до Егейско море, на изток до Черно море, включвайки Северозападна Мала Азия /или значителен дял от нея/, а на запад е обхващала Източна Украйна, с басейна на р. Тиса и по-нататък е включвала басейните на реките Морава, Тимок, Нишава и Вардар. /20, 9/ Някои учени смятат, че племето пеони например е използвало самостоятелен език, да го наречем пеонски, и на него е писана поезия, но при правенето на общи изводи трябва да се има предвид, че за римските хронисти  пеоните са били траките изобщо, а за византийските това са бесите.

По въпроса дали преди римското нашествие траките /около 90 племена/ или по-точно  племената, населявали днешните земи от Карпатите до Егейско море, са говорели само един език, или това е било смесица  от няколко родствени индоевропейски езика, няма смисъл да се спори, защото няма никакви исторически находки. В една подобна дискусия “не могат да бъдат меродавни сведенията на древните автори, тъй като те не са имали никакво понятие за родство на езиците и поради това не са били в състояние да различават познатите им родствени езици от Балканския полуостров”. Този въпрос “може да бъде решен само въз основа на лингвистични критерии”./20, 110/

Съществува определена концепция за тракийския език, изградена въз основа на вижданията на българските учени и затова изцяло съм се ползвал от проучванията им, най-вече от тези на акад. Вл. Георгиев и акад. Иван Дуриданов. Първият от тях има изключително важната заслуга за проучването и разграничаването между дакийския и тракийския език.

В тази връзка е постигнат известен напредък при изясняването на двете основни езикови области, където се е  говорел тракийски език, при цялата условност за употреба на това понятие. Българските езиковеди са ги нарекли тракийска и дакийски и те са показани на картата, която съм използвал. /20,114/

Както се вижда, към тракийската езикова област са спадали и краищата на северните склонове на Стара планина, където обикновено причисляваме днешния район на Враца, макар че проф. Иван Дуриданов смята че “племето трибали... са говорели на дакийски език/диалект”./20, 120/. Всъщност границата между двете езикови зони - тракийска и дакийска - може да се определи само приблизително. Между тези  племена, говорещи на два родствени езика, е имало по всяка вероятност не само непрекъснати контакти от всякакъв вид /културни, икономически, битови и др./, но и частични прониквания, преселвания и заселвания  от едната към другата зона, непрекъсната етническа инфилтрация, което е предоставяло  благоприятни условия за езиково взаимодействие. Тоя процес на контактиране и интерференция между двата езика ще е започнал доста рано, вероятно още преди V век пр. н. е. или много по-рано. /20, 118/  

В района на днешна Враца, където двете езикови области са си оказвали несъмнено взаимно влияние, може да се очаква известно смесване на езика. Казвам го по повод на твърдението, че трибалите, населявали земите от Искър до Тимок, са говорели на дакийски език/диалект. Трябва да припомня и това, че те най-продължително са се съпротивлявали на римското нашествие, поради което римското владичество е траяло по-малко време, а влиянието му е било ограничено, тъй като римляните са живеели главно в гарнизоните. Може да се очаква, че по тази причина корените на бита и езика на траките вероятно са се запазили по-дълго време, а първоначалните имена на реки, планини, области и селища са останали за дълъг период от време и вероятно са били пренесени през вековете, без да бъдат “гърцизирани” или “латинизирани”.

Утвърдило се е мнението, че тракийският език е член на индоевропейското езиково семейство, което значи, че той се намира в родствени връзки с всички останали индоевропейски езици. Срещнах и уточнението, че е принадлежал на източния европейски дял на т. нар.  с а т е м  езици.

В своите изследвания по сравнително езикознание акад. Иван Дуриданов доказва, че съществуват значителен брой успоредици между езика на древните траки и балтийските езици.  Те са подробно показани в изданието “Българско езикознание” ХІІІ, 2. София, 1969. Направени са изводи, че “тракийският в едно по-далечно време – вероятно в ІІІ хилядолетие пр. н. е. , и то преди осъществяването на споменатите звукови измествания, е образувал една по-тясна езикова общност с балтийски /респ. балто-славянски, дакийски и “пеласгийски”/. По-отдалечени от тракийски стоят останалите индоевропейски езици, особено гръцки, италийските и келтските езици, които показват само по една обща фонетична черта с тракийски.” /20,128 и 132/

Акад.  Иван Дуриданов смята че и “славянски /също – бел. моя/ взема участие в някои тракийско-балтийски успоредици” и “в това няма нищо чудно, тъй като, както е известно, балтийски и славянски показват близки родствени отношения, поради което често ги поставят в една група – балтославянски езици.”

В най-общ смисъл е прието да се смята, че езикът на древните траки е мъртъв, защото няма съвременни езици, които да са произлезли от него. Той не е достигнал до нас, защото не е имало тракийска писменост. Известни са ограничен брой надписи на тракийски език, но с  гръцки букви, върху съдове /Рогозенско, Могиланско и други съкровища/, един златен пръстен от погребение  при с. Езерово, Пловдивско, надгробна плоча от с. Кьолмен, Шуменско и др., които учените са се опитали да разчетат. Ценна информация се крие най-вече в гръцки и латински надписи, датиращи до VІ век от н. е. Също в гръцки и латински литературни източници се срещат много лични имена /главно на тракийски владетели/ и названия на племена, които трябва да приемем за тракийски. Към тях може да се прибавят и няколкостотин топонима на реки, планини, местности, селища и др. от района, който населяваме, отразени в хрониките. С малки уговорки можем да твърдим, че ако има нещо останало от тракийския език, то може и трябва да се търси точно в запазените и досега топоними и най-вече в по-стария, а защо не и в съвременния български език и неговите диалекти.

Трудно може да се докаже твърдението, че в съвременния български език има някакви останки от древния език на траките, но чрез сравняването на известните ни от античните извори имена някои български учени с голяма доза сигурност са установили, че съществува значителен брой днешни географски имена, които “принадлежат към предславянския, тракийски слой на българската топонимия”. Твърди се, че в “езика на българските славяни от езика на траките са оцелели имена на реки като Искър, Вит, Осъм, Етър/Янтра/, Марица, Тунджа, Стряма, Арда, и др; планините Осогово и Родопи; градове като Несебър, Пловдив и др.”  /9,  19/ Това е напълно нормално, като се има предвид, че хиляди години днешните български земи са населявани от траките и сегашните местни названия няма как да не носят многовековния отзвук на тяхното присъствие. Траките не са само “грабливи и гневливи, тъй като Арес /бог – бел. моя/, преобладава у тях”, както твърди Йоан Лидийски /8, 98/, но са и великолепни земеделци, ловци и занаятчии, смели войни и най-важното - носители на една от най-високите  култури /материална и духовна/, доказателство за която са сензационните археологическите открития на века, в който живеем. Искаме или не искаме, признаваме или не признаваме това, но траките не само не са се изпарили, а даже ежедневно “извират” от нашата земя, надничат от витрините на музеите ни и разнасят славата на България по света. Днес, в ХХІ век, като се каже траки, се разбира, че става дума за България и като се каже България – веднага се сещат за траките.

Още преди години акад. Вл. Георгиев / “Траките и техният език” 1957, “Въпроси на българската етимология” 1958/ е установил, че тракийският и българският език са изградени върху обща основа като морфология, фонетика и словообразуване. Едно и също е формирането на личните и фамилни имена на българите/ наставки на –ов и на –ин /. Това го доказва също и чл. кор. Веселин Бешевлиев с труда си “Проучвания върху личните имена на траките”. Други сходства, което отбелязва акад. Вл. Георгиев са умалителните наставки, при които има пълна аналогия/ Пример: козл’e, вълч’e / и т.н.     Времето, в което живяхме, беше белязано от разнасяната по света слава на “българско” злато, което е всъщност на траките, но никой не смееше открито да заяви нашите общи корени с този древен народ, който за съжаление не спадаше към “съветските народи”. Днес мнозина историци преразглеждат отношението си към българската история и нейния предславянски период и насочват усилията си изключително към изследването на траките. Далече съм от мисълта да започнем залитане по другите си древни корени, но с утрешна дата може да се окаже невярно и твърдението, че поради липса на своя азбука траките са използвали само гръцката.

Поне засега са открити тракийски писмени източници, написани само с гръцки букви и затова тези текстове трудно се разчитат смислово. От съществуващите  множество текстове, написани за траките и за техния бит, религия, език и т. н., почти всички са на гръцки и римски хронисти, което налага внимателен анализ при четенето на тези древни автори. От една страна, би трябвало да се съобразяваме с особеностите на гръцкия или латинския буквозапис при отразяването на тракийски думи и понятия, но от друга страна, трябва да се имат предвид и някои особености на гръцкия и латинския език, които може да не са доловили всички нюанси на звучене на тракийските езици.

В по-нататъшното изложение умишлено ще отдам превес на гръцкия език и писменост не само защото предхождат римското влияние, но и защото те се оказват в определен смисъл “формиращи” за иначе самобитната тракийска култура. “Гърцизирането” не трябва да си представяме само като изтласкване и унищожаване на траките. Точно обратното -  под римско владичество и въпреки него гръцкият език печели непрекъснато почва благодарение на превъзходството на гръцката култура над местните култури, както и над римската - самата тя повлияна от гръцката.

Това няма да ни попречи да твърдим, че за разлика от македонския език, който замира под натиска на гръцкия и латинския, този на траките вероятно се е запазил  предимно в планинските области, които са най-отдалечени от главните пътища и където живее изолирано местното население от пастири. Затова някои учени смятат, че каракачаните пастири са преки потомци на траките, нищо че много от тях са дошли по-късно и най-вероятно от райони, които сега са гръцки територии. Това дава достатъчно основание на тях самите да се гърчеят. Много изследователи търсят следи в тракийския произход на каракачаните именно заради тяхното дългогодишно присъствие във високите планински местности на България, включително в Северозападна България. Дошлите най-късно по тези земи българи и славяни са заимствали директно от тракийските пастири наименованията на местности, реки, планини и селища. Така са се запазили в историческата памет на народа ни имена като това на тракийския град Пулпудева, който макар и да е приемал названието Филипопол /на името на Филип ІІ Македонски/ или римското Тримонциум, в крайна сметка е бил наречен Пловдив/Пълдин, през стбълг. Плъпъдневъ. Същото се отнася и за град Стара Загора, който местното население все още нарича Боруй/Берое.

В българската историческа и езиковедска наука, занимаващи се с произхода на траките и техния език, вече има установени истини, по които не се води дискусия и твърденията се приемат безрезервно. Затова за нуждите на по-нататъшния анализ ще се постарая да използвам само правдоподобни и сигурни тълкувания, направени от безспорни изследователи, един от които е проф. Иван Дуриданов. Благодарение на някои негови изследвания и след като са изяснени стотици географски наименования от тракийски произход със сигурност може да се твърди, че на територията на древна Тракия и в някои съседни на нея краища на запад и отчасти на север се срещат сравнително често словесни двуосновни образувания като имена на селища, в които като втори съставен  елемент се явяват думите:

-p a r a  /phara, - pera’ –paron /, в смисъл на село, селище, произнасяна като –пара;

-b r i a  в смисъл на град, произнасяна  като –брия;

-d i z a  /-disza, -dizos / , в смисъл на крепост, произнасяна като -диза или –дица и

-g a v a  , в смисъл на местност, област, произнасяна като –гава.

На използваната от мен “Карта на тракийската езикова област”, публикувана в книгата на проф. Иван Дуриданов, ясно си виждат и всички установени  топоними, които доказват горните твърдения.

За яснота още веднъж ще подчертая безспорните неща:

1. Всички топоними, които окончават на  - пара /- пера, - парос, и - парон/, означават населено място – селище. Примери:  DARDAPARA  /Дардапара/, TRANUPARA /Транупара/, ONGINOPARA  /Онгинопара/, KRASALOPARA, CHESDUPARA, SPINOPARA, AGATAPARA, ATHYPARA, ISGIPERA, BRIPARON, BERIPARA, DRUSIPARA, Скаптопара/ от др.източник – дн. Благоевград/ и т. н. Вижда се, че те са разположени върху цялата територия, населявана някога от траките и всяко от тях може да бъде идентифицирано лесно с днешно съществуващо населено място в България, Гърция, Сърбия или Македония.

2. Всички топоними, окончаващи на “-брия”, означават град. Примери: MESAMBRIA /Месамбрия  дн. Несебър/, MASKIOBRIA, SELIMBRIA, POLTIMBRIA, BOLRABRIA, SKEDABRIA, ALAAIBRIA и др., за които можем да направим горния извод. Липсата на повече имена на градове върху картата само означава, че дотам са стигнали проучванията, а не че не имало повече градове. Вероятно ако се използват и други източници на информация, картата ще може да бъде разширена.

3. Всички топоними, които окончават на “-диза” и “-дизос”, означават крепости. Примери: BEODIZOS, BORTUDIZOS, TARPODIZOS, TYRODIZA, BEDIZOS и др. Умишлено посочвам по-малко топоними, защото ще предложа по-задълбочен анализ и много повече примери, намерени в десетки други източници.

            Границата между двете основни езикови  подобласти е показана с пунктир. Районът на днешна Враца се намира точно на границата между двете езикови области. На това място не е обозначено име, което обаче не означава, че не е съществувало селище, град или крепост, а по-скоро че авторът не е имал информация или не го е идентифицирал в своите изследвания, макар че ползването на латинската азбука /а не на гръцка/, показва, че са използвани източници от по-късния римски период  Вижда се също, че тракийските думи за град в дакийската езикова област са съответно –d a v a,  - d e v a /произнасяни като дава и –дева/, което е един от отличителните критерии за разграничаване. Посочени са десетки селища в днешна  северна България и отвъд река Дунав до Карпатите, които имат имена като: AEDAVA,  GIRIDAVA, SACIDAVA, SCAIDAVA, DAUSDAVA, MURIDEBA, SAGADAVA, BURRIDAVA, PATRIDAVA, CUMIDAVA, AIDABA и т. н.  В тази връзка П. Добрев отбелязва, че “най-ясна представа за тези два вида селища дава един римски пътеводител от ІІІ век, известен  като “Певтингерови таблици”./19, 391/ Не се наемам да отбележа начина на произнасяне на изписаните с латински букви имена на тракийски градове, защото може съществено да се различава от начините, по които са били произнасяни от гърците или самите траки. Твърди се например, че в езика на траките, както и на гърците, не се е употебявал звукът “Ч”, който обикновено е бил произнасян като “Ц”. Самият проф. Иван Дуриданов твърди, че “по законите на тракийския език  “d “ става  “ t “./20,  54/ В различни източници срещнах и други предположения за други вероятни особености на произношението в тракийския език, поради което няма да обсъждам тази материя. Още повече, че при посочените примери предадените на гръцки тракийски думи и имена са транскрибирани чрез латиницата, която има също свои особености. Пример: гръцкото “кси”, трябва да бъде заменяно с “к”, а не с латинското “с” и т. н.

Ще спомена само мнението и на  М. Деведжиев, който без да е езиков специалист, твърди, че “- PARA / -пара/ е била думата за “пазар”. Това не противоречи на горното, тъй като е всеизвестно, че точно заради пазарите са възникнали и първите селища или по-скоро селищата са се оформили около местата за размяна - пазари. За тракийската дума diza / dizos , същият автор е добавил и друго значение освен крепост – кула, което също не противоречи на логиката.

ИЗЧЕЗНАЛ ЛИ Е ТРАКИЙСКИЯТ ЕЗИК ?

            На този въпрос не е много лесно да се отговори и може дълго да се спори. Той е свързан с един друг въпрос: изчезнали ли са и къде може да са изчезнали самите траки, след като няма сигурни сведения за насилствено масово унищожение или за големи преселения върху територията на огромната Римска империя. Макар и не лесно, победата на новите завоеватели е довела до пълното покоряване на разпокъсаните племена, които така и не успяват да създадат мощно държавно обединение, за да се противопоставят на експанзията. Оттам нататък са последвали асимилационни процеси, повлияни от по-високата степен на култура на завоевателите. Самата висока култура на тракийските народи пък им е позволила бързо да се приспособят към изискванията на Империята, както това е станало и с други развити европейски народи. Новата християнска религия също е била приета без насилие, защото явно не е противоречала на техните религиозни схващания.

Траките са и част от гръцката митология. Те са били аргонавтите и с тях пътува Орфей. Техен е и самият мит за “златното руно”, защото точно траките са добивали злато, като са слагали овнешки кожи във водата на бързите ручеи и така са събирали дребните златни частици. Поставяни на слънце, тези кожи са греели точно така, както е описано в “Одисеята”. Като обобщение на всичко казано досега ще прибавя и закачливото твърдение, че няма как да са изчезнали хората, които са измислили виното и киселото мляко, а най-вероятно и някои неравноделни тактове, които сега наричаме български. Подобни разсъждения могат да ни отведат далече в древността, но няма да ни дадат достатъчно доказателства по темата.

В наша помощ обаче може да бъде проницателната мисъл, която е изказал в 1823 г. руският академик Христиан Френ: “Дори всички следи да изчезнат от миналото на някой народ, винаги остава един последен свидетел, чрез който може да се отгадае тайната на неговия произход. Този последен и безсмъртен свидетел е езикът на дадения народ, който пази в себе си белезите от всички големи периоди от неговата история”. /19, 752/ Справка: / Christian-Martin Frahn ( 1782 – 1851), наричан Християн Данилович Френ, известен ориенталист, арабист, тюрколог и нумизмат. По произход – германец, но работи в Русия. Дълги години прави проучвания в град Казан и има голям принос за изследването на волжските българи./

Склонен съм да мисля и даже съм убеден, че нито многомилионните траки са безследно изчезнали, нито езикът, на който са говорили десетките племена, е безвъзвратно изгубен. Това не се е случило и с най-малобройните и нецивилизовани народи по света, а още по-малко с траките, които все пак са знаели да четат и пишат. Наистина е трудно да се каже докога тракийският език е съществувал в жива употреба, но има косвени източници, от които могат да се направят изводи. Известен е изразът lingua bessorum, който употребява историкът Йорданес, живял в VІ век. Преведено от латински това означава “езика на бесите” и може да се предполага, че става дума за все още говорения от това племе език, именно през VІ век след Христа. /20, 11/. Както вече стана дума, за византийците бесите са били, най-общо казано, всички траки. За разлика от “манипулираната” българска история, според която траките са се “изпарили”, в езикознанието е твърде лековерно да се приеме твърдението за изчезването на тракийския език и затова прави чест на онези български учени, които с десетилетия изследват възможностите за наличие на тракийски думи в днешните български говори.

Безспорно е, че такива думи съществуват не само в топонимите, за които стана дума, но и в съвременния български език и техният безспорен произход може да се докаже. Напоследът десетки автори, подобно на мен, се упражняват по темата и непрекъснато предлагат твърденията си в официални издания или в мрежата.   

Не особено големите ми претенции за научност на изложението ми дават възможност и аз да пиша с известна доза вероятност, но в същото време си давам сметка, че е необходима максимална доза достоверност. По тази причина пак ще се позова само на утвърдени авторитети и техни проучвания.

Според проф Иван Дуриданов “най-надеждният материал за проучването на тракийския език са глосите, т. е. думи, които са отбелязани изрично като тракийски у античните автори или са обяснени като названия за предмети, употребявани от траките; при това отбелязано е и значението на тези думи. Като вероятно тракийска определяме и такава дума, която се среща като съставен елемент на типично тракийски двуосновни географски названия.” Към датата на издаването на книгата “Езикът на траките” /1976 г./ той е отбелязал като известни и безспорни само 23 думи /глоси/, останали от тракийския език, към които със сигурност могат да бъдат прибавени около 180 реконструирани от него думи. В по-нататъшни свои изследвания авторът е посочил и други примери, с които този брой е доста увеличен. Към тях трябва да прибавим и изследванията на други български учени, както и стотиците лични, племенни и имена на божества, някои от които вече посочих.

В “скрита” форма може да се очаква, че в гръцкия, албанския, румънския и други езици на народите, населяващи днес огромната територия от Карпатите до Средиземно море, също се съдържат не малко тракийски думи, които вече се възприемат като собствени и по произхода им ще трябва да се спори. Взаимното проникване на езиците не само в района, но и в цяла Европа е ставало в продължение на десетки векове и проследяването му е трудно, поради което се изискват специални и не само езикови познания. За пример може да се посочи известното от “Илиадата” име на тракийския цар Резос, което като му се премахне гръцкото окончание, би могло да се чете Рез. Очевидно е, че смятаното за лично име Рез е идентично с Rēsas –цар и лесно може да се открият аналозите му в латинското – rex /рекс/ и в индийското - raj /радж/. Така resos се е превърнало в нарицателно за владетел в много европейски езици под формите: риг, рих, рег, рекс, рикс и др.

За по-голяма яснота на собственото ми разбиране за наличието на тракийски думи в някои съвременни езици ще направя още няколко бележки по повод на гръцкия и българския език. Обикновено се смята, че гръцкият език се е променил по някакви причини/дори в момента има “два” гръцки езика – катаревуса(чист) и димотики(народен)/ и учените определят следните периоди в развитието му: старогръцки - от ІХ в пр. н. е. до към ІV-VІ в от новата ера, средногръцки /византийски/ до към ХV в. и новогръцки - до днес. Изразявам предположението си, че разликата между старогръцкия и византийския език са множеството тракийски думи/и латински,разбира се/ навлезли в него в периода, когато гърците и траките са били част от една обща държава-Римската империя. По подобен начин би могло да се обясни и наличието на много гръцки думи в българския език. Най-вероятно част от общите думи в двата езика са именно тракийски думи, които поради липсата на собствена азбука у траките, са били записвани с гръцки букви и са станали част от гръцкия език.

            Ако някои от по-нататъшните ми изводи са не само логически правилни, но и верни, надявам се и истинското име на Враца да се окаже източник точно на такава информация, която да  допринесе с нещо за обогатяването на познанията за връзката между древния език на траките и съвременния български език.

Л О Г И Ч Н А Т А     А Н Т И Т Е З А

Около името на  Враца не са правени сериозни изследвания, защото то се смята за безспорно. Официалната версия, че градът е именуван на близката теснина, която е известна като прохода /или пролома/ Вратцата, се приема за единствена. Етимологията на “Вратцата” винаги се е търсила в славянската дума врата и цялото обяснение, най-общо казано, прилича на приказка.

Съществувало от древни времена природно образувание от две скали – малка и голяма, което поради приликата си с врата е било наречено от някого с някакво подобно име, например “Вратата”. В близост до прохода пак от древни времена имало безименна крепост. Тя най-вероятно била “римска”, но по останките това не можело да се докаже, особено само с гледане. На тази крепост или кастел римляните, които както е известно, вместо Бог са дали имената и на мравките, и на тревичките, може и да са дали някакво име, но забравили да го запишат. Византийците, които ги наследили, но пък говорели и пишели на гръцки, възстановили   разрушеното по неизвестни причини укрепление, зачислили го в рамките на империята и логично му дали латинското / ?! / име Валве /двукрила врата/. Около старата, но вече византийска крепост, по време на славянските нашествия /VІ – VІІ в./ възникнало и първото /разбирай славянско/ историческо селище, което византийците, с най-добри чувства на гостоприемство, разрешили на славяните да прекръстят или по-скоро да преведат устно. Заради не особено големия размер на скалите, които образуват “вратата”, новото местно население нарекло природното явление “вратица”. Именно на славяните, които идвали от необятни полета и “високи до небето планини”, отворът им се видял твърде малък в сравнение със скалите и те вместо с грубата по звучене и неясна по род и число дума “врата”  го нарекли нежно и умилително /разбирай умалително/ с такова поетично име като Вратица, в смисъл на малка врата. Най-вероятно защото крепостта била толкова малка и нищожна, че и бъдещото селище напълно си заслужило  езиковото умаление.  

За да е най-сигурна тази славянска версия, траки, римляни и гърци изчезнали вкупом и затова забравили да запишат какво точно е станало и как е било старото име на крепостта. За разлика от тях славяните, които след 2-3 века се научили да пишат, веднага го записали на камък, за да се знае и помни.

Трябва да призная, че днес името Вратица наистина звучи славянски на фона на десетките хиляди местни имена, които съдържат суфикса “-ица”. Затова и в този приказен вариант най-логично изглежда името Вратица да има нещо общо с вече наименувания проход Вратата и със славянския език.

Тук приказката, която заради славяните е по-точно да наречем сказка /защото за българи не стана дума/, се изчерпва, а с това и темата за името се счита за изцяло изчерпана и неприкосновена. Историята продължава така, както са ни я написали, а оттам нататък ние вече си я знаем и си я разказваме от баба на внуче.

Години след създаването си малкият градец с неизяснено от различните историци  местоположение - около или зад крепоста, след упорита съпротива е разрушен и изгорен от завоеватели, които за по-лесно се приема да са турци. Жителите му се пренесли да живеят на по-слънчево и по-широко място, което вече можело да се нарича град без умаления. За сметка на това при преместването на селището “и” се е  загубило, а може и “славянобългарите” да са направили “реформа в образованието”, малко преди поробителите да ги накарат да забравят за дълго време писането на български. Така се появил градът Вратца, чието ново име вече не се разбирало - дали е езиково реформирано, или е просто още едно умаление.

 В този случай числото – единствено или множествено, пак не е категорично и затова и до днес не се разбира една ли е била тази Врáтца или много са Вратцáта, което при съвременното звучене  би означавало едновременно “вратичката” или  “вратичките”. Междувременно се разместили и ударенията на двете местни имена, за да дадат възможност на бъдещите езиковеди да ги наместват, както намерят за добре. И така  на едното място се оказали Вратцáта, а  на другото била Врáтца.

За няколко века градът се разраснал, но името му останало неизменно за ужас на турците, които едва го произнасяли, и така врачани го разнесли по цяла Европа и най-вече в Османската империя, чийто султан /както се разказва в една местна легенда/ тръпнел при мисълта, че нещо може да се случи на този град и жителите му да се “юрнат” из империята, което окончателно да я довърши.

При масовото променяне на имената на населените места след 1934 г. това на Вратца като че ли временно оцеляло, но пак незнайно по какви причини на някой проклет държавен чиновник или на всички граждани едновременно името се сторило неблагозвучно и трудно произносимо, поради което изчезнало и “т”-то. Градът още веднъж заслужено получил друго - този път модерното име Враца, което идеално се римува с “гарга не каца”, но за сметка на това,  не носи никакъв информационен - нито логически, нито езиков, нито исторически заряд от първоначалния смисъл за вратата /вратцата/.

Сигурно  хиляди врачани отдавна са се убедили, че в отдалечените области на България сравнението с първичната “врата” не се схваща, т. е. почти не се прави  връзка между името на града Враца и прохода Вратцата. Онези българи, които не са виждали и двете неща /града и прохода/, не биха имали възможност да ги свържат по никакъв начин с понятието “врата” и даже най-малкото с “вратица” и “вратца”, освен ако не им разкажем сказката.

Поне сто години този приказно-сказъчен вариант се предава от уста на уста, от брошура на брошура и от историческо изследване на всяко следващо. През всичките години никой не си задава въпроса: какъв е смисълът на тези умалителни именца и има ли и други подобни български или славянски местни наименования. Или по една стара традиция става дума за поредното  врачанско изключение.

Именно на тази приспивна приказка е време да сложим логичен край.

Защото всеки, в зависимост от своите знания, е разказал някоя  част от истината, но за нас все пак е останала възможността за оценка и коментар. Както вече се разбра, етнографът Йордан Попгеоргиев е разполагал със сведения за петстотин години преди да напише историята на Враца и затова е “основал” града веднага след падането под турско робство, за по-лесно от жители на “Згуриград” и околните села. Верен на учебния материал, учителят Иван Ангелов разширил историята най-вече до идването на славяните, а потомственият родолюбец Д. Йоцов, макар и да прочел много чужди книги, които разширили кръгозора му, не посмял да изневери на славянската идея. Историците археолози от по-ново време, които многократно видели истината с очите си и даже редовно я пипали по златното покритие, започнали да разказват друга приказка, в която вече “участвували” траки и римляни, затова “научно” се възползвали от първото подхвърлено “римско име на селището”. Верни на очертаващата се “вечна дружба”, те обаче не забравяли винаги да напомнят, че каквото и да е било, в крайна сметка името е дадено от славяните.

Няма да е пресилено ако кажа, че много от публикациите по темата за името имат популярен характер и изразяват субективно мнение под формата на общоприети схващания, митове и легенди. Не се задават въпроси и не се търсят отговори. Много от авторите изразявали своите виждания не са посещавали и не са виждали Враца, поради което предположенията им са почти винаги грешни или неверни. Допълнително утежняващо обстоятелство е това, че врачани не признават чужди мнения, изказани в собствения им град, но с охота приемат измислиците на чужди авторитети.

Въпреки това и като забравим за известно време  “вратата”, можем да си позволим да изкажем една по-логичната мисъл -  че всичко станало в тази “приказка” е започнало главно заради  един извор и живителната течност, която блика от него.

Защото животът е възникнал във водата и съществува благодарение на водата. Тя е първият и вечен елемент на творението. Казано по-ясно, там, където има вода – има и живот. Многостранното й практическо приложение я прави задължително условие за съществуването на живата материя изобщо и на човека в частност. Затова реките, езерата и изворите като жизненонеобходими водоизточници са незаменимите условия, с които са са съобразявали далечните ни предшественици при избора на местата, около които са съсредотачавали своите първи и последващи  поселения. Няма селище, което да не е възникнало до извор и заради извор. Когато изчезне изворът, изчезва и селището, изчезва и името му. Новата му поява е свързана с нов извор, а вероятно и с ново име. Старото име може да бъде пренесено на новото място, но може да се смята, че селището е приемало и съвършено ново име и то може да е свързано с името на новия извор, особено ако то вече е било известно на преселниците. Това най-често е ставало в годините на войни и чужди нашествия, когато селищата са подложени на опожаряване и унищожение, след което временно или за  постоянно са се пренасяли на други места. По време на чумни или други епидемии изворите са били смятани за основния източник на заразата и са били заривани, а селищата задължително изоставяни  до прочистване на водата или завинаги. В този мисъл изворите са били божия благодат, но и “божие” наказание за хората.

Водата обикновено се е възприемала като жива сила и поради това е била основен обект на почитание. Обожествяването й и култовото отношение към нея е познато навсякъде по света. Общоизвестно е, че водата и изворите се смятат за предел на човешкия познаваем свят и че някои древни народи им приписват ролята на граница и преход към света на прадедите покровители.

Тази друга представа за водата й отрежда ролята на задължително условие, при избора и на местата за култови средища, свързани с езическата религия на предците ни. Техните основи обикновено се полагали не само около вековити дървета, скали и пещери, но и край реки и извори, защото в тях те виждали присъствие на божественото. Изследователите откриват следи от такива средища, съсредоточени около водоизточници, в културното наследство и на трите основни компонента в българския етнос - прабългарите, славяните и завареното от тях тракийско население. Разкритите на много места из страната, обикновено около лековити извори, тракийски светилища на нимфите /едни от най-почитаните тракийски речни божества/ свидетелстват, че още в ІV-V в. пр. н. околното население е извършвало редица ритуални практики в тяхна чест.

Почтителното отношение към водата, прераснало в култово почитание към нея, е засвидетелствано в духовното наследство на всички народи от индоевропейското езиково пространство.Траките например са вярвали в изключителните възможности на водата като очистително-предпазно, плодоносно и здравословно средство, поради което тя е била обект на особено внимание. Класическите писатели, оставили сведения за техния духовен свят, пишат, че те са я почитали като божество и когато отивали на война, полагали клетва пред нея, че няма да се върнат в отечеството си, докато не разбият неприятелите си. Най-древното познато население по нашите земи е вярвало, че пътят към подземното царство е започвал от началото на изворите. Там траките са извършвали своите обреди и са правели жертвоприношения. В много случаи в близост до извори са били изградени и първите светилища, превърнали се по-късно в храмове, където се е отдавала почит към боговете. Археологическите разкопки в близките райони на Враца доказват наличието на подобни култови места при изворите Гламео/Гламеа, Касинец, Мътница, Пиздинкьовец, Лудото езеро при Вратцата, както и при Божия мост и пещерата Понора.

Такова почтително отношение към водата е регистрирано и в обредния живот на славяни и прабългари. Другите ни прародители също не знаели откъде и как идва водата и смятали това за “божа работа”. И за тях  античните автори свидетелстват, че са почитали реки, нимфи и други божества, на които принасяли жертви и дарове.

В основата на обичаите да се принасят дарове на водоизточниците стои представата за  съществуването на някаква демонична сила, владееща водните пространства. В митологията не само на нашия народ, но и на почти всички европейски народи се открива едно и също схващане за наличието на някакъв стопанин, мислен за владетел и пазител на водата. В античната митология това обикновено са нимфите – богини на животворната изворна вода, покровителки на влагата и дарителки на здраве, на които траките например принасяли жертви – агнета, мляко и вино. Историческата наука разполага с редица свидетелства за наследяването и продължаването на някои тракийски традиции от страна на славяните. Наред с нимфите като най-почитаните божества те обаче донесли и своите митологични представи за най различни змееообразни чудовища, свързани с водата - змейове, хали, лами, вили  или други сили, които обикновено обитавали пещерите и дупките на земята при някой голям извор. Това е причината да се родят  митове и легенди за всякакви духове владетели на водните пространства и най-вече много от изворите да носят имена, свързани с такива митични същества. В топонимията на България все още битуват остатъци от онова предхристиянско и езическо време. Врачанско не прави изключение, поради което Лудото езеро край Враца е наричано и Дяволското езеро, а на един от изворите при Галатин продължават да му викат Водния бик.

Има сведения, че в първите години след приемането на християнството култът към водата е съществувал и заради него са извършвани езически религиозни церемонии наред с вече приетите религиозни форми. Известна е грамота на българския цар Константин-Асен /1256-1277/, която потвърждава почтителното отношение към някой си извор “вилски кладезъ” в Прилепско, както и вярата в съществуването на стопанин и пазител на морската вода, т. нар. “морска вила”. В публикуваното научно изследване по темата /от което добронамерено съм се възползвал изцяло/ на ст. н. с. Йорданка Манкова е цитирана една бележка към “Тринадесетте слова на Григорий Богослов”. Преводачът й, серският епископ Никита Хераклийски, е направил тълкувания, в които се говори за обожествяването на водата и култа към нея. “Овъ река богъниа нарицаетъ и зверь живать вь ики мко бога нарицам треба творить.” /Един нарича реката богиня и звера, който живее в нея, нарича бог и служба служи./

Догмата обаче не е оставила за дълго време подобно дуалистично отношение, поради което с утвърждаването на християнството на този основен култ е бил сложен естествен край. Като - един от най-ценните извори за езическите традиции на ранното средновековие /ІХ в./, се сочат  отговорите на Папа Николай на допитванията на българите, където в точка 56 се отрича почитанието на кладенците, а това потвърждава че такова се е извършвало до приемането на християнската религия. То е и още едно доказателство за древния произход на култа към водата по нашите земи. В тези отговори четем: “овъ требоу створи на студеньци дъжда искы отъ ньего забывъ ико богъ съ небесе дъждъ даеть”.  /Един прави служба на кладенеца, като поиска дъжд от него и като забравя, че бог от небето дава дъжд. /36, 91/

Като всичко друго, освен самия човек, и култът към водата не изчезва напълно. И днес той продължава да битува в някои от най-древните български обичаи и обредни форми. Запазили са се и хиляди местни наименования на извори, реки и езера, които са пренесли през вековете спомена за преклонението на народа ни пред божествения произход и характер на водата. От тях можем да правим изводи не само за древния смисъл на самия култ, но и да откроим стотици топоними, съхранили в себе си тайните за най-старите езици, говорени по нашите земи. Точно тези местни имена могат да бъдат  основен източник за  разшифроването и разбирането им.

Едно най-елементарно разсъждение трябва да стои в разбирането, че в основата на възникването и съществуването на всяко селище винаги има един или няколко извора. Постояните и силни водоизточници са дар от боговете – на тях се кланят и дарове носят. Използването им показва дали са добри или лоши. Лошите извори получават лоши имена, които предупреждават да не се използват /Черния извор, Мътнец и др. /. Около добрите създават култови средища, после градежи, за да ги пазят, а накрая се заселват около тях. Името на селището и името на извора обикновено съвпадат.  Логиката подсказва, че ако изворите са стояли в основата на създаването на първите селища, то много от имената на тези селища трябва да се търсят задължително в посоката на имената на самите извори. Тогава тайната на странното звучене на много имена на селища и местности в България ще бъде разкрита. И обратното -  по имената на изворите, кладенците, реките и езерата ще могат да се открият или “реконструират”  стотици тракийски, праславянски и прабългарски думи, чийто смисъл вече се е забравил.

Поради всички посочени причини и първите човешки поселения в нашия район трябва са възникнали заради големи и силни извори /с. Бистрец/. Логиката подсказва, че това не биха могли да бъдат нито днешния Згориград, който освен че не е защитен отникъде, не е разположен до силен извор; нито днешна Враца, която е световен пример за безводие. Това са могли да бъдат само изворите, известни с имена като Гламео, Заминец, Касинец и Пиздинкьовец и “безименните” под Стефанка, при Божия мост, при сегашните села Нефела, Паволче и много други. Именно там са възникнали и първите селища, а около тях много често се откриват и древни крепости.

Що се отнася до древната Вратица, тя е възникнала не заради “вратата”, а заради извора при

Л У Д О Т О   Е З Е Р О

Този топоним няма пряко отношение към въпроса за името на Враца, но изворът, който носи това име, трябва да е бил основната причина за възникването на първото селище и трябва да се свързва най-вече с траките. Мистичните древни обитатели на нашите земи - траките, са вярвали в задгробния живот и са свързвали изворите с началото на пътя към отвъдния свят. Те са мислели , че оттам се влиза в подземното царство, където след смъртта  започва същинският живот. Известна е легендата за Евридика и Орфей, който слязъл да я търси точно в подземното царство, през отвор/пещера/,  подобен на Лудото езеро.

Лудото езеро извира в цепнатина /пещера/ при последния ляв завой, в подножието на по-голямата от двете скали на Вратцата. Твърди се, че е наричано също Дяволското /Н. П./ или Голямото езеро. Има сведения, че много пъти ненадейна вода от Лудото езеро е излизала и заливала днешния град, който тогава е бил в ждрелото между сегашните ресторант “Чайка” и Червения площад. Макар че от много време е каптиран и водите му се използват за градския водопровод, имало е години, когато изворът безконтролно се е изливал на пътя и го е подривал. По тази причина са взети мерки за включване на водите му в коритото на река Лева, както и да бъдат извеждани със специален канал /под Хижата/ в друга част на града. Този извор е бил в древността  основният водоизточник на стара Враца, а чрез специални съоръжения, надземни канали и водопроводни тръби в по-късни времена е бил довеждан чак до днешния град. Водите му сега са каптирани, поради което остава скрит за гражданите, но каптажите му се виждат от дясната страна на пътя по посока на Згориград, непосредствено преди пролома. Предвид карстовия характер на Врачанската планина, водата вероятно се събира като в резервоар в някое огромно пространство или пещера и в определен момент прелива, като по гравитачен път или по закона на скачените съдове се излива на най-ниско място. При дъждовни години един силен поток се появява и в друга цепнатина на голямата скала. Още има свидетели на времето, когато цялото население на Враца се е съсредоточавало при Лудото езеро, за да намали последиците от потопа. Описани са случаи, когато с големи количества вълна са правени опити да се затисне извора и да се спре водата. Съществуват различни легенди за катастрофални наводнения, които са отнасяли града, но по-интересни са легендите, че при строителството на каптажите, а и по много други различни поводи, покрай него са намирани, изхвърлени или подкопани от водата култови предмети, древни монети, накити, пръстени и др., което означава, че там са се извършвали култови и религиозни ритуали.

В езиков план думата “езеро е..... друг начин за наричане на много голям и силен извор на река” /23, 482/ и произхода на думата трябва да си търси в глагола “извирам”, а не във “взирам се” и “взор”. Така разбираме, че под името Лудото /Дяволското, Големото/ езеро се крие понятието Лудия/Дяволския извор, име, което напълно съответсва на традициите за именуване на извори. В близкия на Враца регион съществуват поне шест водоизточника, които населението нарича Лудото езеро и това е именно определението за буен извор. Ако е вярно твърдението, че изворът при Вратцата е бил наричан и Дяволското езеро – това вече може да се смята за топоним.

Каква дума са използвали трибалите за голям и буен извор, не ни е известно. Можем само да гадаем и как местното население е наричало извора при скалите. Вероятно името се е загубило през вековете, но е възможно и да се е запазило, както и да се крие зад някой друг местен топоним, така както са се запазили Гламео/Гламея и Пиздинкьовец. Може да е било преведено на латински, гръцки или славянски и така да е оцеляло, а днешното му име да е само отглас от древните времена.

Началото на този извор, което всъщност е неговият край, но е начало на поток или река, а за траките границата на преход към света на прадедите покровители, е било едно от основните места за свещенодействие в района. В по-късната епоха до него сигурно е бил изграден храм, а за опазването на свещенния извор и храма е съградено и първото укрепление. Понеже в традициите на траките върховен жрец е бил местният владетел, това укрепление трябва да е било и неговата резиденция. Като естествено укрепено място най-близкият район около него е бил използван от роднини и приближени на владетеля, както и от хора, които са го обслужвали и пазели. Така е възникнало поселение с допълнителна крепостна стена за обикновеното население, както и за населението от близката околност, което в случай на нужда се е събирало в крепостта. Така владетелската резиденция вече се е явявала  цитадела на крепостта./Н. П./ В по-късната епоха, траките които са населявали врачанското поле и са живеели в своите селища - ауле, са били принудени от обстоятелствата да се заселват по високи и непристъпни места, които също са укрепвали. Смятам, че крепостите при Гламео,  Късинец, Мазната стена, Божия мост, Чиренското кале /Милин камък/, над Стефанка и вероятно при Паволче са били част от ранна тракийска крепостна система, която е затваряла от всички страни врачанското поле и  нейният център е била древна Враца. Така те са служили не само като наблюдателни постове за следене на пътищата, но и за опазване на населението от равнината. Макар че сегашните останки изглеждат  ранно- или  късносредновековни, те най-вероятно са построени и върху стари тракийски укрепления. До тях много често има езически храмове и там по-късно са изградени църкви и манастири. Южната страна на крепостта откъм Згориград също е била защитена с тракийска крепостна стена и това личи от останките вляво, непосредствено след Вратцата. Предполагам, че във времена на големи нашествия крепостта преди прохода е използвана за защита на цялото останало население от равнината. В тази територия при спешни нужди е можело да се поберат 10–15 хиляди души /има сведения, че неголямата по територия Враца е заварена с близо тринадесетхилядно население при Освобождението през 1877 г./.Това обяснява наличието на толкова много и разнообразни крепостни зидове на няколко нива, описани от Каниц и др., които са съществували до Освобождението и са изглеждали безмислени със своите “ребра” в различни посоки. Разбира се, някои от описаните съоръжения са от по-късно време и по други причини, но е факт, че за много изследователи са изглеждали необясними. За местното населението от края на ХІХ век също са изглеждали безмислени, поради което са разрушени и използвани при строителството на къщи и огради, а към днешна дата, с малки изключения, вече не съществуват, за да бъдат проучвани.

Извършените до 1965 г. археологически разкопки в района на прохода потвърждават една такава хипотеза - че е имало трибалска крепост и трибалско селище от най-ранната тракийска епоха. Това само означава,  че най-вероятно те са си имали и тракийско име, което се е изгубило във времето. Нещо повече, откритите гробници под Могиланската могила безспорно доказват, че това е било крепост на владетели от най-висок ранг, които можем да наречем тракийски царе, при всички условности на тази дума. Ако това са били трибалски царе от определено време, то и крепостта, която те са обитавали, е била в това време със статут на главно селище на племето трибали, което в модерните времена се нарича столица.

Причините за разрушаването на тракийската крепост засега не са известни, но те могат да бъдат както походът на Александър Македонски, така и нашествията на  келтите, бастерните или всякакви други племена, които са прекосили земята ни. Има сведения и за едно катастрофално земетресение от това време, на територията на  Балканския полуостров, което може  да е сринало част от скалите над нея. То може да е довело до напускането й, а останките от нея навярно лежат под сипеите на южния склон, точно срещу днешния Алпийски дом. Странно е, но и нашествието на готите около 269 г. е било предшествано от земетресение. Съществува едно схващане в историческата наука, че големите земетресения в различни райони на света обикновено са били последвани и от големи масови придвижвания на племена. В нашия случай това може да означава, че природните катаклизми и нашествието на келтите или на готите са съвпаднали във времето. Възстановяването на крепости по времето на Юстиниян/VІ в./ се обяснява с последиците от подобни придвижвания на племена, но причината за това може да са били и предходни земетресения, които са ги срутили.

Името на крепостта при Вратцата и на владетелите й засега са неизвестни. Можем само да гадаем какво се крие зад надписите върху намерените златни и посребрени съдове на т. нар. Врачанско съкровище, които незнайно защо се откриват и върху съдове от Рогозенското съкровище. Най-известният от тях, написан ясно и четливо, с гръцки букви, е  ΚΟΤΥΟΣΕΤΒΕΟΥ. Специалистите разделят древния надпис на три части – ΚΟΤΥΟΣ   ΕΤ  ΒΕΟΥ, което се разчита с български букви като КОТИОС  ЕТ  БЕО. Впрочем според мен гръцкото БЕО трябва да се чете на български ВЕО, но това не е толкова важно за анализа, освен ако точно това не е името на града ни. Според учените надписът най-общо може да означава “НА КОТИС ОТ БЕО” и съдържа двете имена Котис и Бео. Ако се приеме, че първото е лично и е свързано с владетел на име Котис /Кото/, а второто е местно име за град, тогава съществуват следните варианти за смисъла:

-         съдовете са на владетеля Котис и са му дарени от град Бео;

-         съдовете са на владетеля Котис, но са от град Бео, където са изработени;

-         съдовете са на владетеля Котис, който е от град Бео.

            Длъжен съм да припомня, че в предходната глава беше споменато селище с името BEODIZOS, което на български би трябвало да се произнася БЕОДИЗОС/ БЕОДИЦОС или ВЕОДИЗОС/ ВЕОДИЦОС. Като се съобразим с твърдението, че  окончанието – DIZA, DIZOS означава на тракийски крепост, то истинското му име е само БЕО/ВЕО, т. е. крепостта Бео/Вео.

Ако се приеме, че и двете имена са лични, тогава съществуват други възможности:

-         съдовете са подарени на владетеля Котис от владетеля Бео;

-         съдовете са подарени на владетеля Котис от майстора Бео, който ги е изработил.

Възможно е тълкуването, че съдовете са изработени по поръчка на Котис от Бео, което може да е име на град, на владетел или на майстор, а вероятно има и други подобни варианти. Най-лесно, разбира се, е да се приеме, че предметите са собственост на неизвестен местен владетел и са му подарък от самия Котис І, което е официалната версия засега.

            Подробностите могат да бъдат прочетени в множество изследвания и най-вече в монографията на д-р Нарцис Торбов “Могиланската могила във Враца”. За това изложение е важно да се отбележи, че един от най-известните тракийски надписи крие в себе си повече информация, отколкото на пръв поглед изглежда. По този повод ще приведа цитат от В. Герхард, относно работата на епиграфа /учен, който разчита древни надписи /: “който вижда едно нещо, не вижда нищо, който вижда хиляди неща, вижда цялото”. /50, 285/

            Надписите “винаги са представлявали голям интерес не само защото са гравирани върху златни и сребърни съдове с изключителна стойност, а защото интерпретирането им е свързано с разбирането за царската власт и религиозните вярвания в Тракия”, пише още един от авторите в това издание, което ми внушава, че не е достатъчно само да се пише, а трябва и много да се чете.

            Тези мисли ме карат да споделя още една еретична хипотеза - че съдовете, открити в Могиланската могила, а вероятно и тези от Рогозенското съкровище не само са принадлежали на някакакъв владетел Котис, а това е името на самия владетел, погребан в гробницата. Засега ще каже, че не става дума за известния одриски цар Котис І, а за друг - местен владетел, с често срещаното тракийско име/или ранг/ Котис /Кото/. Това е напълно възможно, защото както вече отбелязах в материала за траките, самите историци са забелязали разминаването при споменаване от страна на древните хронисти на владетел с такова име, царувал по друго време и на друга територия, далече от царството на одрисити.

            Царуването на този владетел сигурно е било върхът на развитието на крепостта, дала началото на първото селище и на нашия град. Предполага се, че той е загинал в битка далече от своето царство, поради което е погребан символично в мавзолея, като там са поставени т. нар. кнемиди/парадно въоръжение, откривано при разкопки само в Северна България/, каквито са златният венец и особено сребърният наколенник. Последната вещ явно не е имала утилитарна функция и закопаването и е израз на автохтонността, т. е. на власт върху територията. Съгласно традициите на траките това е било задължително, за да може царската власт да премине към неговия наследник. По-късно този цар на трибалите е бил хероизиран и почитан известно време като божество, след което “мавзолеят” е бил ограбен и разрушен от “безбожни” нашественици.

            Упадъкът на крепостта е продължил в следващите столетия, за да завърши окончателно с покоряването на трибалските земи от римските завоеватели, когато дори да не е разрушавана, тя е загубила отбранителната си функция, защото се е оказала във вътрешността на Империята. Така тя е станала само резиденция на римския легион, а за да се обслужват войниците, е възникнал нов пазар и са започнали да се изграждат нови  занаятчийски работилници, поради което старото укрепено място се е превърнало в занаятчийски и търговски център с всички особености на град. За специалистите рудари, необходими и на римляните, може да е било изградено селище зад скалите, за което вече стана дума, но самият град Враца се е разраснал в посока от дефилето по течението на реката. Тогава са били изградени специалните водопроводи, защото за отходните води  е можела /като сега/ да се използва и реката, но за питейна вода са били необходими тръбопроводни съоръжения и именно такива са откриват при строежи и ремонти и до днес.

            В стила на авторите на “История на град Враца” ще прескоча десетина века, като кажа, че градът крепост постоянно е преминавал от ръце в ръце във времената на “добросъседски” отношения между Византия и българското царство, докато се появили турците, когато градът “след упорита съпротива е трябвало да отвори вратите си пред непреодолимата сила” на последните завоеватели. По-нататъшната му съдба е като съдбата на всички български селища в продължение на почти пет века.

Със сигурност, освен турците, вероятно са го посетили татарите, а след тях и кръстоносците на Владислав Ягело, но последиците от това не са ни добре известни. Към 1598 година оттук минал трансилванският войвода Михаил Храбри и със сигурност опожарил Враца. Сигурно това действително запалване на селището е оставило у местното население спомена за “изгорения град”.

З Г О Р И Г Р А Д

Днешното село Згориград се намира по средата между две други стари рударски селища. Останки от първото са намерени в близост до мина “Медна”, където е “открита медна брадва копач от втората половина на медно-каменната епоха, което ще рече четвъртото хилядолетие преди Христа”/Б. Н./ В близката околност са намерени  бронзови брадви, датирани от края на бронзовата епоха и каменни калъпи за тяхното отливане. Най-вероятно неговите първи обитатели са били траки, а впоследствие са го използвали и всички следващи поселници. Второто селище е било разположено на юг, непосредсвено след прохода Вратцата, от двете страни на реката по посока на сегашното село. За него се твърди, че вероятно е било част от древна Вратица още от трако-римския период, както вече отбелязах по повод на римското владичество, но реката е заличила и последните останки от тази епоха. В продължение на хиляди години медните залежи в планината с примес на сребро, цинк и олово, са били разработвани и от траки, и от римляни. В този смисъл рударите са били първото организирано население и са дали началото на първото селище, от което е възникнала древна Вратица. Това е дало основание на жителите му да твърдят и до днес, че те са създали Враца. Твърди се, че името на Згориград липсва в старите турски регистри, тъй като турците са го смятали за част от града. /Б. Н./ Селото обаче е посочено по различни поводи на три места в архива на Хаджитошеви. Това означава, че със сегашното си име е известно най-малкото  от самото начало на ХІХ век.

В най-новите издадени архиви за имената на селищата по време на турското владичество това  селище е посочено с името Изгориград.Това обаче е само начин за произнасяне на думата Згориград на турски език, поради спецификата му, на която ще отделя по-специално място при други разяснения. Засега е важно да се знае, че няма основание да се твърди, че името на селището е свързвано с някакво запалване на Вратица/Враца или друго обиталище на това място. Няма писмени или археологически находки, които да го доказват. Такава версия е разказана от първия историограф на града ни Йордан Попгеоргиев, но тя вероятно е повлияна от сведения на бивши жители на селото, които са заселват във Враца преди и след Освобождението и разказват тази легенда от патриотично самочувствие. Известно е, че много от старите врачански родове водят потеклото си именно от привилегировани доганджийски фамилии от днешното землище на Згориград, които са отглеждали, дресирали и доставяли соколи за лов на турските големци, а вероятно и за “двора” на султана, поради което “думата им се е чувала”. Наивно е да се мисли, че нашествениците ще позволят да бъде създадено на мястото на старото селище или близо до него ново с българско име, а още по-малко да позволят появата на ново име като Изгориград, което да разказва за съдбата му. Много интересен и дори шокиращ е начинът, по който Феликс Каниц е записал името на селото при своето посещение през 1871 г. Въпреки че преразказва версията за “ Изгорелия/Изгорения град”, пътешественикът го е изписал правилно само веднъж, а пет пъти го е интерпретирал като Извориград, което на този етап ще приемем за правописна или печатна грешка.

По време на турското владичество рударството замира и част от населението започва да се занимава със скотоводство, а друга се преселва в града и работи земеделие. След подновяването на рудодобива през 1902 г. той отново става основен поминък за местните хора, които вече са потомци на преселници от селата по билото и в пазвите на планината /Паталейна, Очин дол, Оплетня, Дупни/Дубни/ връх, сега Дружево, Лютаджик и др./, а от “основателите” на Враца не остава и помен.

Въпреки това освен легендата за “Изгорелия или Изгорения град”, която се разказва в самото село и като версия за “изгоряла ръж”, битуват и други подобни. Като тази, че всички пътища през Згориград водят за Рим или че изключително тесните галерии  в старите трако-римски рудници са били направени от необикновени хора или рудари джуджета. Липсата на обяснение за възможността обикновени хора да прокопаят тези проходи  е родила и легендата за “тайните складове, в които се съхранявали съдове със специална течност”. С нея древните траки “разтваряли рудните жили” и “металът изтичал като вода” за сметка на химичните закони. Не е забравена и легендата за сребърното царско съкровище, скрито някъде в планината.

В някои от тези легенди се търси и смисълът на името на село Згориград. Грешното му и полуграмотно изписване Згуриград е родило версията за “згурта”/от лат. Scauria – згурия /53, 140/ като остатък от процеса на леярството, макар че следи от такава сгур не се забелязват в района. В България не е известно друго подобно местно име освен едно селище с топонима Згурово, в Кюстендилска област, което е записано в турските регистри именно като  Izgura  /Изгура/ и Izgurova  /Изгурова/.

Богдан Николов е предложил обяснение за името му от славянското словосъчетание – “за /зад- с изпадане/ горы” град, което на съвременен български език се превежда “зад планината град” или град зад планината./18, 207/ В литературата се среща сродната дума Загора, която е славянското име на областта  Трансилвания, наричана и днес от чехите и моравците с името Загура /от “гура” – планина /. /19,  390 и 778/ В същия смисъл са известни и такива чуждестранни топоними като Загорие, Загоричене, Загорск и българското Загоре с производните му Стара Загора и Нова Загора. Версията на Богдан Николов трябва да бъде отхвърлена именно поради наличието на толкова запазени топоними, от които само името на Згориград прави изключение и както се вижда, не е оцеляло в първичния си смисъл. Подобна идея е и вариантът “зад град/а”, което трябва да се разбира като селището зад град Враца. /Й. М./

Предполагам, че тайната за името на село Згориград се крие във втората част на топонима, т. е. в думата град. В енциклопедичния “Толковый словарь живого великоруского языка”, съставен от Владимир Даль, съвременната дума “город” е изведина от по старата “загородь”, която е производна на глагола загородить /загораживать, огораживать, ограждать/ и е обяснена като:  1. всякое загороженное место, самая городьба, изгороды, забор, т. е.  всяко заградено място, самата ограда и т. н. и  2. крепость, крепостца. Дублетната форма градь, препраща към староцърковната дума городь в значении  “застроенного неселенного места и жителей его”./21, 569/ 

В “Речник на българския език” на Найден Геров освен съвременния смисъл на думата град като “застроено място и неговото население” е посочена също употребата му като крепост, твърдина. /22, 244/  В стотици български топоними тази дума е използвана в смисъла на укрепено място или останки от стара крепост. В славянските страни на Европа се срещат топонимите Заград, Заградище и Заградчани. Така е наречена на славянски старата българска столица – Плисковград. Известни са още Вишеград /Кърджалийско/, Радинград /Разградско/, самия Разград, Новград /Русенско /, Чертиград до Етрополе, Козякград /днешния Обзор/, а във Врачанския регион са се запазили имената Коритенград /при Лютиброд/, Винаград /до Ослен Криводол/, Кривград /при Караш/, Костенград /според предание край село Габаре/, Гарванград, както и съставените от две думи: Големия град /край Старо село/, Малиа, Баин, Влъчио, Мажин, Монов град и др. /18/, край всеки от които има останки от стари и прастари крепости.

Употребата на думата град в тези топоними изразява тенденцията да се обозначават развалините, останали от древните тракийски, римски, византийски или български /средновековни/ крепости, защото е означавало заградено/укрепено място – крепост. В този смисъл име, подобно на Згориград може да е друго име на древната Вратица/Враца след неговото западане и независимо от това от коя страна на планината се намира. То е битувало дълги години в паметта на населението и логично е било дадено на много по-късно създаденото ново селище в същия район, но винаги се е възприемало като част от Враца. Това обяснява и защо иначе стриктните турски писари от времето на завоюването на България и създаването на първите данъчни регистри са пропуснали да го отбележат като съществуващо и не се споменава никъде до началото на ХVІІІ век.

Отговор на някои от поставените въпроси могат да ни дадат и други местни имена. Логично е да се предполага, че и останалите крепости и селища в района са имали първо тракийски, а по-късно латински и гръцки имена, някои от които може и да са се запазили под форма, която днес трябва да разгадаваме /каквито смятам, че са Гламео( Гламея има и до с. Дърманци, което според В. Миков е дума за гол връх/дялове), Пиздинкьовец (от пизео, пизда – лат. Извор) и др./. И планината, която сега наричаме Врачанска, и Веслец, който си е планински масив, дълъг поне 20 км, и др. местности в района безспорно са си имали тракийски имена. Селищата  /с крепости/ при Божия мост, Ябленица, билото в началото на Веслец, наричано могила Стефанка, и др. също са били наименувани от първите си заселници. Едно мое предположение е, че последият топоним е за селище, което е съществувало преди османското нашествие и е било населено през целия период на т. н. турско присъствие. Предполагам, че Стефанка не е женско лично име за могилата, тъй като безспорно става дума за връх,  а е турският начин за произнасяне на топоним от най-старо време, произхождащ от гръцкото име Стефан, който през робството е бил познат под формата  Стефанкьой, т. е. село Стефан. Възможно е с името или думата Стефан  на български - Венец  да са назовавали самата планина, която е славянизирана или побългарена на Веслец през някаква форма Ве(с)нец. Обяснението, че името на планината произхожда от думата “весло/а” -  дървени пръти, на които са “весели” гроздето, не е много издържана, тъй като ще трябва да приемем, че  “весло” е неправилен начин за произнасяне на дума, свързана с глаголите вися и увисвам. Признавам, че в покрепа на горното твърдение обаче има достатъчно подобни думи като: беся/веся, обесвам, обеци и др., за които не съм проверил евентуален гръцки произход, заради това обръщане на “б” във “в”. По какви езикови закони “и”- то е преминало в “е”, си е работа за езиковеди, но за мен е по-важно да отбележа, че думата “весло” в българския език има съвсем друг смисъл /лопата за гребане/, а така произнасяната на местен врачански диалект дума “весло”, трябва да “висло” и вероятно не е отговор за произхода на топонима “Веслец”. В. Миков дава друго обяснение на топонима Веслец като: верига съединени височини, които погледнати от високо изглеждат подобно на весло.

Р е к а  Л Е В А

Истинското име на реката е Врътешница. Така е обозначена на географските карти на България и така я нарича цялото население, от моста на реката при квартал Бистрец до вливането й в река Ботуня. Етимологията на името е търсена предимно в глагола “въртя”, поради многото завои, които “уж” прави./18, 137/ Всъщност на територията на село Згориград и град Враца реката не прави завои и дори е прекалено права, поради което течението й е много бързо, особено когато е пълноводна. Това е довело и до катастрофалните последици по време на наводнението през 1966 г. По-късно е направена сериозна корекция на коритото на реката, така че въртеливият й характер вече не може да се обсъжда. Завоите са малко и до вливането й в р. Ботуня, чийто десен приток се явява.

Името на реката най-вероятно е било по-скоро Вратешница или Вартешница/Въртешница, което е  видоизменено на Врътешница, предвид особеностите на местния говор /като върба - връба и Върбешница – Връбешница /. Основание за това ни дава и друг топоним, свързан с реката. Това е най-големият й ляв приток, който извира от Варовитишки дол. Самата река води началото си от малко изворче в Меднишки дол, при седловината Ушите, но водите й бързо се увеличават от разположения малко по на север карстов извор. В езиково отношение връзката Варовитишки дол – Варовитица – Вратешница – Въртешница – Врътешница е много близка и не изключва общ корен въртя – варт. При езиковите си търсения открих, че в иранския език, като произхождащ от общата група индо-ирански езици, към която напоследък причисляват и “пра”българския, има  глагол варт, който се превежда на български като въртя. /19, 148/ И в древните славянски езици също има глагол с подобно звучене – врат, с неговата видоизменена форма вронь.  Той означава извирам, вря, което също може да се разглежда като източник за образуването на името на реката.

В самия град Враца реката е наричана със съществителното собствено име Лева или по-точно река Лева. Езиковедите търсят етимологията на името в думите лев и  лėва, които произхождат от старославянското лить – вода, поток, ливень /проливен дъжд/. /21, 242 /. Думата ливень и до днес съществува в  някои от славянските езици и се използва за името на дъждовен месец на годината. Според мен етимологията на топонимите Добролево и Косталево , които още в най-старите турски регистри са записани с имената Добролева и Косталева, е свързана със същия корен. В първия случай трябва да се разбира “добра вода/поток”/, защото изворът в това село и до днес се нарича Лековития кладенец /53, 168/, а не “добро село в лево от пътя”, както обикновено го обясняват. Според В. Миков името на река Лева идва от думата лев, с която се наричат малките пещери /ниши/ във варовикови скали/Пример: Левия дол, Левище и др. / /53, 213/

Битовата употреба на името на реката като Лева река вместо “река Лева” е довело до заблуждението, че в него се крие някакъв ориентир за посока или позиция на реката спрямо града или пътя. Иначе казано, че реката е лява спрямо едно от двете. Посоките ляво и дясно винаги са условни. Те са свързани с някакъв ориентир, а най-често и единствено точен ориентир е самият човек, защото е прието , че едната му страна /ръка, крак и т. н./ е лява, а другата дясна. Така спрямо лявата и дясна страна на самия човек се определя кое в природата е ляво или дясно. При това винаги се уточнява дали човек е застанал с лице или с гръб спрямо визирания обект. Затова, когато двама души застанат един срещу друг, лявата посока за единия, се явява дясна за другия и обратно. В реалния свят няма ляво и дясно, освен човешките страни, поради което няма и леви и десни реки. Условното приемане на левия и десния бряг на една река в географската наука е свързано с местоположението на човека, който го преценява и това е ситуирано по посоката на течението на водоизточника, а не срещу него. Затова врачанската река  не е нито лява /лева/ нито дясна, защото не е уточнено спрямо какъв ориентир е това Тази азбучна истина се налага да обясня “първолашки”, за да избегна всякакви бъдещи спорове по името на реката, каквито обикновено ми се е налагало да водя.

В България се срещат много топоними “Лева река”.

Например: Лева река, в полите на Копиловския балкан

                   Лева река, която извира от Витоша

                   Лева река, в Смолянско

                   Долна и Горна Лева река – притоци на Леви Искър,който минава през село Мала църква, Софийско

                   село Лева река, Пернишко

                   село Лява река, Старозагорско

                   хижа “Лева река” в Рила планина

Има вероятно и много други, които може би са свързани с посоката “ляво”, но това не се отнася за врачанската река, за която “Лева” се явява собствено име – река Лева.

В покрепа на този вариант ще спомена, че такива топоними “изненадващо” съществуват и в други райони на Европа и света, и на други езици:

                   река Лева – приток на река Днепър, в близост до гр. Дубно

                   Река Лева -  град в Република Черна гора, роден град на бившия сръбски президент Свободан Милошевич

                   Leva river  -  река в Норвегия,

                   Leva river  -  река в Папуа, Нова Гвинея

Несъмнено има и още много други. Според мен някои от последните със сигурност не изразяват посоката “ляво”.

Като се връщам на темата за река Въртешница или река Лева, бързам да отбележа, че в “Енциклопедия България”, като един универсален справочник, не се споменават и двата топонима. В един от основните източници за историята и топонимията на Враца и Врачанско - известния “Семеен архив на Хаджи Тошеви”, името на врачанската река също не се споменава. В други източници тя се нарича просто Врачанска бара или Врачанска река. Пътешественикът Феликс Каниц употребява всичките споменати имена, с което внася известна противоречивост за достоверността на чутото и разбраното от него, поради което ще го цитирам дословно с незначителен коментар:

“....при с. Бистрец, близо до което за първи път пресякохме едноименната река, идваща от Враца” /12, 270/, където под “едноименна” се подразбира,че реката носи същото име като Враца или като Бистрец.

“Оттук река Врачанска /наречена “Лева”/, след голям завой на запад тръгва към града”. Това название е използвано при описанието на квартал “Пали лула”, на половината път между Враца и Згориград. /12, 276/

“Лева река образува пролома, като прорязва дълбоко изправените малмски варовикови пластове.” /12, 276/

Тази противоречивост не можем да вменим само на Феликс Каниц, тъй като не познаваме оригинала на изданието, а по-скоро и на неговите преводачи и издатели.

Признавам, че не открих други стари източници по темата, за да коментирам истинското име на реката – река Лева, Лева река, Врачанска бара/река или Въртешница, но мисля, че става дума за поредното езиково недоразумание. Според мен то идва от придружителя на Феликс Каниц – гръцкия търговец Леонидас, който е и негов преводач. Двамата използват чуждия им френски език, за да водят разговор. Останалите разговори на Ф. Каниц, с български или турски представители, са били опосредствани  чрез превода на гърка Леонидас, който трябва да е бил полиглот. Така на въпроса за името на реката, той най-вероятно е споменал гръцката дума  λεβα  -  Лева /14, 113/, която на български означава град, градска. Много е вероятно и така да му е било познато наименованието при наличието на стотиците представители /така също топоними и думи заемки/ на гръцкия етнос в града, за които вече стана дума. За мен произходът на днешното име на река Лева, употребявано само във Враца, от гръцката дума “лева”/град, градска/ е безспорен.

Ще повторя още веднъж, че истинското име на реката е Вратешница /Врътешница, Въртешница/ и че пряко може да се свърже  с топоними, за които до момента умишлено избягвам да спомена, но е косвено доказателство по темата и ви уверявам, че цялото това обяснение си заслужаваше усилието.

”Едно речно име може да стане име на планина, това е нещо обикновено в топонимията” пише един от най-големите езиковеди на нашето време – проф. Иван Дуриданов и привежда имената на Рила и Родопите като доказателсто. Примерът, който дава българският учен за “възможността речното име да е първично” при формирането и на други местни имена, е точно името на врачанската, наричана от него Лева река. Макар и да посочва като пример оспорваното от мен име на реката, разсъжденията му могат да бъдат използвани в пълна сила и без уговорки и за другото – истинското име Въртешница /Врътешница, Вратешница/./20, 46 и 68 /

На това място спирам да обсъждам други местни имена и се връщам към написаното за средновековна Вратица.

Ако трябва да се доверя на авторите на “История на град Враца”, не е необходимо да преразказвам останалата част от нея, защото тя вероятно е предадена с необходимата почтенност и зад идеологемите може да се открие достатъчно информация, с която да се състави истинска представа за миналото. Според историците в годините на османското владичество град Враца се развива като един от най-крупните търговски и занаятчийски центрове на империята в старата българска територия. За врачанските “джелепи” и “куюмджии” се разказват легенди,  които посетилите я чужди пътешественици са отразили в пътеписите си. Един от тях - Феликс Каниц, отбелязва, че в средата на ХІХ век Вратца е вторият по големина и важност град в България след Пловдив. Около града функционират няколко манастира, чиято религиозна, културна и просветна дейност правят града ни един от центровете на Българското възраждане. Това бурно развитие много пъти е било забавяно от обстоятелства, свързани с местоположението на града и стратегическата му позиция на пътя между Европа и Турция. През селището са ставали всички турски придвижвания във връзка с войните с Австро–Унгария и Русия, която няколко пъти освобождавала България, включително Враца. След удовлетворяване на претенциите или поради други “европейски” съображения руските войски се оттегляли и заедно с тях тръгвали стотици хиляди българи, които никога повече не са се върнали и отдавна са се запилели по цялата необятна руска шир. Онези, които са се върнали от районите на Крим, Тераклия, Молдова или Банат, са създали нов облик на района, включително и в езиково отношение.

Градът е преживял периодичните чумни епидемии, обсадите на Осман Пазвантоглу, набезите на кърджалиите и всякакви други нашественици, за които може да се прочете в историята. Както неведнъж съм подчертавал, няма исторически сведения животът на това селище да е прекъсвал някога. Точно по тази причина и името му е оцеляло и пренесено през хилядолетията.

Що се отнася до версиите за възникването на селището и името му, трябва откровено да се каже, че когато славяните са се появили по тези земи, те само са се възползвали от онова, което траките и римляните вече са били създали. При тяхното идване селището вероятно вече е било напуснало мястото при скалите, затова при прохода не се откриват славянски артефакти и нищо не се знае за славянско селище. Когато укреплението вече не е било необходимо, е изчезнало и  поселението. От спомена за него е останало само името му и потомците, които са се пренесли в равнината, са викали на онова старото място Врáтцата, така както предходните местоположения на стотици селища в България и днес се обозначават като: селището, градището, калето, крепостта и т. н. Хиляди са топонимите в цялата страна от типа: барата, бахчата, воденицата, могилата, локвата, лъката, междата, млаката, мрътвината, орницата, падината и др. Съществуват и нарицателни имена, които отначало  са били членувани, а после са станали вече собствени имена като: Аладжата, Магурата, Джумаята, Аязмото и др.

Точно името на мястото е останало в паметта на поколенията като Врáтцата, т. е. мястото където е била Врáтца. И днес всеки непредубеден българин, който не знае името на прохода и го вижда написано за първи път, би го прочел Врáтцата, а не Вратцáта, защото така е в говоримия български език, а днешното име на прохода има съвременно звучене. Затова в много краища на страната често ни наричат врáчанци и врáчани. Известна е употребата и на думата врáчанлия, чиято наставка е заета от турския начин за образуване на прилагателни, но запазва ударението на първата сричка. На самия турски език тази дума би се произнасяла ивраджанлъ и тогава ударението естествено отива на последната сричка.  

Факт е, че името на прохода не е толкова известно и не се споменава от историци и пътешественици или е наричано най-често Згориградски или Врачански проход. Това, че името на селището Вратца  се е запазило и е било достатъчно известно, би трябвало да ни накара да се замислим дали името на селището не е предхождало  това на пролома. В българския език има достатъчно примери как лични имена са били членувани в разговорния език като: Софията, Заарата /Стара Загора/, та даже и Българията. Не проходът Вратцата/Вратата/ е дал името си на града, а градът е дал името си на прохода. Посоката на промяна е била  Вратица – Вратца -  Вратцата, като последното се явява нарицателно за мястото, където отначало е било селището. Преместването и новото селище са били свързани със славяните и това го доказва по-нататъшното строителство в равнината, което е ставало до бившите  тракийски, римски и византийски некрополи или върху тях. Това не може да са го  направили траки или римляни, които са почитали смъртта повече от живота, а най-вероятно новодошлите “безбожници”.

Не можем да отречем, че за славяните все пак е останала привилегията да кажат: това тук е Врáтца, а онова там е старата Врáтца, т. е. Врáтцата.

Преди да започна следващата глава на изложението, ще отбележа, че посочените  от мен и известни на всичи топоними: проходът Вратцата, селищата Вратица, Вратца, Враца  и реката Вратешница /Въртешница, наричана Лева/ имат общ корен, който ако се анализира по-внимателно, ще се разбере, че не може да бъде думата “врата”.

ЛЪЖАТА ЗА ВРАТАТА

                                                                                   Една лъжа, повторена сто пъти –   става истина.

                                                                                                        Гьобелс – райхминистър   на пропагандата                                                                                                                                     

Да се твърди, че името на Враца /Вратца, Вратица/, произхожда от думата врата, е почти толкова наивно, колкото да се твърди, че името на Сливен произхожда от слива; на Шумен от шума; на Плевен от плява; на Копривщица от коприва и на Смолян от смола. Към тази поредица от битови сравнения можем да прибавим и Казанлък - казан, Шейново - шейна, Рогозен - рогозка, Роман - ром, Попово - поп, Бобошево - боб, Чепино - чеп и Симитли - симид. Първичното мислене е довело до масови езикови аналогии, след което са се появили и закачливи игри на думи, от които пък са произлезли десетки псевдомитове и псевдолегенди. Стигнало се е дотам, че имената на стари български, а даже и още по-стари селища от древността са добили странни названия със съвременно звучене, чиято етимология се обяснява с още по-странни, направо безсмислени твърдения. Връх на подобно отношение са старите престолни градове на България - Плиска, наричана Плюсковград и Велико Търново - Търновград, както и най-новата столица София с нейното име отпреди сто години – Средец. Извеждането на имена като Търново, Трън, Търнава /Вр./, Трънец и Търнак /Вр./ от думата трън/тръни е една от най-големите безмислици, които може да роди българският език, вместо да се обърне към  древната дума “трон” /“тронен” град, т. е. селището, където е тронът/ и да открие пряката зависимост между царския атрибут и мястото, където той обикновено се намира. Така лесно би се разбрало защо във всяка славянска държава има селище или град с име, подобно на Търнава/Трънава, както и да се обясни наличието на явно славянски владетелски погребения в районите около тях.

Една начална подвеждаща версия за обясняване произхода на селищните наименования може да се окаже водеща и да доминира общественото съзнание в продължение на много години. Такъв е случаят със Средец /София, за който връзката с още по-старото Сердика като крепост на сердите /тракийско племе/ е изместена в посока на едно първично мислене, което обяснява името с това, че Средец се е намирало в средата на старата българска държава. Битовото съзнание е родило и легендата за “Баба Вида” и нейните три дъщери, от която се извежда логиката за името на крепостта и града Видин. Прекалено опростенчески се обясняват имената на Батак, Котел, Шипка, Зверино, Борован, Врана, Враняк и много други. Шеговити легенди се разказват за Дупница, Козлодуй, Подуене и Хубавене. Подведени от местни ентусиасти, в село Баница започнаха да правят “Фестивал на баницата”, на други места празници на боба и т. н.

По силата на езиковите закони на древните народи, населявали нашата земя -  траки, гърци, римляни, турци, славяни и българи, много селища с хилядолетна история са запазили, но пренесли през вековете имената си в изопачен и дори неразбираем за съвременния българин вид, а понякога с днешно звучене, което няма нищо общо с изначалния смисъл. Друго обяснение може да бъде онова петстотингодишно османско присъствие на Балканите, което освен всичко друго е спряло усилната книжовна дейност на ранното ни Средновековие, след която настъпила дълбока безписмена тъма, започнала да се разпръсва едва през Възраждането. Именно тогава са възникнали много от обяснениета за произхода на местните имена, като в повечето случаи “учените” хора са потърсили най-лесния начин или най-близкото сравнение, за да обяснят на “събуждащия се” и жаден за познания народ “отгласите” на миналото. Тогава са се родили и повечето “митове” и “легенди”, които или са свързали “настоящето” с “неизвестното”, или са направили “неясното” – прекалено ясно.

Още по-рано безписменият характер на тракийските племена, а после и на първите славяни и българи, е позволил на най-близките по територия народи да предадат на поколенията  имената на хилядолетни крепости и селища с всички последици, произтичащи от особеностите на техния език. Даже и днес хиляди местни имена /извори, местности, области, села и градове/ звучат по един странен и необясним начин, което изисква да се приложи по-сериозен и задълбочен анализ на произхода им. Елементарното обяснение на битово равнище или в много случаи с лични имена и универсални наставки, изопачава изначалния смисъл на повечето топоними и откровено заблуждава непредубедения и доверчив наш съвременник, чието битие невинаги позволява дълбок размисъл върху казаното или написаното.

Казвам всичко това като извинение за всеки местен патриот, който при всеки удобен случай е разказвал на гостите си за митичната Вратица/Вратца, която получила името си от близкия проход, с умилително и умалително име - Вратцата. А после, когато е завеждал същите тези гости в подножието на самите  скални “врати”, се е чувствал неосъзнато принизен, че може да нарича  величествените природни форми с почти несъществуващата в българския език и твърде “мижава” дума “вратцá”.

В следващите страници ще проследя наличието, употребата и етимологията на думата “врата” и нейните производни, за да анализирам каква връзка може да има между нея и природното явление, а така също между природното явление и  името на първото селище и всички последващи имена на града.

В Речник на българския език  /Част 1. Издателство “Български писател”. София, 1975/, съставен от Найден Геров,четем:

ВРÁТА, - с.ср. мн.

1. Место на уграда, направено да се отваря и затваря за влизане и излизане през него; капиа, порта, дверь

2. Вратньа, вратникъ, ворóтá 

Видно е, че създателят на първия български речник е отразил думата с ударение на първата, както беше доскоро в местния врачански говор, а не на втората сричка, както вероятно е станало през последните стотина години под влияние на руския език.

Посочени са още производните:

ВРАТùЦА, ум. Ср. Мн. от врáта

вратúчка, умалително от вратúца

вратúща, увеличено от врáта

врáтка, увеличено от врáта

врáтникь  - вратньа

врáтница – вратник

врАтничка, умалително от врáтница

врáтньа с.ж.- голяма врата, през която се влиза в двор, пътна врата, вратник, вратница, ворóта

ВРАТЦА, -/ ударението не е посочено – бел. моя/ с. ср. мн. умалително от врáта – малка врата на вратник или отстрани до нея; калитка.

Тези производни думи отразяват отношението между основното понятие и неговите умалени или увеличени форми. Етимологията на думата врата не е обяснена. За разлика от нея е посочена и думата ВРАТ  - шия, която в основния си смисъл, произхожда от глаголите: врáщамь, воротит, возвращать.

От по-горния пример за “вратца” е видно, че самият Найден Геров:

      -     не е свързал името на града с думата вратцá  и не го е посочил в речника си;

-          няма ясно указано ударение, поради което не можем да знаем дали посочената от него дума е врáтца или вратцá;

-          ако приемем, че думата е вратцá, с ударение на последната сричка, не е обяснено как тогава се е получило умалението от врáта, с ударение на първата.

Най-важното, разбира се, е мнението на самия автор, който е посочил, че под думата “вратца” се разбира малка вратичка върху /в/ друга голяма врата /вратник/ или отсрани до нея.

Това уточнение е много съществено, за да се разбере, че смисълът и употребата на думата “вратца” в българския език от времето, когато може да е дадено такова име на прохода, а впоследствие и на града, не може да са били валидни за природното явление и че това обяснение е изключително наивно. Смятам, че то е възникнало в по-ново време, а най-вероятно от времето след появата на речника на Найден Геров, който е служел дълго  като единствен и достоверен източник за тълкуване на произхода на думите.

В академичното издание на Речник на българския език,  т. 2 на Издателството на БАН София, 1979 са отразени следните думи за врата и производните й:

ВРАТÁ , мн. – И,   и старо само мн.  вратá

1. Приспособление, което служи за отваряне и затваряне на отвор в стена или ограда, през който се влиза или излиза.

2. Отворът, през който се влиза и излиза в сграда или двор, вход

ВРАТИЦА  ж. Умалително от врата, в първо и второ значение; малка врата, вратичка.

Като производни са посочени следните думи:

ВРАТИЩА – мн. ед. вратище – диалектно увеличено от врата, голяма врата;

ВРАТКА – умалително от врата;

ВРÁТНИК – мн. –ЦИ

1. Голяма и широка дворна врата, през която минават колите; порта;

2. Пътна дворна врата, през която минават хора;

ВРАТНИЦА  - единична малка врата;

ВРАТНИЧКА – умалително от вратница;

ВРАТНЯ  -  диалектно вратник;

ВРАТЦА  -  /старо/ само мн. ч.  – вратцá. Диалектно, умалително от врата в първо и второ значение; малка врата

ВРАЧКА  - диалектно вратичка, вратцА.

Както се вижда, налице е изопачаване на написаното от Н. Геров, като думата вратца в този текст е приравнена изобщо с врата, а не с вратичка в голяма врата, както е в речника на първия автор.

Тук за първи път са посочени и производни на топонима Враца, каквито са:

                                      -    врачáнец, врачанци

-         врачáнин, врачáни

-         врачáнка

-         врачáнски

В Етимологичен речник на БАН, който излиза от 1962 г. думата

ВРАТÁ  е посочена като дъсчена или друга плоскост, с която се отваря и затваря вход

Стб. Врата мн. ч. Вратарь, вратарица, вратьникъ

Производни: вратар, вратарка, вратарски, вратарувам.

Думата вратцá  е посочена вече като умалителна на врата. Примерът за образуването е подкрепен с думите  колца – от кола и  дръвца – от дърва.

Диалектни: врáтничка, Вратнище, врáтня, вратняк

Посочени са примери и от други славянски езици, при което прави впечатление, че ударението за разлика от това при Н. Геров е задължително на първата сричка: Срхр. врáта; словенски – vráta; чешки – vráta; полски – wrota; сродно – лит. Vartai

Друга интересна дума в този речник е врът  - производно от корена в глагола вра - пъхам, втиквам, с начално значение - предмет, който се втиква в някакъв отвор; според други сродно с глагола въртя, понеже вратите се въртят при отваряне и затваряне.

Изрично е отбелязано, че в книжовния език врата е в единствено число, преосмислено от старото мн. ч. , запазено в диалектите и като архаизъм.

В “Етимологичен речник” на Ст. Младенов /44/, издаден през 1941 г. четем:

Всички думи, производни на врата, се свързват с основата ВРА, която се извежда от корен VER –  отварям, затварям, откъдето е и ВРАТ /  ВРАТЬ - въртя като глагол и врат/шия като съществително

Прави впечатление, че авторът е потърсил корена на думите не в славянските, а в латинския език, което е косвен намек, че оттам е и произходът им.

Ст. Младенов е най-ранният автор, който съм открил, че е свързал съществителното “вратца - същ. мн. обл. и ед. ж. - умалително от врата,  с името на селището Вратца, обикновено Враца, собств. ж. по местността Вратца”.

От този автор научаваме, че самият проход /според него/ се казва Вратца, а не Вратцата, което /според мен/ е елементарна форма на манипулация, за да се оправдае горното твърдение, освен ако не е израз на незнание.

От “чуждите” речници най-интересно е тълкуванието направено в речника на  ВЛ. ДАЛЬ /Толковый словарь великоруского языка/, който се смята за най-меродавният “общославянски” етимологичен извор. Прави впечатление, че са посочени две руски думи, които се употребяват в смисъла на българската “врата”:

ВРАТÁ ср. р. мн. црк. ворота,  двери

Производни: вратарь, вратникъ, вратница  с ударение на първата сричка

от вратúть, что старь вращáть, ворóчать обращать, вертить

и

ВОРОТÁ – юж. Запад. или ворóта спв. вост. ср. мн. от  воротить, ворочать, растворять; первое ударение высокого  говора, на А, второе, низкого, на О; отверстие, проемъ въ стене или ограде для прохода и проезда.

След всички тези примери трябва да подчертая, че в посочените речници, включително и в руския, думата “врата/ворота” се идентифицира изключително с устройство, което се използва за затваряне на вход и се свързва само с глаголите въртя и отварям/затварям. Това недвусмислено доказва, че не е възможно древните славяни от V-VІ век да са нарекли с тази дума прохода между двете скали, тъй като вероятно тогава тази дума не се е използвала в някакъв друг, освен в горепосочения смисъл.

Не трябва да се изпуска от внимание, че когато предполагаемите “кръстници” славяни са дошли в района, там вече е имало селище или крепост, които най-вероятно са имали някакви имена. Още по-точно е да се каже, че селището/крепостта  заедно със самия проход вече са били наричани по-някакъв начин на езика на завареното тракийско население.

В литературата срещнах твърдението, че “имената на градове се образуват изключително от прилагателни и съществителни, но твърде рядко включват в себе си глаголни форми”. /19,  403/ Това разбира се нито отрича, нито утвърждава някакво всеобщо и задължително правило, а още по-малко изключва наличието на подобна тенденция или възможност.

Интересно е мнението /С. Г./, че зад понятието ворота /рус./ се крие съчетанието от предлога  “в” и съществителното “рот”- уста, отвор, което на руски звучи като “во рта” т. е. “в отвора”. Различието е много съществено, защото то премества ударението не върху предмета, който се отваря и затваря, а върху думата “отвор” изобщо, с каквото второ значение думата е обяснена и в речника на Даль. Разсъжденията върху такава плоскост биха дали по-правдоподобно обяснение за името на прохода Вратцата, който наистина е по скоро “отвор”, отколкото “врата”.

В друга плоскост на разсъждения  биха могли да бъдат разгледани производните на думата врата, с техните умалителни форми, които като че ли изразяват главно тенденцията на вмъкването на “н” по законите на българското езикознание и са по-често употребяваните съвременни форми. Пример:  врата- вратница- вратничка-вратничета и т. н. вместо посочените “вратица” и “вратца”, които са по-скоро изключения.

На този етап няма да се задълбочавам и върху размишления за отношението между формите “вратица” и “вратца” и дали в случая става дума за две отделни и самостоятелни  умаления. Поддържниците на идеята, че първичното име на селището е било умалителното Вратица, съответно поддържат и версията, че след “т”-то е изпаднало по силата на някакви граматически правила, иначе по същество може да се приеме и вариант да  е извършено умаление от умалението. Въпросът за умалителните форми при уподобяването на скалите при прохода е много деликатен, като се има предвид, че не само в българския, но и във всички други езици съществува по-скоро тенденция на хиперболизиране /преувеличаване на размерите/ на природните феномени /прохода Вратник/, отколкото на умаляването им. /Й. М./

Давам си сметка, че наслояваното с години схващане за произхода на името на Враца през Вратица/Вратца, в смисъла на врата, ще създаде изключителни трудности при развенчаването на мита, но трябва да подчертая, поради всички горепосочени примери, че това схващане е наистина само на битово равнище и по коренната  етимология Вратица/Вратца официално не се е произнесъл нито един сериозен учен езиковед.

В този смисъл би било пресилено да се твърди, че по темата са се занимавали само слависти и българисти, но не и специалисти по гръцки или тракийски език, тъй като някои от речниците са подготвяни под ръководството на Вл. Георгиев и др. известни учени с по-широк езиков профил. Въпреки това прави впечатление, че на фона на археологическите и исторически сведения за древния характер на селището е използван изключително едностранчив подход за обяснение на проблема.

С тази бележка пристъпвам към разглеждането на всички топоними, които открих и които са свързани със съществителното нарицателно име врата.

В Р А Т А – топоними

На територията на България има изключително ограничен брой топоними с корен “врата”. Това са проходът Вратник в Стара планина и проходът Траянови врата близо до София, както и две селища: село Врата, община Асеновград, Пловдивска област и село Вратарите, Добричка област.

Първото е новообразувано от населените местности Врата и Кабата /от село Мостово/ и обявено за самостоятелно с указ № 93/1979 г., а второто е записано още в турските регистри под името Kapucumahalle /Капуджумаале/, което може да се преведе като махалата на вратаря, вардянина, дн. портиера/, т. е. на човек, който е пазел някаква врата. Турският топоним е в единствено число, поради което буди недоумение как е направен изборът да се преименува на Вратарите. Тъй като официалният повод не ми е известен, предполагам че това е направено, за да не се повтаря с други, вече съществуващи имена. Може да се изгради хипотеза, че населението на Капуджумаале са преселници от някакво село, местност или място с турското име  Капуджу /Kapucu/ и тогава смисълът на топонима е “хората от село Капуджу”. Точно такъв топоним, като населено място, е отбелязан в турските регистри за Бургаско. 

Липсата на български топоними, производни на думата “врата”, е свързана с нейния  етимологичен смисъл, на което отделих специално място в анализа. Видно е, че не са регистрирани и турскоезични топоними, макар че това  не е напълно валидно за турската дума  “kapi”, в смисъл на “врата”, която се използва масово за образуване на местни имена в самата Турция.

Най-известните други топоними, които се свързват с тази дума, са селищата с имената Вратица, Вратца и Враца. В литературата по темата цари пълен хаос относно съществувалите в различно време подобни имена на селища, което наложи лично да посетя повечето от тях и да се запозная отблизо с възникването на тези топоними.

В Р А Т И Ц А

Град В Р А Т И Ц А

Появата на името Вратица в историческата литература има почти загадъчен характер. В турските регистри, които обхващат целия период на владичеството, няма отбелязано селище с такова име на територията на днешна България. Няма писмени сведения и на български автори, в които да се споменава такова съществително собствено местно име.

За първи път то се появява  през 1934 г., от  когато е известна министерска заповед № 2820, обн. на 14.VІІІ.1934 г. за прекръстване на бургаското село Капуджу /Вратарят/  с почти поетичното име “Вратица”, произхождащо от дума, която няма масова употреба в езика ни. Интересно е да се потърси в архивите на Народното събрание или правителството от онова  време кой и как е направил подобно предложение и по-точно възможно ли е участие на някой от братята Йоцови – филологът Борис Йоцов или историкът Димитър Йоцов, при вземането на това решение.

През 1937 г. излиза том първи на “Културно-политическа история на град Враца” на Д. Йоцов. Още на първата страница авторът съобщава, че е използвал много древни източници, между които и “За строежите” на Прокоп.  Д. Йоцов твърди, че след като изрежда имената на няколко славянски селища и при описването на северните склонове на Стара планина, споменатият Прокопий Кесарийски “говори за Вратица”, а “като се сравнят посочените местности, няма съмнение, че името “Вратица” се отнася за дефилето, което завършва с прохода Вратцата”, текст който вече анализирах в началото.

Отговорно твърдя, че в публикуваното произведение “За строежите” е спомената крепостта Врациста, но няма текст, в който да фигурира крепост или селище с име Вратица. Предполагам, че за да докаже безспорния славянски произход на името, Д. Йоцов е   догодил цяла поредица от гръцки и латински имена на селища и крепости, които явно е побългарил, за да създаде впечатление, че в превод звучат като славянски – “Петрица, Лабуца, Бирзия, Бецана, Миларека, Пенца” и пр. Без да правя излишни изводи, мисля, че читателите сами могат да преценят доколко са славянски тези имена.

Интересното в случая е, че самият Д. Йоцов не твърди  това да е името на града, а само  на прохода, но все пак в публичното пространство още веднъж, след решението за преименуването на бургаското село, е лансирано подобно наименование на селище. 

През 1941 г. край Враца местният учител Димитър Бучински открива късове от  каменна плоча, която преразказва грамота от времето на Асеневци. Учителят историк Иван Ангелов  веднага разчита върху надписа точно думата “Вратица”. Наличието на подобна дума в надписа е официално  потвърдено чак след пет години в публикация на проф. Вера Иванова, като авторката не е категорична, че става дума за име на селище. По темата не се спори, но всеки може също сам да се убеди какво точно е написано върху парчетата от каменната плоча, ако посети врачанския исторически музей. За съжаление обаче нямаме възможност да проверим има ли познанство и връзка между двамата врачани – Димитър Йоцов и Димитър Бучински и на какво ниво е тя.

Междувременно през 1943 г. Д. Йоцов публикува и втори том на “Културно-политическа история на град Вратца”, в която категорично заявява, че Вратица е по-старото име на града. Макар че в историографията няма споменат друг писмен източник, който да доказва, че градът се е казвал така, освен надписа от пещерата край Вратцата, твърдението бързо добива популярност, без да се търсят други доказателства.

В първите турски регистри още от началото на ХV век с арабски букви е записано селище, което разчетено с новата латинска азбука, употребявана в съвременния турски език, звучи като Ивраджа. Така може да бъде изписано само името Вратца, но не и Вратица, което означава, че градът е заварен с това име от завоевателите.

Известно е, че предавайки наименованията от неосмански произход самите чиновници писари са изпитвали затруднения, които се отразяват в своеобразното “потурчване” на редица названия. В горепосочения случай става дума за една много характерна трансформация, каквато е поставянето на протетична гласна в началото на имената пред две съгласни. Пример: Isvode /Исводе/ - Своде, Istanimaka /Истанимака/ - Станимака /дн. Асеновград / и, разбира се, IVRACA – ИВРАЏА -  ИВРАДЖА – ВРАТЦА.

В други случаи се извършва разделяне на първите две съгласни с подходяща гласна. Пример: Diragoman /Дирагоман/ - Драгоман, Кirvodol /Кирводол/ - Криводол

Diraşan  /Дирашан/ - Драшан и отново VIRACA / ВИРАДЖА / - ВРАЦА. /47, 12/

Турските регистри са единствените официални писмени документи, откъдето можем да направим изводи за името на град Вратца от началото на ХV век до Освобождението. От ХVІІ век насам са известни някои български и руски източници, както и дузина различни транскрипции на името, от които също могат да се направят изводи. В никое от тях обаче не се споменава и най-малко за произхода на името на града.

Ако трябва да обобщя казаното дотук, с издаването на речника на Найден Геров е заявено наличието на  думата “вратцá” в българския език, която той по никакъв начин не свързва с името на съществуващия по това време град Вратца и още две села с такова име. Този топоним не е отразен с конкретно значение и в някои от следващите речници на българския език и първите етимологични речници. От сравняването, което направих, аналогията Вратца- Вратцата – вратцá е дадена може би за първи път в “Етимологичен и правописен речник на българския език”, съставен от Ст. Младенов и публикуван през 1941 г. Странно защо, но в това издание все пак не се споменава името на Вратица, макар че такова селище вече съществува от 1934 г.

През 1962 г. след дългогодишна подготовка започва издаването на академичен речник на българския език, в който е направено официално съобщението, че името на град Враца /без да свързва с Вратца и Вратица/, произхожда от споменатата от Н. Геров дума “вратцá” и “като име на тесни като врата места”. Изследователи на топонимията в Кюстендилско, дословно са приписали такъв произход и на името за с. Враца/Кн/, макар че истинското му име е Вратца и то е пренесено от друга част на предишната империя. Всички по-късно издадени речници вече  преповтарят написаното.

Понеже речникът е колективно дело на академията, няма как да припишем авторството на отделен човек, но не е трудно да се намери чие конкретно предложение е било прието при обсъжданията. Много е важно дали то е направено от специалист българист или от познавачи на старогръцки/гръцки и тракийски езици.

Предубеждението на филолозите, че името е от славянски произход, е дало своето отражение и в последващите историческата публикации ?? и обратно – твърдението, че възникването на селището е от времето на славянските нашествия, е довело до погрешни езикови изводи.

Съществуването на крепост или селище в района на днешния проход Вратцата повече от хиляда години преди появата на славяни и прабългари по нашите земи и техните вероятни имена са били умишлено игнорирани.

Село ВРАТИЦА

Топонимът се среща много често в различни писмени източници като:

Вратица, Бургаско;

Вратица, Айтоско

Вратица,Карнобатско

Вратица,край магистрала Тракия и др.,

но всъщност става дума за едно и също село с името Вратица, което днес е в община Камено, Бургаска област. Понеже селото е преминавало от едни в други бургаски общини, при множеството териториални промени, извършвани в годините на социализма, се е създало впечатление, че има много селища с името Вратица. В турските регистри е записано като село Kapucu /Капуджу/ и по етнически причини е запазило името си чак до 1934 година. В други източници селото е посочено като Капуджи кьой /кöу (тур.) – село/, но това не променя съществено смисъла. /29, 82/ Може да се свърже със съвременната турска дума “ kapici /произнасяна “капъджъ”/, която се превежда портиер /вардянин, вратар /. Съществуват две възможности за обяснение на този топоним:

1. селището да е заварено с името Вратица и то да е преведено на турски език с дума, близка по съдържание /от тур. kapi –врата/, поради изключителната невъзможност да се произнася на български. Много по-късно след Освобождението, споменът за него е възкръснал, поради което впоследствие древното име е било възстановено, което е малко възможно поради споменатата вече етническа особеност;

 2. селището да е възникнало по време на турското владичество и веднага след създаването и регистрирането му да е било наречено по някакъв повод с това турско име. Пред него може да е имало и турско собствено име /Пр. Мехмед капуджу/, което не се е запазило или не е отбелязано. При масовото премахване на турски имена през 1934 година е било преведено като Вратица, без да е използвана някаква родова памет за предходно име.

Селището се намира в равнинна местност, която не предполага никакъв природен феномен с вид на врата, освен ако някога се е намирало на границата между две области и там да е съществувал пропускателен пункт, митница и т. н., на които обикновено е имало врата.

Находката на името Вратица за следосвобожденското село Капуджу е много оригинална. До този момент не е имало и не е познато друго селище с такова име в България. Няма и традиция да се дават такива имена, което личи от липсата на подобни топоними. Единственият известен друг топоним е на пещерата Вратица край Лакатник, но това е в района на стария Врачански окръг и името вероятно е от по-ново време. Самото име на древна Вратица/Вратца е разчетено и обнародано чак след откриването на каменния надпис през 1941 г., което е седем години по-късно от вече даденото име на бургаското село. Въпреки усилията ми да открия причините за това и личното ми посещение там, за мен появата на името на село ВРАТИЦА, Бургаско в средата на ХХ век остава загадка.

ВРАТЦА

Град ВРАТЦА / вероятно до 1944 г./ , записан в турските регистри като IVRACA /Ивраджа/ и  UVRACA / Увраджа /;

Не е известно откога и докога името на днешния град Враца е било Вратца. В исторически изследвания се твърди, че селище с такова име се споменава за първи път в турски документ от 1430 г.

През 1573 г. е записано като център на каза /каймакамлък/ - турска териториална единица, подобна на околия.

В 1604 г. с това име селището е обявено за нахия – административна единица, по-малка от кааза, понякога сборна селска община. За сравнение ще допълня, че такова е било и сегашното село Камено поле, на чието подчинение някога са били селата Мездра, Роман, Кнежа и Бяла Слатина.

Отначало Вратца е в Никополския санджак - една от шесте по-големи единици, на които е бил разделен Дунавският вилает /област/. Към 1865 г. е част от Видинския санджак. Това са ориентирите, които трябва да бъдат ползвани за търсенето на сведения за града. Турските писмените източници от самото начало до Освобождението на България са писани с арабската азбука, поради  което не могат да се използват оригинални документи, а преведените зависят от добросъвестността на преводачите и понякога крият сериозни недоразумения. Сведенията за най-ранните  периоди на средновековна Вратца, написани на  български, са твърде ограничени, а тези от по-ново време - не толкова ценни за анализа. Като имаме предвид каменния надпис на Асеневци от ХІІІ век и споменаваната “Дубровнишка” грамота от същото време, може да се говори само  за още един сигурен  писмен източник. Д. Йоцов съобщава, че в стената на църквата “Свети Николай” в Разград е открит зазидан камък със следния надпис от 1666 година, на старославянски език:

“Представи се Даскал Михал от Вратца” / Д. Й. Приложение І, док. № 38/ Като вземем предвид, че не е споменат  вида на селището - град или село, можем само да гадаем дали зад това име се крие град Враца, тъй като по това време със сигурност има поне две селища със същото име.

От данните, с които разполагаме, можем със сигурност да твърдим, че град Вратца е бил заварен именно с това име от турските нашественици. По законите на турския език, ако градът се е казвал Вратица, писарите са щели да го запишат IVRATICE, т. е. ИВРАТИДЖЕ. В историческата литература няма сведения за подобен запис. Масово срещаното в писмена форма на арабски име на града, препредадено чрез  съвременното изписване на турските думи с латиница е IVRACA. На български то е известно като ИВРАЏА, което значи, че се е произнасяло и на двата езика като ИВРАДЖА. Поради липсата на определени звуци и букви, турските чиновници са можели да изпишат така и двете имена: ВРАТЦА и ВРАЦА. Неправилно транскрибираното преди години име на града на латиница - VRACA не можеше да се чете на никакъв европейски език, но на турски идеално се чете и произнася ИВРАДЖА и до днес. Може да се предполага, че в краткото време между царуването на Асеневци и падането под турска власт са настъпили промени в произнасянето и изписването на името на града от ВРАТИЦА на ВРАТЦА, за което трябва да се направят допълнителни проучвания. Те могат да се търсят в промените, настъпили в този период в самия български език, но могат да съществуват и други причини за това.

Произнасянето на името на прохода Вратцата на турски език също е голямо предизвикателство, поради струпването на начални и вътрешни съгласни, както и наличието на звука “Ц”. Вероятно и за прохода, и за града турската администрация и население са използвали едно и също име. /!?/

Върху цялата територия на Врачанска област, не е запазен спомен за топоним Дервена/Дервента/Дербента, каквато е  турската дума за проход. Под такава форма не е отразен и в никакъв писмен източник. Както вече отбелязах, у Й. Попгеоргиев се среща твърдението за наличието на топоним Капи-таши, което той бърка с Таш-капъ /бълг. Каменната врата/ – едно евентуално, но недоказано турско име на прохода. По-близък  по смисъл за име на прохода, а оттук и на града е известният на всички врачани топоним Кемеро /Кемера/, което в турския език се употребява за врата, в смисъл на арка и обратното.

село ВРАТЦА, Ловешко, записано в турските регистри като VIRATÇA /Виратча /и IVRACA /Ивраджа/.

В справочната литература се твърди, че за него има сведения от 1659 година и от ХVІІІ век. Намира се на  20 км югозточно от Ловеч. На около 200 м югоизточно от селото, в местността Цигански гроб, има тракийски надгробни могили, а в местностите Калето и Крушана има останки от антична и средновековна крепост. /24, 117 и 457/. След 1950 година селището е наречено Стефаново, на името на местен партизанин, поради което село Вратца, Ловешко е вероятно завинаги  забравено. Всъщност административната единица - село Стефаново се състои от две селища. Официалното е на 3 км от магистрала “Хемус”, а на още 3 км от него се намира бившето село Вратца, което сега местни ентусиасти са обявили за “архитектурен резерват” и са го нарекли Старо Стефаново /!?/, без  административен акт. Не научих да са правени опити за възстановяване на истинските имена на селището.

При посещението ми там ми научих две легенди за произхода на това име. Първата е свързана с това, че селото се намира в затворена котловина и пътя свършва в него, поради което е било наречено с думата “врата”, т. е. “оттук влизаш и само оттук излизаш”. Това обяснение е по-скоро извинение за онези, които не са проучили добре името, но пък са можели да дават отговори, каквито са даскалът, попът и кметът. Втората легенда е, че непосредствено преди влизане в селото имало  построена врата, която е дала името му. Мястото, което ми показаха и където тази врата “стояла  до след турското робство”, не е тясно и такова съоръжение не би имало смисъл, освен ако не е изпълнявало ролята на “триумфална арка”.

Създателите на местна фондация за възстановяване на църквата твърдят, че селото съществува от 1515 година и истинското му име е ИСВОТЕ. Трябва да отбележа, че ако това е вярно, то така би се изписало на турски език селище, което се казва Своде/Своте,  което пък е близко по смисъл на думата “свод” - синоним на арка и врата. В официалните турски регистри обаче селището е записано само с горепосочените две имена: Виратча и Ивраджа. Ако преводачът е бил добросъвестен, така е можело да се изпише както името Вратца, така и името Враца. Склонен съм да мисля, че и двете са били употребявани едновременно, защото видях копия на официалния кметски печат на село Вратца, Ловчанска околия и печат на църквата “Рождество на Пресв. Богородица” в село Враца, които са били използвани по едно и също време.

Името Вратца се чете и на надпис до врата върху стена на Троянския манастир. Поради по-голямата близост на селото с Троян можем да допуснем, че става дума за Вратца, Ловешко, но и това подлежи на проучване, тъй като врачанските чорбаджии са се славели със своето дарителство спрямо много български манастири, което не изключва възможността да са поддържали финансово и тази свята обител.                                                                                       

село ВРАТЦА, Кюстендилско, записано в турските регистри като VRADÇA /Врадча/,   VRAÇA /Врача / и IVRACA /Ивраджа, Иврадже/

На 4 км от него има основи на късноантична крепост с крепостен зид, останки от кула и от други строежи. Селото е съществувало и през ХVІ век, но по някакви причини е запустяло и стотина години преди Освобождението е започнало ново заселване с хора, предимно от Македония, които бягали от преследвания и търсели убежище в непристъпни и гористи високи места в този край.

За истинското име на селото, което днес се казва Вратца /на 7 км от Кюстендил/, се среща изключително противоречива информация. В различни издания то е сочено и с имената Враца и Вратица. В Етимологичния речник на БАН е споменато като Враца. Без да е подчертано, че се отнася специално за него, са използвани общите изводи като за град Враца, т. е. че името произхожда от близка теснина с формата на врата. Такава теснина в района обаче няма. В местните топонимни издания е записано, че селото се казвало “ВРАЦА и това е свързано с морфоложкото му положение. То лежи на изток от седловината Дервено /проход на турски -  бел. моя/, която в най-ниската си част е теснина, през която е минавал от старо историческо време, а и днес пътят София – Кюстендил – Скопие. Малките размери на теснината в сравнение с околните височини получила умалителното наименование вратца /малка врата/”. В някои писания направо са се престарали с твърдението, че тази теснина също се казва Вратцата, както проходът до град Враца. Може би защото името на селото наистина се е произнасяло с ударение на последната сричка Вратцá, т. е. различно това на град Вратца/Враца. Цитираният текст е по-скоро плод на преписване от посочените етимологични речници, отколкото на  преки наблюдения и исторически изследвания. И там като в град Враца местните хора разказват тази версия, защото нея са чували или чели през последните петдесет години. Селото наистина се намира точно в прохода между планините Осогово и Лисец, но склоновете там са толкова ниски, че не може и дума да става за тясно място, което с нещо да създава асоциация с врата. В селото ми разказаха легенда и за наличието на граничен пост с бариера и нещо като дървена врата, която по-възрастните “уж” си спомнят.

Има български автори, които твърдят, че е съществувала прабългарска дума “дервент”, която означавала “врата” /?/, но познанията ни за езика на прабългарите не са така сериозно напреднали, че да бъдат използвани коректно. Затова пък в съвременния турски език думата derbent /дербент/ продължава да се използва именно като проход /отвор/, но не като врата.

Други топоними подобни на Вратца в района на селото са “река Вратечка” и “Вратечка махала”, които могат да се приемат по-скоро като производни, отколкото за свързани с думата “врата”. Изкушавам се да припомня, че официалното име на врачанската река, наричана Лева, е звукоподобно - Въртешница /Врътешница = Вратешница/, но като че ли двете не са смисловоподобни.

Към многото посочени неясноти и противоречия ще добавя и тези във връзка с поставянето на ударениета в думите Враца, Вратца и Вратечка, което местните хора употребяват на наречие,  близко до това на съседната държава и това не е случайно.

В местни изследвания се твърди, че “някои от първозаселниците били хора, които в друг “пашалък” на Турция /думата е за северна Македония/ били търсени, от местната власт там, за убийства на турци.” Такава версия за преселване все от Македония, но без героичната окраска ми разказаха и възрастни хора от селото, които знаят за това от родителите и прародителите си. Мисля, че наистина става дума само за преселници от района на Шар планина или Гостивар, които по причини, за които можем да се досещаме, са потърсили ново място за заселване в по-спокойна област на тогавашната обща Турска империя или на още по-старата обща родина България. Има ли връзка между топонима Враца/Вратца в България и същите топоними в Македония и Албания е въпрос, на който ще отговоря, когато ми се отдаде възможност, ако изобщо е необходимо.

Според мен днешното село Вратца, Кюстендилско никога не се е наричало Вратица, а що се отнася до Враца, това може да е било само в един кратък период между 1944 г. и 1950 г. и е плод на чиновническо престараване. Вследствие на малко по-друго престараване селището е преименувано на Мирово с указ № 949 /обн. на 8 декември 1949 г./ Местни историци смятат, че причината е отмъщение заради резултатите от изборите през 1947 г. и за да “мирнат” хората му. Други твърдят, че поводът е Стокхолмския конгрес на привържениците на мира, състоял се на 19 март 1950 г., но най-правдоподобно ми се стори предположението на местните хора, че селото е кръстено Мирово заради Мирова нива, където е била създадена местната организация на Българската комунистическа партия.

С указ № 13 /обн. на 29 януари 1993 г./ името на селото е възстановено не като Враца, а като Вратца. Латинското му транскрибиране е VRATTSA. Причината да се избере толкова трудно за произнасяне, а вече и за изписване име, може да бъде както тържеството на историческата правда, така и за да не се повтаря със съвременното име на град Враца. В интерес на истината трябва да призная, че това е истинското име на селището. Не намерих данни кога е извършено първото записване в турските регистри, но начинът на изписване с арабски букви е абсолютно идентичен с този на град Вратца.

Това означава, че по време на турското робство името и на това селище е било Вратца, т. е. че на територията на турската империя едновременно е имало най-малкото две села и един град с името Вратца. Казвам най-малкото, защото вероятно в регистрите на онези области, където сега са Македония и Албания, е имало и други подобни селища – най-малкото други топоними /връх, рид и т.н./.

В книгата си “Златният фонд” П. Добрев отбелязва:“Малцина днес знаят, че в Албания имат свои двойници почти половината от известните български градове и голяма част от българските села – сякаш някой специално се е старал да записва името на едно и също селище, за да не изчезне то от географската карта.” /19, 435 / и продължава:

“Същото струпване на еднакви имена се наблюдава и в Македония, където освен имената на Охрид и Вардар, за които византийските хроники сочат, че са от стар български произход, днес се срещат и имена като Слатина, Враца, Кустендил, Челопек, Дряново...“. /19, 436/

В заключение ще кажа, че се срещат писмени източници, в които се съобщава и за селата Вратца, Ихтиманско /или Софийско/ и Вратца, Карнобатско, но това по неясни за мен причини вероятно са грешно предадените имена на Вратца, Кюстендилско и Вратица, Бургаско, поради което може да се твърди, че към даден момент, по-точно към 1949 г., на територията на днешна България е имало едновременно три селища с това име.

Засега не ми е известна някаква обща връзка между тях, освен наличието на антични крепости.

И З В О Д И: От така представените данни за трите исторически селища с името Вратца /две села и един град/  и съответните форми, под които за били записани в официалните турски документи, главно данъчни регистри, е видно, че в момента на регистрацията /ХV век и по-късно/ и трите селища са носели едно и също име. В зависимост от грамотността на служебните писари се е получило незначително разминаване в записа, което е довело и до различните начини на произнасяне по–късно от страна на населението. Вторият извод е, че през цялото време на турското владичество и чак до Освобождението трите селища са продължавали да са наричат с това име и не са били преименувани /чрез превод или с други имена/ по неизвестни причини,  въпреки трудното му произнасяне. Последният извод се отнася до едновременното изчезване и на трите имена в периода от 9 септември 1944 г. до 1950 г. Обяснението може да се търси както в намерението на властите да няма три селища с едно и също име, тъй като две от имената напълно са изчезнали, така и в естествено настъпили езикови промени, като това на града се е променило с отпадане на “ т”. Така древният смисъл, заложен в името ВРАТЦА, каквото и да е означава това, завинаги е изгубен.

В Р А Ц А

В етимологичния речник на БАН /23, 183/ може да се намери сведението, че към 1964 г. са съществували следните местни имена, подобни на името на град Враца:

“ВРАЦА  геогр. -

                             град в Северозападна България;

                             връх в Шар планина;

                             рид до Гостивар;

                             село в Кюстендилско;

                             село в Ловешко.

Според авторите обяснението за произхода на името е свързано с:

вратцá, по-старо  вратьца, умал. от врата, като име на тесни като врата места

Местно име Вра/т/цáта до гр. Враца. Ударението е отметнато за разлика от нарицателното.

За образуването сравни колцá от колá.”/ 23,  183 /

Признававам, че не успях да тръгна по следите на горепосочените твърдения /за връх в Шар планина и рид до Гостивар, които са приблизително в една и съща територия/ на “Български етимологичен речник”, поради което не можах да  направя и съответните проучвания, главно защото не съществува информация в други български писмени източници. Търсенията на място биха дали някакъв отговор, макар че аз лично смятам, че горепосочените твърдения изглеждат по-скоро не само непроверени, но и нагодени, т. е. че на тези два /или един и същ/ топонима им е било приписано звученето Враца, а всъщност се произнасят или изписват по някакъв друг начин. Съвременните начини за търсене на информация и използването на мрежата също не дадоха положителен резултат при запитванията.

Неизяснен остана за мен и въпросът дали има някакви бележки за същите “чуждоземни” топоними Враца, направени от врачанина Васил Кънчов, който подробно е изследвал и описал  българска Македония, където се намира Шар планина.

В допълнение трябва да отбележа, че според Н. Мичев с. Враца, Ловешко известно време е изписвано погрешно с такова име и истинското му име винаги е било с. Вратца, Ловешко, както е изписано и до вратата на Троянския манастир. Същото може да се каже и за изписваното без “т” с. Враца, Кюстендилско. Факт е обаче, че в един период от време и трите селища са били изписвани с името Враца, т. е. без “ т “ без да са известни причините за това.

Що се отнася до сравнението “вратца”- “колца” смятам, че последният пример  не е най-подходящият, защото явно че при “колца” става дума категорично за множествено число, докато при “вратца” това не е напълно сигурно.

От този речник научаваме и за наличието на местни имена, производни на Враца като: Врачанци, Добричко – записано в турските регистри с името Cakirca /Чакърджа/ от турски: чакър – синеок, светлоок  и Врачените, Ловешко – махала към с. Велчево до 1900 г., заличена в 1971 г., за които имаме логични обяснения, но не са предмет на изложението.

Смятам за целесъобразно към текста, поветен на последното име на град Враца,  задължително да добавя и проучванията ми върху най-известните български транскрипции на името на град Вратца/Враца, както следва:

ИВРАДЖА и УВРАДЖА /9,  220/, които отразяват турските начини на произнасяне и изписване на името известно от повечето български и преводни турски документи;

ВРАЗ /9,  220/ ;

ИВРАЦА;

ВРАЦА/Врацы и ВРАТЦЪ   в писма  от и до Русия.

В това отношение много полезна е търговската и гражданска кореспонденция, която се съдържа в публикуваните семейни архиви на Хаджитошеви, откъдето може да се обособят най-често срещаните транскрипции на името на града, вероятно отражение и на подобни начини на произнасяне:

ВРАТЦА,

ВРАЦ,

ВРАЦЪ,

ВРАЧА,

ИВРАДЖА,

ВРАТЦУ,

ВРАЧЯ, като някои от тях явно са падежни форми.

За да запозная читателите с измененията, настъпили в транскрипцията на името Вратца, довели до името на днешния  град Враца, съм отделил няколко примера от посочените приложения към том 1 на “Културно-политическа история на град Вратца” на Димитър Йоцов.

Според него първият известен документ е дамаскин, наречен “врачански”, със следния текст:

“Сию книжицу написахъ азъ поп Тодоръ отъ Вратца въ лето 1647.”*

Поп Тодоръ непотребни, простите, а не клъните.”

Отбелязано е, че съобщението за съществуването на подобен дамаскин е направено най-напред във вестник “Пиринъ планина”, бр. 2.

Към името в този документ трябва да се отнесем с известна предпазливост, тъй като може да става дума не за известния Поп Тодор Врачански, а за друго лице, което би могло да е и от с. Вратца, Ловешко. Самият Д. Йоцов прави уговорка, че “изглежда да е имало във Враца двама попове граматици с едно и също име поп Тодор, живели, вторият едно столетие по-късно от първия”. /Д. Й. № 2/

Подобен е случаят и с надпис върху надгробен камък, зазидан в църквата “Свети Николай” в Разград. /Д. Й. № 38/, със следното съдържание:

Представи се даскалъ

Михалъ от Вратца ..../или 1666 год./

Месторождението /град или село/ на посочения учител, също остава спорно.

Ако вече не е направено досега, като че ли е разумно проучванията по първите два документа и посочените в тях личности  да продължат.

Следващите документи съдържат по-безспорни текстове за личността, до която се отнасят:

1. “Попъ Тодоръ от Вратца. Много трудъ положих ради сию книгу догде ю исписах и отъ много изводе приложихъ тълкование.....”

Този труд на поп Тодор е огромен и съдържа 630 листа, от които липсват 40.

Известен е като Врачанския дамаскин от 1761, писан от поп Тодор.

Сведението е на порф. Б. Цонев - Новобългарска писменост преди Паиси. Бълг. Преглед. І кн. 8, стр. 7.  /Д. Й. № 3/

2. “Написах това житие у Враца въ домъ Димо Николовъ синъ, въ лето / 1768 /....азъ Йосифъ.”

Самоковско сборниче /Д. Й. № 14/

3. “Тая книга купихъ азъ попъ Андрея отъ Горна Бешовица за 4 гроша от попъ Тодора от Враца въ 1790 г.”

Дамаскин от Горна Бешовица   / Д.Й. № 11 /

Тези  документи, които са свързани с името на Поп Тодор Врачански, са интересни с това, че още в 1768 и 1790 г. името на Вратца е изписано без буквата “ т “ и те могат да се смятат за първите подобни писмени източници.

Следват множество записвания, в които името на града се употребява ту като Вратца, ту като Враца, което не можем да свързваме с незнание или с известна неграмотност, тъй като става дума за писма на интелигентни податели:

Сие верующее письмо принадлежит Йоану Афанасиевичу Г-ну Замбину уроженцу града Враца.

Писмо на епископ  Софронии Вратчански от 10 януари 1808 г. / Д. Й. № 42 /

“.....пришлите жителе Вратцъ знающаго добре......”

Писмо на генерал Турчанинов до Врачанци от 18 февруари 1911 г. / Д. Й. № 46 /

Донесение о взятии города Врацы, 26-го октябра, 1877  завършва със записа

Гр. Враца

28-го октября, 7. ч. вечера

Официален доклад на генерал Леонов за Освобождението на Вратца.  / Д. Й . № 58 /

Интересно е да се знае, че по същия начин, без изписване на буквата “т” са правени  донесенията и след 9 септември 1944 г. от съветския военен комендант на Вратца, което съм склонен да свържа с трудностите при произнасянето на името на руски, така както е и на български език. Интересно е да се знае, че изкледователят В. Миков  изписва името на Враца без “т” още през 1935 г. /52, 79/

Всеки опит да търсим сериозни причини в различните транскрипции на името няма да  е напълно издържан, защото видимо те не са подчинени на определена логика, освен посочената по-горе. Последните масови издания, в които е употребено името Вратца, са двата тома на “Културно-политическа история на град Враца” на проф. Димитър Йоцов. От публикуваната дискусия по повод на книгата между автора и известния местен журналист Владо Бобошевски е видно, че гражданството е приемало резервирано новия начин на изписване на името без “т”. До средата на петдесетте години и даже доста по-късно могат да се срещнат множество пощенски картички, на които подателите са продължавали да посочват получатели от град Вратца.

В заключение ще кажа, че няма ясни и конкретни причини за изменение на употребяваното в продължение на повече от 600 години име на селището.

Така днешното име на град ВРАЦА  се явява осъвременено име без административен акт. Това означава, че не е известен или няма официален документ с решение за преименуването на града от Вратца на Враца.

Друг известен подобен случай е само името на най-старата столица на България, която от 1947 година, без нарочно правителствено решение, се нарича Плиска /вероятно от тур. Иплискьой/, вместо Плисковград, както е официалното име на това селище.

ДРУГИ ТОПОНИМИ

С помощта на съвременните електронни средства, извърших проверка и на много топоними, които по звучност или по изписване с  български, гръцки и латински букви напомнят имената Враца, Вратца, Вратица както следва:

VRATSA                    WRAZA                     VRATSISTA/S

VRATZA                    WRATSA                   VRATZISTA/S

VRATSOS                  WRATZA

VRATZOS

VRATTSA,

а също и VRACA и VRATCA, както до скоро /дори и сега/, грешно се изписваше името на Враца, при което открих някои сходни наименования:

МАКЕДОНИЯ  

Връх в Шар планина, за който вече имаше информация от Етимологичен речник на БАН.

Гр. Вратарница в бившата югославска република Македония;

            с. Вратница – там живеят т. нар. горани, които са запазили автентичния си български фолклор;

хижа “Вртешка” – принадлежи на тур. дружество “Лисец”, гр. Щип

СЪРБИЯ

VRATZISTA / VRATISTA  au daljoj okolini NISA, postoji i selo imena VRATISTE VICULEA.

Този сръбски текст, който открих в Интернет е от  статията Jesuli imena nasih rekaq nasi imena? От него разбирам, че в околностите на днешния сръбски град Ниш, който се намира точно от другата страна на Враца, спрямо Стара планина, в район, който най-вероятно е бил населяван от трибалите, съществува селище с име Вратище Викулеа, което се свързва с гръцкия топоним VRATSISTA/VRATISTA. Мога само да добавя, че до края на ХІХ век град Ниш и района са били населени предимно с българи /!?/, а по време на турското владичество градовете Ниш и Вратца са били в една обща териториална област – санджак.

ГЪРЦИЯ

VRATZISTA  /Mezuja/ 527-550/ Прокоп. Данас Врачиште, скратьено ВРАЦА.

Този текст на сръбски език препраща към Прокоп и селището Врациста. Това явно е същото селище, за което споменах при анализа на “За строежите” на Прокопий Кесарийски. Интересното тук е, че в допълнението на сръбски език името Врациста е споменато като днешното Врачиште, съкратено ВРАЦА. По-горното име се среща  и с имената VRATSISTA и VRATSISTAS. Последното препраща към словосъчетание, в което окончанието “- STAS” може да се свърже с гръцката дума “stasos” -  бунтовник, въстаник. Не се наемам да търся смисъл в двете обединени части, още повече, че съществуват и възможностите за разделяне на VRA  -  TSISTA/TSISTOS  и VRAT  - SISTA/SISTOS, които кой знае какво означават. Ако ми остане време да навляза в гръцкия език, непременно ще се занимая специално с това име, тъй като то единствено от древните имена е съществувало, когато е възникнало и името ВРАТИЦА.  Тук е мястото да отбележа, че гърците са имали традицията да пренасят своите имена в новозавладените територии, поради което едни и същи гръцки топоними са разпространени на много места по света: Пример - Одесос, Кавказ и др.в Европа, да не говорим за стотиците американски градове, които носят имената на гръцки такива/.   /19, 783/

Античното гръцко селище Врациста /Vratsista/ и сега съществува под името гр. Кастанеа / Kastanea/, с географски координати/за любители търсачи/: 39 градуса 18’ 47 северна ширина и 21 градуса 17’50 източна дължина.

VRATSERIA – планински връх на границата между Гърция, Македония и Албания, за който предполагам, че е посоченият  вече връх Вратарница, което не изключва да е посоченият по-долу връх ВРАЦА /Шар планина и Гостивар/, във вариант на гръцки език, но изписан на латински.

Д А Н И Я   -  град WRATZA – което оставам също без коментар.

Броят на топонимите, хипотетично свързани с думата “врата” се изчерпват с тези на  пещерата “Вратица” до гара Лакатник/община Своге/, нива “Вратица” /на 10 км от село Трояново до магистрала Тракия/, както и десетките улици с името Враца, в почти всички градове на България,

СУФИКСЪТ  - ИЦА  В  ГРАМАТИКАТА  НА  БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

В специализираната литература много често се среща твърдението, че наставката  “- ица” е някакъв специфичен славянски суфикс, чията употреба в българския език  е едно от доказателствата, че това е славянски език. Смята се също, че прибавен към лични имена, прякори и съществителни, този суфикс е дал изключителното многообразие от  топоними у нас.

В нашия език наистина се срещат много думи от всички сфери на бита, които завършват на “-ица”: пшеница, житница, краставица, лисица, вълчица, катерица, патица, мишница, кобилица и т. н. Видно е, че посочените примери нямат аналози да речем в руския език, но със сигурност и в него се употребява широк кръг от думи с подобна наставка като: метелица /вихрушка/, ящерица /гущер /, ягодица и др., които пък не се използват в българския език. Такова битово сравняване не би ни отвело много далече в разсъжденията, затова трябва да признаем, че можем да се доверим отчасти на специалистите по сравнително езикознание, които сигурно имат основание да приравняват славянските езици на основата на суфикса “-ица”, но анализът ще трябва още малко да се задълбочи.

В специализираната литература се твърди, че наставката “-ица” съответства в някои случаи на наставката “-ец” в имена за мъже. Съществителните нарицателни за жени се образуват с наставка “-ица”, като тя се прибавя направо към съществителни имена или пък като се замени суфиксът “-ец” или “-/н/ик” с нея, напр.: цар-царица, крал-кралица, кум-кумица, старец-старица, хубавец-хубавица, певец-певица, връстник-връстница, кръстник-кръстница и др. Срещу някои съществителни нарицателни за мъже, образувани с наставка “-ец” няма съответни имена за жени с наставка –ица, напр.: борец, летец, ловец, мъдрец, пришълец, стрелец и др. /49,  56/

Такава наставка имат и много имена на:

- предмети: лъжица, вилица, ножица, паница, солница, пепелница, захарница и др.;

- вещества: горчица, кървавица, лютеница, сливовица, наденица и др. / 49,  59 /

- животни и растения: бивол-биволица, гълъб-гълъбица, лъв-лъвица, а също чубрица, лютица/гъба/, любеница и др. /49,  59/

Наставка “-ица” се прибавя към имена от женски род, които завършват на “-а”  и “-я”, след като се отстранят тези завършеци, напр.: жена-женица, майка-майчица, ръка-ръчица, торба-торбица, люлка-люлчица и т. н.

С нея се образуват и значителен брой съществителни собствени лични женски имена, които имат оттенък на умалителност, ласкателност и гальовност: Росица, Ралица, Милица, Деница, Зорница, Звездица, Сълзица и др.

В дебрите на морфологията на българския книжовен език освен посочените примери има и стотици други думи, образувани на основата на комбинирани наставки, които също завършват на “-ица”: гръмотевица, пукотевица, шумотевица и т. н.,  с които  анализът може само да се затормози или замъгли.

Със сигурност можем да заявим, че горните научни обяснения не изчерпват употребата на тази наставка в българския език, защото съществуват още стотици примери, които показват, че в българския език са налице изключително голям брой думи, които не са от славянски произход и пак завършват по този начин.

Първо, съществуват думи от гръцки произход, които окончават на “-ица”/ гръцкото окончание ίτζά – итза, което се произнася като “-ица”. Пример: патерица.

Без да съм запознат твърде добре с гръцкия език, смея да твърдя, че гръцките записи с буквата “ξ” – дзета, която съответства на българската “з”, в съчетание с гласните “и” пред нея и “а” след нея”, звуково наподобяват “ц” в съчетание “ίξά”-иза.

Сигурно тук е и мястото да обърна внимание, че в гръцкия език няма звукът “чъ” и съответно писмен знак за българското “ч”, поради което при произнасянето на български думи на гръцки език обикновено “ч” се замества с “ц”. Какви последици са настъпили от срещата на древните тракийски езици с гръцкия, прабългарския или славянския език, можем само да гадаем.

Второ, това със сигурност е умалителна форма за съществителни нарицателни имена в гръцкия език, която по естествени причини е проникнала и в българския: Пример - порта /врата/ - портица. Българските умалителни форми за женски род са толкова много, че ще спомена няколко от тях, които, макар че са от славянски произход, видимо нямат аналози с такава форма в славянските езици: Пример:  вода – водица; душа – душица, госпожа – госпожица и др.

Трето, това със сигурност е умалителна форма за съществителни собствени имена, която също се е оформила под гръцко влияние: Милица, Яница, Калица, Георгица, Тодорица, Димитрица и др.

Четвърто, това със сигурност е някаква гръцка форма за образуване на имената изобщо: Пример - Йоан Скилица /Х – ХІ век/ - византийски историк, Йоаница -  гръцко име на цар Калоян, българските боляри Несторица и Теодор Сигрица  /Х век/, Делфин Никулица /ХІ век/ и др., които се появяват в епохата след покръстването на българите./  24, 580 и 623/

Трябва да се направи уговорка, че имената Сигрица, Несторица и Никулица може да са и прабългарски имена или приети след покръстването /което обикновено е било с гръцки имена/ като втори имена, произнасяни по особен начин под гръцко влияние. Те със сигурност не са славянски - първо, защото не се срещат в останалия славянски свят и второ, защото точно в тези векове управляващата прабългарската племенна аристокрация едва ли е давала възможност на славяни да заемат висши държавни постове.

Пето, суфиксът -ИЦА , вероятно е някава особена архаична форма на членуване  в най-стария български език.

Известни се форми от вида БАНЯСА /Баница –  дума “баня” към която е прибавен архаичният български член за женски род  - СА, запазен и до днес най-вече в родопските диалекти в думи като ЖЕНАСА – жената, ГЛАВОСА – главата и др. /48/

Срещнах твърдения, че в други диалекти съществуват окончания от типа ЖЕНАВА, РЕКАВА и т. н. /19,  374/  С такива форми обикновено се е изразявало близко или далечно разстояние.

Шесто, последният пример може да се отнася и за някаква архаична форма на родителен падеж в българския език за м. р., за което намеква проф. Вера Иванова при анализа на думата “вратица” в каменния надпис от Вратцата. Пример: Вратец - Вратица

Седмо, окончание с подобно звучене се получава при членуването и в турския език, където практически няма родове. Това се отнася най-вече за български думи, окончаващи на “-ец”, употребявани в турския език, които се произнясат или членуват на “-иса”.

Във връзка с горепосочените примери трябва още веднъж да подчертая изключителната некоректност на твърденията, че всички думи в българския език, завършващи на “-ица”, съдържат някакъв специфичен, само славянски суфикс.

ТОПОНИМИЧЕН СУФИКС   – ИЦА

С още по-голяма сигурност това важи и за българските местни имена, окончаващи на “-ица”, на които главно се приписва същият този “митичен” славянски суфикс.

В специализираната литература е записано, че съществителните собствени селищни имена са получени или чрез преносна употреба на съществителни нарицателни имена, членувани или нечленувани, или са образувани посредством наставки, между  които е посочена наставката “-ица”. Пример: Божица, Бреница, Игнатица, Ковачица, Летница, Липница, Моравица и др. /49, 75/ Така само с едно изречение е въведено универсално правило за образуване на десетки хиляди топоними в България. Съвсем скромно, но отговорно ще трябва да добавя и тук някои уточнения:

Първо, “-ица” е  и тракийски топонимичен суфикс. Пример за това е река Марица, чието име пренесено през вековете благодарение на гръцки и римски хронисти се възприема безусловно като тракийско. /20, 57/

Второ, подобен род завършване на имена на селища, което звучи като “-ица” или “-иса/исеа “ се явява универсално за всички езици на народи и завоеватели по нашите земи. Пример: гръцкото селище в Егейска Тракия, известно с латинското име Ганисея, гръцкото Янисеа/Яница, което е пренесеното за България име Яница/Еница или общо  за предходните два езика, но произнасяно на турски като Йенидже/Енидже.  Позволявам си да кажа като закачка, че по този начин като Йенидже/Енидже/ Индже би се произнесло изопачено на турски и собственото име Йоаница/Йоанчо.

Трето, топоними на “- ица” се явяват и притежателна форма: 1. за топоними –  нива, ливада и т. н. на еди кой си – Йолковица, т. е. имот на Йолко; Асеница, Кузманица и др.; 2. за собствени имена – жената на Илия  - Илийца, на Иван/Йоан/Яне, съответно Иваница-Йоάница-Яница, на Гано - Гановица, на Мильо - Мильовица, на Никола – Николица, на Тодор - Тодорица  и т.н. /  31,  755 /

Един поглед в тази специализирана литература показва, че топонимите на “-ица” са едни от най-разпространените у нас и  за сравнение ще кажа, че общо на територията на някогашния Врачански окръг са идентифицирани 216 местни имена с топонимна наставка “-ица”,  131 с наставка “-ов-ица” и 14 с “ев-ица”.

Едно от задължителните условия за по-пълно обяснение на топонимния суфикс “– ица” е разкриването на смисловото значение на топонимния суфикс “– ец “.

СУФИКСЪТ  “-ЕЦ “

Това е другият “митичен”, особен суфикс, за който се твърди, че е със славянски произход. Понеже примерите в останалите славянски езици са толкова малко /сещам се главно за огурец- краставица и стахановец/, че езиковедите трябва да ги търсят с дни, напоследък се пише, че той е характерен само за българските славянски говори и като примери се сочат думи като градец, лучец, звънец, конец и др. /31, 385/

И от пръв поглед личи, че особеното на този суфикс в посочените примери, е че изразява най-вече някакви умалителни форми, които много често се образуват и със суфикс “- че” – градче, звънче, конче и т. н. По-нататък в изложението ще стане дума за това, че напоследък посочените  форми се представят като косвена връзка между езика на първите българи /не на славяните/ с персийските и памирските езици, поради което смятам, че нямат задължително славянско произхождение.

В специализираната литература е посочено, че суфиксът “-ец” е една от най-продуктивните форми в българския език. Посредством нея се образуват съществителни нарицателни имена за лица мъже, както следва:

1. от корени на глаголи и от минали свършени деятелни причастия, напр.: борец, ловец, летец, лъжец, крадец, беглец, страдалец, пришълец;

2. от основи на прилагателни имена според някое качество или признак на именуваното лице, напр.: големец, мъдрец, подлец, ревнивец, сънливец, старец, храбрец, хубавец и т. н.;

3. от съществителни имена:

а/ според произхода на именуваното лице по място или според жителството му: панагюрец, тетевенец, сливенец, а също алжирец, афганистанец, холандец и др.

б/ според идеологията /!!/ на именуваното лице и др: ленинец, димитровец, армеец, гвардеец и др.

Като прибавим примерите за сложни суфиксни имена като кръстоносец, гръмовържец, земеделец, каменоделец, отцеубиец, прелюбодеец , след това преминем през откровените русизми – старообрядец, броненосец, царедворец и завършим с незабравимите красноармеец, младогвардеец, белогвардеец, червенознаменец  и  отечественофронтовеец, то славянската  универсалност на суфикса става направо неоспорима и зашеметяваща.

Оставям читателите, които имат някакви познания по славянски езици, сами да си направят изводи за наличието на суфикса “-ец” в тях, но съм длъжен да отбележа, че всякакви опити да са прехвърля някаква универсалност на подобна наставка върху местните имена звучи наивно, защото и най-предубеденият славянофил, пак по емпиричен път, може да провери имената на колко селища в т. нар. славянски държави завършват на “-ец” и ако случайно ги открие, да се порови допълнително дали това не са били вече “прабългарски” или тракийски територии.

ТОПОНИМИЧЕН СУФИКС   “- ЕЦ “

За нашата страна този топоним е практически неизброим. Само на територията на стария Врачански окръг са установени 469 местни имена със сложните наставки  “-овец” и 23 имена с  “-евец”./18, 64/ Не са малко и имената на “-авец”, “-анец” и др., но общото между тях си остава  “-ец”.

Тези съществителни собствени селищни имена също са отбелязани само с един ред граматическо правило в академичното издание на “Граматика на съвременния български език” като пример за употреба на наставка “-ец” при тяхното формиране.

Примери: Дебелец, Каменец, Катунец, Копривец, Крушевец, Осенец, Реселец и др.

 /49, 74/

За ужас на езиковедите си позволявам, без много предисловия, да заявя, че наличието на топонимния суфикс “ -ЕЦ “ в българските местни имена, е на практика !!думата извор. Признавам, че такова твърдение не срещнах никъде в специализираната литература, но и по емпиричен път може да се установи с много голяма точност, че всички топоними, съдържащи “-ец”, са действащи или пресъхнали извори. За яснота предлагам достатъчен брой местни имена от врачанския район, които всички познават.

Примери:

ГАРВАНЕЦ, ЗАМИНЕЦ, КАСИНЕЦ /КАШИНЕЦ/, ЛЕВАНЕЦ, ОЛОВАНЕЦ – до Б.Слатина, ОКОЛЧЕЦ, ПИСКАВЕЦ / ПЕСКАВЕЦ/, ПОГЛЕДЕЦ, ПИЗДИНКЬОВЕЦ, СОКОЛЕЦ, ОРЛОВЕЦ, СТЕФАНЕЦ – кладенец до Баурене, БИСТРЕЦ /древно име на Бистрец от бистра(с) – тракийско или старобългарското быстръ – бърз и  - ец /извор/, т. е. бързият извор/ и др.

В интерес на истината съм длъжен да споделя, че има косвени данни /Л. Х., К. Ф./ за това, че акад. Иван Дуриданов е знаел за тази особеност на суфикса “-ец” и го е поставил като задача при правене на курсова работа, но това не е отразено в неговите изследвания, с които разполагах.

Предполагам, че това  “-ец “ е преминало през формите  -ез ; -яз ; -аяз ; -аиаз,  които са производни от гръцкото άγίασμα  /а(г)иазма, у Н. Геров/ – с.ж. аиазма - старобълг. - аиазма, което означава:

1. вода от осветен източник;

2. осветен източник в църква или манастир и

3. светена вода.  /22, 4/ и /14, 4/

      Не съм далече от мисълта, че още в древните времена тази дума е била употребявана за всеки питеен източник – извор, тъй като всеки извор, респективно водоизточник, е бил смятан за свещен. Окончанието “-ма” на думата “аязма” в гръцкия език може да е и от по-ново време.      

В този ред на мисли е интересно да се проследи  възникването и на думата кладенец, която също съдържа суфикса  “-ец”. Според мен кладенец се състои от две отделни думи от старобългарския език:  кладъ и  видоизменената -ец. Първата е свързана с глагола кладъ /не съм се занимавал специално с етимологията на този глагол/, който означава “изграждам” /19,  453/  и изразява особения начин на подреждане на дървета или камъни за постоянно използване на извора, а втората е думата за самия извор -ец. Успях да установя един ред на промени в тази дума от кладязь, през кладиаз - кладезь  – кладец  - колодец  -   кладенец, разбира се, започвайки от аиазма.  Изразявам подобна хипотеза, без да съм сигурен дали това вече не е отразено в специализираната литература и само като доказателство, че т. нар. топонимичен суфикс  “-ЕЦ” не е нищо друго освен водизменената дума аяз/ма/ – извор. В някои сръбски топоними може да се срещне суфиксът “-ац”, който според мен изразява същия стародавен смисъл. Примери: Лесковац, Крагуевац и др.

Умишлено посочих думата като гръцка, защото към днешна дата тя съществува само в гръцките речници, което не пречи да допуснем, че това е именно една от “неизвестните” думи на тракийския или “прабългарския” език, запазила се благодарение на гръцката азбука. Тук е мястото да отбележа, че обикновено думата аязмо, която и сега се употребява като остаряла /най-известна с топонима Аязмото – силен извор край Стара Загора/, погрешно се възприема като турска, поради наличието на такава дума или заради подобното звучене на думи в турския език, където тя означава “сух студ” и нищо повече.

Оставям на езиковедите да изразят своята версия, но аз гледам и на думата кладенец като на понятие от предславянския период на българския език и дори като последица от наследената тракийска цивилизация. Старославянската дума за кладенец е кудук /сравни с Даль/ и ще се наложи да причислим съвременната руска  дума колодец, като заемка от старобългарския, както неведнъж се е получавало. 

В съвременния български език съществуват и думите язовир и язовец, които се идентифицират с по-старата “ яз “, в смисъл на преграда на река, вода и т.н., и чийто произход може да се търси и в другите езици, от които е произлязъл нашият език.

Ще отбележа, че на територията на стария Врачански окръг от всичките описани 17 376 местни имена са констатирани общо 1041 с  топонимични наставки “-ец” и “-ица”, което прави близо 6 %. Някои автори /10, 65/  сочат този факт като един сигурен показател за наличието на  старинно българско /разбирай славянско!/ население в този район, но аз самият не изключвам възможността да се говори за сериозното присъствие и на тракийския елемент в топонимичния език на тази територия, която е населявана три хиляди години, в почти равни периоди, от траките и всички други народи след тях. Това личи най-вече от странните наименования на местности и селища във Врачанско, а също и в по-далечните Ловешки, Видински и бившия Михайловградски окръг. Връзката със славянските езици се изразява според мен само в това, че славяните са пренесли механично върху съществуващите вече топоними, завършващи на извор /- яз/ употребяваната от тях наставка за съществителни нарицателни имена “-ец”, с което първичният смисъл само видимо и звуково се е загубил.

Изясняването на топонимичната наставка  “- ец “ като носител на информацията за наличието на извор е много важно, тъй като създадените около изворите поселения, впоследствие прераснали в селища от различен тип – села и градове, продължават да носят чрез имената си този смисъл и до днес. Стотици днешни селища в България носят имената на изворите, около които са възникнали.

Връзката между топонимният суфикс “ -ец “ и топонимния суфикс “-ица” е пряка и се изразява в следните зависимости:    

1. Изворът обикновено е в мъжки род, а местността, където е изворът, запазва името му, но в женски род. Пример: Типченец – Типченица ; Йолковец – Йолковица

Когато вторият  топоним е бил използван за име на селището, женският род се е запазил и е бил пренесен върху името. Това обяснява защо много села /в единствено число от ср.  род/ и градове /в единствено число от мъжки род/ имат съвременни имена в женски род, като например: Кутловец – Кутловица /днешна Монтана/, Берковец – Берковица, Бистрец – Бистрица и др.;

2. Това е остаряла форма на членуване на името на извора, както съвременните форми за кратък и пълен член “-а”, “-ът” – Типченец/Типченеца , т. е. извор/извора.

Членуването е една от особеностите на българския език, която е останала от древността и го отличава от всички други славянски езици;

3. Това е притежателна форма, която показва в чий имот се намира изворът, особено ако имотът е от женски род – нива, ливада, местност – най-общо; ?

4. Това е турският начин на членуване на името на извора, респективно на селището.

Примери: Моравец – Моравасъ /Моравица/

Белец – Белесъ – Белица

Банец – Банесъ – Баница

Бистрец – Бистресъ – Бистрица и т. н.;

5. Това е турският начин на произнасяне на името на извора, който обикновено окончава на “-ец”.

Последните две причини могат да бъдат обединени, защото се касае за особеност на турския език, в който няма звук “ЦЪ” и писмен знак “Ц“. Обикновено турците изговарят “ЦЪ” като “ДЖЪ” или като “Ч” и съответно го изписват “С” – джъ или “Ç” – “Ч”. При първото регистриране на българските села и градове това е зависело до голяма степен от грамотността на турските чиновници писари. Като се има предвид, че първите записи са направени с арабски знаци, при по-нататъшната употреба на имената са се получили доста вариации, заради което ми се иска да приведа голям брой примери:

С е л и щ е                                         Начин на изписване            Начин на изговаряне

                                                           на турски език                       на български език

________________________________________________________________________

БЕЛЯКОВЕЦ                                    BELAKOVÇE                       БЕЛАКОФЧЕ

БИСТРЕЦ                                          BISTRIC                                БИСТРИДЖ

БОДЕНЕЦ                                         BODENCE                             БОДЕНДЖЕ

БЛАТЕЦ                                            BLATIÇE                               БЛАТИЧЕ

БУКОВЕЦ /Вр/                                 BUKOVÇE                            БУКОВЧЕ

БУКОВЕЦ /Вд, Сф/                          BUKOVIÇE                           БУКОВИЧЕ

БЪЗОВЕЦ /Рс/                                  BIZOFÇE                               БЪЗОФЧЕ

BIZOVIÇE                             БЪЗОВИЧЕ

                                                           BUZOVIÇE                           БУЗОВИЧЕ

БЪЗОВЕЦ /Мн/                                 BUZOVEC                                        

ВЪРШЕЦ                                           VIRŞEÇ, VIRŞIÇ                 ВЪРЩЕЧ, ВЪРШИЧ

ГОЛЕЦ                                              GOLEC                                  ГОЛЕДЖ

ДЕБЕЛЕЦ                                          DEBELIÇE                             ДЕБЕЛИЧЕ

                                                           DEBALIC                               ДЕБАЛИДЖ

ИСКРЕЦ                                           ISKREÇE                               ИСКРЕЧЕ

КАМЕНЕЦ                                        KAMENIÇE                          КАМЕНИЧЕ

КОВАЧЕВЕЦ                                    KOVAÇOVÇE                      КОВАЧОВЧЕ

      КОВАЧЕВИЦА                          KOVAÇOVIÇA                    КОВАЧОВИЧА

      КОВАЧЕВЦИ                             KOVAÇOVCE                      КОВАЧОВДЖЕ

КОСТЕНЕЦ                                      KOSTENÇE                          КОСТЕНЧЕ

      КОСТЕНЦИ                                KOSTENÇE                          КОСТЕНЧЕ

ЛОМЕЦ                                             LOMÇE                                 ЛОМЧЕ

ЛЯСКОВЕЦ                                      LESKOFÇE                           ЛЕСКОФЧЕ

                                                           LESKOVIC                            ЛЕСКОВИДЖ

МЕДКОВЕЦ                                     METKOFÇE                          МЕТКОФЧЕ

                                                           METAKOVIÇE                     МЕТАКОВИЧЕ

ПРАВЕЦ                                            BRAVIC                                 БРАВИДЖ

СТРУПЕЦ                                         ISTRUBES                             ИСТРУБЕС

                                                           ISTRUBOVIC                        ИСТРУБОВИДЖ

ХЪРЛЕЦ                                            HIRLIÇE                                ХЪРЛИЧЕ

Видно е, че в чиновническата практика не е съществувал универсален начин за записване на имената, окончаващи на “-ЕЦ”. Нещо повече - едно селище е можело да бъде записано по два различни начина, които въз основа на особеностите на турския език са изменили коренно смисъла на името. Пример: Струпец – Иструбес – Иструбовидж. В друг случай две селища с различни имена са записани по един и същи начин като например: Костенец и Костенци като Костенче.

При повторното записване от турски на български първичното име на селището е било забравено. Именно така можем да си обясним съвременните имена на: Годеч – Годец; Стрелча – Стрелец, Ловеч – Ловъц, както и Петрич и Хоталич.

Във Врачанския регион подобна трансформация вероятно е претърпяло името на днешния град Роман, който по време на турското владичество се е наричал Ромча и това е най-близкият начин за произнасяне на заварено българско име Ромец. Неговия произход трябва да се търси в още по-старо време, като се продължи анализът по пътя на разделянето на името на две части, втората от които да се тълкува като извор.

По подобен начин трябва да се анализират видоизменените имена:

ИЗВОРЕЦ      ИЗВОРДЖЕ              ИЗВОРДЖИК           ИЗВОРЧЕ /Лч/

ЕЗЕРЕЦ          ЕЗЕРДЖЕ                  ЕЗЕРДЖИК               ЕЗЕРЧЕ /Рз/

КРАПЕЦ        КАРАПЧА                 КРАПЧЕ  /Дч/

КРАПЕЦ        КРАПИЦ                   КРАПЧЕ  /Тщ/

ОПАНЕЦ       ОПАНЧА /Дч/

КАТУНЕЦ     КАТУНИЦА              КАТУНИЩЕ и др.

Трябва да признаем откровено, че в продължение на повече от триста години употребата на българската писменост е била поддържана само в манастирите, които са били единствените книжовни средища. До началото на Българското възраждане една огромна маса от българското население е била безписмена и даже неграмотна, поради което турските чиновници са се явявали естествените носители на информация за имената на нашите села и градове. В този период са се изгубили голям брой имена на селища било поради преименуване, било поради изчезването на самите селиша. Причината за последното оставям без коментар. Има много случаи, когато народът ни е пренесъл през вековете първичните имена на своите поселения, въпреки наложените турски имена. Даже след десет поколения някои потомци са възстановили такива имена веднага след Освобождението. Други обаче са останали забравени за вечни времена или изопачени до такава степен, че днес не се разбира първичният им смисъл. Между първите ще посоча прабългарското име на Плисковград/Плиска – Абоба, а между вторите – странните и звучащи като турски имена: Ихтиман, Карнобат, Сунгурларе, Карлово и др.

Турският начин на произнасяне на селища с окончанието “-ец” много често е водел до естественото “-исъ/иса”, което е породило едно последващо огромно разнообразие от селищни имена, окончаващи на “-ица”, поради което днес трудно можем да твърдим какви са били истинските им имена по време на първото записване, след окончателното завладяване на България. Посочените по-долу примери показват, че съществува същото разнообразие на регистрация, както и при селищата, окончаващи на “-ец”, а дори и звуково съвпадение на двете.

СЕЛИЩА СЪС СУФИКС    - ИЦА

С е л и щ е                             Начин на изписване                        Начин на изговаряне

                                                на турски език                                   на български език

БЕРКОВИЦА                        BERCOFÇA                                      БЕРКОФЧА

БИСТРИЦА /Сф, Блгр,Кн/   BISTRIÇA                                         БИСТРИЧА

БОЙНИЦА /Вд/                     BOYNICA                                         БОЙНИДЖА

                                               BOYNITÇA                                      БОЙНИТЧА

БРЕНИЦА /Вр/                      BRENICA                                          БРЕНИДЖА                     

БЪЗОВИЦА /Кн/                  BOZOVIÇA                                      БОЗОВИЧА                                     

ВОЙНИЦА / Вд/                   VOYNITCA                                      ВОЙНИТДЖА

ВЪРБИЦА /Вр/                      VIRBICA                                           ВЪРБИДЖА

ВЪРБИЦА /Пл, Шн/             VIRBIÇA                                           ВЪРБИЧА

ГАБРОВНИЦА /Мн/ GABROVNIÇA                                 ГАБРОВНИЧА

ГАГАНИЦА /Мн/                 GAGANIÇA                                      ГАГАНИЧА

ГАГОВИЦА                          GAGOFÇA, KAKOFISA                 ГАГОФЧА, КАКОФИСА

          дн.Брусарци Мн

ГРИВИЦА /Пл/                     GRIVITCA, GRIVITSA                     ГРИВИТДЖА

                                                                                                          ГРИВИТСА                                                                                                                                                                                                                                             

ДЕБОЧИЦА /Блгр/               DEBOÇIÇA                                      ДЕБОЧИЧА

КАМЕНИЦА /Бс, Сф/           KAMENIÇA                                     КАМЕНИЧА

КАМЕНИЦА /Пз/                  KAMENIÇA, KAMENIC                 КАМЕНИЧА

                                                                                                          КАМЕНИДЖ                                                                                                    

КРУШОВИЦА /Вр/              KURŞOFÇA, KURŞOVIÇA           КУРШОФЧА,

                                                                                                          КУРШОВИЧА

КУТЛОВИЦА дн. Монтана            KUTLOVÇA, KUTLOVIÇA           КУТЛОВЧА

                                                                                                          КУТЛУВИЧА

Мала Кутловица                   Mala KUTLOFÇA                             МАЛА КУТЛОФЧА

ЛИПНИЦА /Вр/                    LIPNIÇA                                           ЛИПНИЧА

ЛИПНИЦА /Сф/                    LIBNUCA                                          ЛИБНУДЖА

СУШИЦА /Кн, Блгр, ВТн/   SUŞUÇA                                           СУШУЧА

СУШИЦА /Лч/                      SUŞINÇA                                         СУШИНЧА

ТВЪРДИЦА /Сл/                   DVIRDICA                                        ТВЪРДИДЖА

ТИПЧЕНИЦА /Вр/                TIBCANICA                                      ТИБДЖАНИДЖА

ЦАЛАПИЦА /Пд/                 ÇALAPIÇA, ÇALABIÇ                    ЧАЛАПИЧА, ЧАЛАПИЧ          

ВЕРЕНИЦА  Горна /Мн/      VERENIÇA - i  sager                         ВЕРЕНИЧА

                       Долна /Мн/     VERENICA - i  kebir                         ВЕРЕНИДЖА

При някои селища неправилното произнасяне и записване е довело до неузнаваемост на първичното име:

ЛЮТИЦА    -   ЛЮТИДЖЕ     -   ЛЮТАДЖИК

ЙОАНИЦА/ЯНИЦА  -    ЕНИЦА    -    ЕНИДЖЕ

КАТРИЦА  - КАТРИЩЕ и др.

Интересно е да се проследи начинът на изписване на селищата, които не само са били заварени, но и продължават да съдържат в името си суфикса  – ИЧЕ/ -ЯЧЕ.

Такова окончание на местни имена може да е свързано както с турския начин на записване на думи, съдържащи в края си “ -ец “, така и с оригинални старобългарски названия, които също нямат нищо общо със славянски суфикси. Те най-вероятно са

от твърде стар произход  и изразяват особения умалителен суфикс  “-че “, характерен за персийския език и за памирските езици./19,  420/ Пример: конче, жребче, градче-градец, селче-селце и др.

Примери за такива местни имена на селища са:

ГАЛИЧЕ                                            GALIÇE                                             ГАЛИЧЕ

ЛИЛЯЧЕ                                           LILAÇE                                             ЛИЛАЧЕ,

които както е видно от транскрибирания с латиница запис от турските регистри, явно са били заварени с такива имена. Това записване обаче може да се получи и ако първичните имена са били Галец и Лилец.

Според мен точно такъв е случаят с врачанското село Паволче, за чието име са измислени най-различни  варианти, между които този, че се състои от личното име Павел и някакъв измислен славянски суфикс “-че”,  или че произлиза от израза  “Па  волче” на местен диалект, което означава “Пак вълче” и заради който е създадена цяла овчаро-козарска легенда. Нормално е местното население да свързва името на селото с изрази от своя скотовъден бит, който даже не се е изгубил през вековете, но сериозните изследователи на топонимите би трябвало да се съобразят с факта, че в района му се откриват селищни форми от най-ранните епохи, което означава, че днешното Паволче всъщност е място, населено много отдавна, даже от хилядолетия. Оттук е преминавал един от пътищата в посока Тракия – Сердика. По неофициална информация при нерегламентирани разкопки са откривани различни монети, между които и най-ранни македонски парични знаци, както и част от калъп за сечене на монети, което е косвено доказателство за наличие на временна или “походна” монетарница, т. е. и за важността на селището. Може да се твърди, че първичното име на селището не е свързано с личното име Павел, а е от най-ранната християнска епоха и е свързано с апостол Павел и посветения на него оброк. Понеже този оброк трябва да се е намирал в близост до извор, е бил наречен Павелец или Павлец. Посоченият по-горе турско-арабски начин на изписване на името ще да е станало по посока  ПАВЛЕЦ  -  PAVOLÇE   -    ПАВОЛЧЕ, което е и днешното име на селището. Причината да включа примера с Паволче не е само езиков, а и исторически. Това селище от най-ранната, а вероятно и тракийската епоха, е било част от общата селищна конфигурация от крепости и поселения с център Вратица. Преместването на население от него към по-голямото селище в ранните периоди не е напълно доказуема, но е съвсем възможна, особено за последните десетилетия преди Освобождението. Известно е, че след Кримската война Паволче е било “обезбългарено” като много други околни села и на шахматен принцип е било заселено с черкези, потомци на които и до днес са между най-известните местни фамилии. Според мен на изгонените от селото българи са били предоставени не много възможности за заселване в района, една от които е била близката Вратца.

В следващите редове съм посочил и други примери за изписване на селищни имена от епохата на турското присъствие като доказателство, че днешните топоними не могат да бъдат обяснявани само с някакви универсални славянски или неславянски наставки.

СУФИКСЪТ   – ОВЦИ 

СЕЛАНОВЦИ /Вр/                          SELANOFÇE                       СЕЛАНОФЧЕ

БУКЬОВЦИ /Вр/                              BUKŐFÇE                            БУКЬОФЧЕ

БОЙЧИНОВЦИ /Мн/                       BOYÇINOFÇE                      БОЙЧИНОФЧЕ, но и

БОРОВЦИ /Мн/                               BOROVÇE                            БОРОВЧЕ

                                                            BOROVCE                            БОРОВДЖЕ                                                   

ГЪЛЪБОВЦИ /Сф/                          GOLUBAÇ                           ГОЛУБАЧ

От приведените примери е видно, че тези селища са записани на турски език по начин, който по нищо не се различава от начина на записване на селищата, окончаващи на “-ец”. Това означава, че остава едно съмнение за първичните им имена и  че тези селища може да са се наричали съответно Селановец, Букьовец, Бойчиновец, Боровец и Гълъбовец, заради извора, около който са възникнали и пак да са отразени по този начин в турските регистри. По какъв начин са се появили новите имена, които окончават на “-овци”, могат да докажат само едни по-сериозни изследвания, но една от хипотезите е, че това са селища, чиито потомци са се преселили на ново място именно от гореспоменатите села, махали, местности, чиито първични имена са окончавали на “-ец”.

Въз основа на всичко казано по-горе ще се опитам да формулирам три основни извода:

-  между суфиксите за съществителни нарицателни имена “-ец” и “-ица” и топонимичните суфикси “-ец” и “-ица” няма пряка връзка;

-  топонимичният суфикс “-ица” не е универсален и даже изобщо не е славянски суфикс, а наличието и разпространението му могат да са свързани с множество горепосочени причини;

-  топонимичният суфикс “-ица”, в много от случаите, се намира в пряка връзка с топонимичния суфикс “-ец”, който всъщност означава извор.

Възниква въпросът: каква е връзката между името Вратица и направеното по-горе пространно изложение и какви са изводите от него.

Най-важният извод е, че засега Вратица е най-старото и единствено друго име на Враца, което може да се счита за първично. Прието е да се смята, че то е дадено от славяните през VІ-VІІ в и отразява природния феномен между двете скали. По тази причина е съставено от думата “врата” и някаква универсална наставка “-ица”, което  прави това име най-близко по форма до умалителните форми в нашия език. Ако приемем това твърдение за вярно, трябва условно да приемем, че името наистина е славянско, тъй като в славянските езици има и думата “врата” и наставка “-ица”. Когато се приема, че наличието на наставка “-ица” носи информация за умалителна форма обаче трябва да се има предвид, че тя не е общовалидна за славянските езици. Така някои автори са създали не само една, а множество лъжи, за да подкрепят твърденията си. Заради направените от тях изводи сме принудени задължително да игнорираме възможността селището или крепостта, които безспорно са възникнали още в древни времена, да са имали, стотици години преди това, някакво друго име, различно от горното, защото такова не ни е известно. Селището трябва да е просъществувало с името Вратица от VІ-VІІ век докъм ХІІ-ХІV век. За доказателство разполагаме само с един, и то несигурен, писмен документ върху каменна плоча, приблизително от ХІІІ век, в който се споменава това първо име. След него се срещат множество писмени документи, в които се споменава новото или изменено име Вратца, с което селището е заварено и което личи от турския начин на изписване на името в първичните регистри. Независимо че няма никакви други исторически сведения и доказателства, трябва да избираме между две възможности:

Първо - “и” в името е изпаднало, неизвестно кога и по какви граматически правила, за което също няма доказателства;

Второ - възникнало е друго име, което изразява същия природен феномен и също е умалителна, но друга дума, произхождаща от думата “врата”, т. е. Вратица и Вратца са две различни имена на селището, но с един и същи корен.

В краен случай можем да приемем, че преминаването от “вратица” към “вратца” е станало чрез още едно умаление, но не на името, а на думите, от които произхожда, или че селището е съществувало едновременно с двете имена в двете езикови форми, т. е . като Вратица и като Вратца.

За да се угоди на авторите на славянската идея трябва да се направят поне три задължителни предварителни уговорки:

-  първо, че селището не е имало друго /тракийско, латинско и гръцко/ име;

-  второ, че името непременно произхожда от думата “врата”, която задължително се приема за славянска и

-  трето, че тази дума е използвана, по неизвестни за нас причини, с нейните умалителни форми.

На тези три задължителни уговорки противопоставих исторически, логически и филологически факти и доказателства. Заради това бяха всички обяснения, които показват, че:

-  няма как да няма друго име и то трябва да се търси;

-  думата не може да е “врата” защото тази дума е употребявана в славянските езици в смисъл на съоръжение, което служи за отваряне и затваряни или направо означава ограда, нещо което не е налице в района на прохода;

-  няма практика да се умаляват природните феномени при тяхното наричане.

Поддръжниците на идеята за малката вратичка – вратица, вратца са приели безусловно, че смисловото значение на думата вратица/вратца е пренесено първо върху природното явление и впоследствие върху името на селището/крепостта. Това означава, че за тях “-ица” се явява само умалителна форма, а не топонимична наставка.

На това твърдение противопоставих вижданията си, че суфиксът “-ица” няма само славянски произход и най-важното, че точно умалителните форми в българския език, които съдържат “-ица”, са възникнали по-скоро под гръцко влияние и не се употребяват масово в славянските езици.

При друг вариант на разсъжденията, ако на  “Вратица” се гледа не като на име, получено от механичното пренасяне на съществителното от женски род “вратица”, а като на топоним, възникнал по силата на други граматически правила, то тогава и появата на “-ица” ще трябва да се обясни по друг начин. Тогава вероятното име на селището може да се търси например под формата “Вратец”, с каквато са известни всички други близки селища от онази епоха: Кутловец, Берковец, Кипровец, Врещец/Вършец/ и т. н., където “-ец” най-общо означава извор.

В такъв случай споменатата дума “Вратица” в надписа от каменната плоча, наистина може да означава някаква падежна форма на името “Вратец” и това твърдение  също е граматически издържано. По подобен начин би могъл да се разгледа хипотетично и друг езиков славянски вариант от типа ВРАТА – ВРАТИК – ВРАТИЦА.

Съществува и една последна езикова алтернатива, която съответства на логическите разсъждения и историческите факти. Селището или крепостта е възникнало с име, което е звучало като Вратица и така съществува и до днес с видоизменената форма Вратца. То не е от славянски, а от тракийски произход и няма нищо общо с думата врата /т. е. с природното явление/ и с нейните умалителни форми. За безписмените славяни от VІ век звуковата форма “Вратица” се е явила  само един от начините за произнасяне на неизвестно за тях, а значи и за нас /по съдържание и смисъл/ тракийско име.

Какво може да бъде то и защо, ще разсъждаваме в следващото изложение.  

З А Б Р А В Е Н О Т О   И М Е

                                                                                   Там, където свършва лъжата  -

                                                                                    невинаги започва истината.

                                                                                                       Гьобелс - райхсминистър

                                                                                                       на пропагандата

Тайната за културата на един народ е скрита в неговия език. Става дума за културата в широкия смисъл на думата, т. е. за всички материални и духовни ценности, създадени от всеки народ, от неговото възникване и самоосъзнаване до най-върховите му изяви в общочовешкото развитие. Там се крие и произходът му, и дните му на величие, и дните му на падение. “Известно е, че главната и най-важна особеност на всяка специфична култура е нейният специфичен език и именно по тази особеност могат да бъдат различени една от друга всички ранни човешки култури и цивилизации. Всяка голяма някогашна култура се е отличавала със свой оригинален език, характерен само за нея и за никоя друга култура. Докато подражателските култури се разпознават лесно по това, че като правило нямат свой собствен оригинален език и колкото и да се развиват, си служат с чужди понятия и думи, взети от някоя съседна цивилизация”. /19, 669/

Българският език е един от онези уникални езици, които са надживели нашественици и поробители, и са пренесли през хилядолетията тайната за народите, които са го създали и развили. Истината за нашия народ се съдържа в думите, с които си служим и най-вече в тези, които шепнешком или гръмогласно са били предавани от човек на човек, за да има и днес хора, които говорят с езика на прадедите ни. Защото в столетията на робска тъма и безпросветно съществуване само живият език е можел да пренесе най-съкровенните  български думи, дадени ни от боговете. Дори модерните времена и световните технологии не могат да изтрият уникалността на народа ни и езика, на който говорим. Този език е плод на най-древните човешки цивилизации и колкото “по-мешан” изглежда, толкова повече това доказва, че в него е заложена информация за миналото на целия  човешки род.

Моето поколение знаеше, че българският език е един от славянските езици. Наред с братството по оръжие, ние мислехме, че сме братя и по език, и по писменост, и по съдба. Сега вече е по-друго. В славянските държави, където и по-рано са знаели историческите си корени, никой не ни възприема като братя, а новото руско поколение даже не знае, че съществуваме. Нашият език винаги се е струвал малко странен и неясен за останалите славяни. Дето се вика, ние всичко им разбирахме, а на тях им трябваха преводачи.

Днес нашите деца и внуци не изучават руски език и вече разбират само отделни думи, които по исторически причини са станали общи. Руската култура им изглежда далечна и чужда, а идеята за братството изчезна, заедно с вечните огньове до паметниците. Ако не бяха  тези паметници, щяхме много да обясняваме на децата си що е това славянин и идвал ли е той по нашите земи.

Това със славяните е въпрос на себеусещане, така че ще оставя правото на всеки да се усеща. Мога само да предполагам, че за да се докаже, че сме славянски народ, народите на древните траки и “прабългари” е трябвало научно “да изчезнат”. А къде и как – никой не може да каже. И сега малките деца сигурно продължават да учат, че траките и “прабългарите” отдавна са изчезнали и езиците, които са говорели, също. Днес, както и вчера, и най-неукият българин ще ни каже, че от тракийския език не е останала нито една дума, а от прабългарския само седем и даже ще ги изброи.

Ако на тази стогодишна манипулация противопоставим  всички нови идеи за това, кои сме ние и откъде идем; ако от време на време се замисляме какво искаме и накъде отиваме, и аз не знам докъде ще стигнем. Но сигурно ще е по-далече от там, където сме стигнали и където сме сега.

Има български учени, като Петър Добрев /19/, които си позволяват да пишат, че “още през ХІХ век езиковедите са забелязали, че в българския език граматиката се различава от граматиката на най-старите славянски книжовни паметници и от съвременните славянски езици.” За да се скрие тази истина, е създадена стройна теория за някаква особена еволюция от времето на патриарх Евтимий, “при която от корен се е променил целият граматичен строй на езика” ни, а за всичко останало е виновно петвековното присъствие. Защо тази еволюция е възникнала тъкмо в България,  където най-рано са били създадени славянските книги, и защо не е засегнала останалите славянски езици, са най-съкровенните тайни на българското езикознание.

Ако някой не е забелязал, ще му обърна внимание, че личното местоимение “аз” се среща само в българския език. Само в него се употребява предлогът “на”, бъдещето време с “ще”, членуването в края на думите и както вече имах възможност да кажа “топонимичният” суфикс “-ец”, който се оказва думата “извор” на най-древния ни език.

Посоченият по-горе автор ни уведомява, че в началото на ХХ век и “немският учен Густав Вайганд забелязва, че не само граматиката, но и речникът на българския език доста силно се отличава от славянските езици. Като пример за това той посочва думите хубав, лой, планина и др., които не са от славянски тип, но масово се срещат навсякъде в българските земи.”

Изглежда твърде странно един немец да забележи уникалността на българския език, а ние да не виждаме, че и най-употребяваните роднински думи: баща, майка, чичо, леля, кака, бате и др. не се срещат в славянските езици. Към тях ще прибавя такива от бита като къща, стряха, синор; свещените за траките и прабългарите животни – коня и кучето; глагола храня се и една дълга поредица думи, свързани с традиционното облекло на народа ни: риза, забрадка, престилка, сукман, ботуши и по-старите цървули, опинци, гащи, навуща, потури, пафти и т. н. Такива са и думите хоро, гайда и свирня.

Наистина ли никой не знае, че имената на цветята: кокиче, кукуряк, минзухар, мушкато, люляк, божур и стотиците имена на билки по нашите земи не се срещат сред славянските народи? Ами на сортовете грозде и на вината, които правим от тях?

Чисто български са и имената на птиците в нашите поля и гори: чучулига, гургулица, гугутка, кос, пъдпъдък, щурец, бухал и на животните в стопанствата: шиле, нерез, шопар  и др.

Не са от славянски произход думите: коса, уста, бозка, а  да не говорим за думите за интимни части, които и днес само си мислим или казваме с половин уста.

Голяма част от названията на българските народни обичаи: годеж, сурваки, герман, дудула, пеперуда, кушия /на Тодоровден/, мартеница, а също имената на някои народни танци като хойса, ръченица, пайдушко хоро и др. са уникални и само наши.

Това с народните танци е по-лесно за обяснение, защото “между тактовете на народните песни и танци широко са разпространени неравноделни тактове, които не се срещат сред славянските народи”  /19, 710/, т. е те нямат усет за неравноделни тактове, поради което не могат да играят българските хора и ръченици, даже и да искат.

Ако някой не е разбрал какво искам да кажа с последното твърдение, ще го кажа по-ясно и точно.

Славяните започват оттам, където свършват Дайчовото, Пайдушкото и Елениното хоро.

Истината за произхода на нашия народ е скрита в езика, който говорим, и в думите, с които си служим. Не тези от последните сто и петдесет години и от съставения в Русия “Речник на българския език”, известен като речника на Найден Геров, а онези, които звучат в него от хиляди години. Такова е и древното местното име Вратица, видоизмененено и редуцирано до днешното име на нашия град Враца.

Науката, която изучава произхода, значението и функционирането на собствени имена от всякакъв вид – лични, фамилни, географски, племенни, божествени /митологични / и т. н. се нарича ономастика. Тя е дял от лексикологията, който изучава възникването, развитието и функционирането на собствените имена; включва топонимията/ наука за местните имена/ и антропонимията/наука за личните имена/. Научното тълкуване на имената или на едно единствено име предполага да се открие думата /или думите/, от които е съставена основата му и чрез която може да се доловят смисъла и значението му. Имената могат да бъдат и дву- и триосновни, т. е. да съдържат повече от две думи.

Българските имена невинаги съдържат повече от една основа, но при тракийските според Ив. Дуриданов двуосновните имена са най-често срещани. /20, 25/

Досегашното възприемане на името Вратица е в качеството му на едноосновна българска дума, произхождаща от славянската дума врата, която е използвана в някаква умалителна форма. Затова името се анализира като се раздели на две части: съществителното врата и топонимна наставка –ица. Чрез поредица от изпадания , чиито причини не са добре известни  древното име Вратица е загубило последователно “и” и “т” за да придобие известната на всички форма Враца, при която първоначалният смисъл за вратата не е съвсем ясен, но благодарение на друго местно име Вратцата се е запазил. Съвременното изписване на името Враца на латински като VRATSA, окончателно ще скрие предполагаемата етимология. Това няма да е толкова фатално, защото нито едно известно име на селището не е свързано с думата врата.

Единственото известно древно име на Враца наистина е Вратица. Според мен то представлява дву- или триосновно тракийско име и това лесно може да се докаже, като вместо на врата и –ица името се раздели първоначално на други дви части: вра- и тица. И двете са универсални съставки на стотици топоними в цяла България и в съседните ни страни, които някога са били населявани от тракийски племена и зад всяка от тях се крие безспорна тракийска дума.

Между тях е и тракийската дума ДИЗА / ДИЦА, която подобно на “топонимния суфикс” “-ЕЦ” е останала в езика ни под формата на един своеобразен “топонимен суфикс” - ТИЦА. Това е една от малкото безспорни думи останали от тракийския език и със сигурност може да се преведе със съвременната дума “КРЕПОСТ”.  Тя се явява като  втора част на множество двуосновни тракийски имена на селища, които поради наличието на суфикса “- ица” са смятани за славянски. Среща се и в  самостоятелен вид като местното име ТИЧА, както вероятно се е произнасяла на турски език.

Смятам, че приеманата за наставка  “- ТИЦА” в повечето, а може би и във всички съдържащи я днешни български топоними, е вариант на познатите ни тракийски думи  - diza /-диза, -дица/, -dizos  /- дизос /, с малки промени в звученето.

Известният български езиковед акад. Иван Дуриданов дава следното обяснение на думата:

DIZOS – DIZON /  среща се и под формата  - DIZA в местни имена, означава “крепост” и е родствено с авеститското из – DAEZA м. р. “натрупване, укрепление, pairi – daeza – м. р. “ограда” от индоевропейското *dheig`ho – староперс. Dida,  новоперс. Diz, dez “крепост”, от индоеевропейското *dhig`ha.

Подобно твърдение на акад. Иван Дуриданов вече беше развито като теза в текстовете за траките и техния език.

Разширената формула на горепосоченото твърдение би изглеждала така:

- ДИЦА, - ТИЦА, -ТИЧА, - ТИКА, -ДИКА     =     - DIZA,  -DIZOS, -DIZON

/ - dizo,  - dizum, - dica,   - ticum,  - tikum,  - dika /

Славяните, които възприемат повечето местни наименования от завареното тракийско население, са произнасяли запазилата  се в много латински, респ. византийски имена на селища, тракийска дума “ДИЗА/ДИЦА” като  -ТИЦА, в традицията на други славянски суфикси от типа на “– ица”. Много е възможно самите траки да са произнасяли думата по скоро с “Ц”, отколкото със “З”. Липсата на буква в гръцката азбука за някакво особено тракийско произношение на “Ц” е предопределила гръцкият запис със “Z”.

Към днешна дата е безспорно установено, че разчетените гръцки надписи, отнасящи се до множество тракийски селища, които са съдържали в наименованието си думата  - diza, - dizos, са били имена на древни тракийски крепости. Примерите са толкова много, че  не мога да ги изброя, но ще спомена най-известните от тях като:

TIRODIZA

BEODIZOS

BEDIZOS

BORTUDIZOS

OSTUDIZOS

TARPODIZOS

KISTIDIZOS.

Трябва да призная, че посочените известни днес имена са главно в района на днешна Североизточна Гърция и Югозападна Турция , т. е. около Солун и Одрин, но това е напълно обяснимо, тъй като там се е намирало Одриското царство, което е поддържало най-близки отношения с гръцките държави. Районите са най-близко до развитата гръцка цивилизация, поради което са били отразени в хрониките, а съответно имената им са били увековечени от древногръцки историци, хронисти и писатели, за да достигнат до нас.

Ако се позовем на по-късните хроники на Прокопий Кесарийски, към последните имена, окончаващи на  -diza, - dizos , трябва да прибавим и латинските варианти на окончания :

-         dizum

-         dizi

Примери:

БРИНДИЗИ, БУРГИДИЗУМ /дн. Ески Баба в Турция/;

Близки по звучене са – ВИНДЕЗИС /дн. Гр. Подуево в Сърбия/;

ГРАДИЦА /8, 93/;

СПАТИДИЗОС и крепостта ДИЗАС /8, 177/

Едно по-смело предположение би ни препратило към погърчените или запазени римски имена все на крепости като:

СИЛТИКИ /8, 88/,

САРДИКА /8, 157/,

ГЕРОНТИЦЕА/8, 160/,

ИСДИКЕС /8, 176,

СКИТИАС /8, 178/,

КЛЕСВЕСТИТА /8, 161/ и

ДОРТИКУМ /8, 166 /, за което се твърди, че е днешното Раковица.

Макар че имат гръцки и латински окончания, почти всички, много странно, звуково се приближават до тракийските  – диза, - дизос.

За ужас на ортодоксалните историци ще отбележа, че окончанията

- ДИКА,  -  ДЕКА,  -  ТИКА,  -  ТИКИ също трябва да се смятат за някаква звукова промяна или друг начин за произнасяне на окончанията  - diza,  - dizos в диалектите, които са говорли различните тракийски племена. В този ред на мисли към имената на тракийските крепости ще трябва да причислим и  днешната ДИМОТИКА, както и САРДИКА, МЕДЕКА и най-вече СЕРДИКА.

Всеизвестно е, че днешната българска столица се е наричала Средец като отглас на още по-старото име на крепостта/града Сердика. Последното доказателство в тази насока е друго древно име на София/Сердика, а именно името  ТРИАДИЦА, което според мен най-вероятно е означавало трите крепости/кули и в още по-стар вариант сигурно е звучало като TRIADIZA / TRIADIZOS.

Много е вероятно Сердика и Медека /Медика да са гръцко-латински варианти на съчетанията “крепостта на сердите” и “крепостта на медите”, т. е. на известните тракийски племена. Едно по-сериозно ровене в източниците би могло да докаже и вероятността ODESSOS /дн. Варна/ да произлиза от ODIZOS.

Без да смятам, че правя някакво епохално откритие, настоявам да затвърдя у читателите убеждението, че не толкова често срещаното окончание в български местни имена на  - ТИЦА е дошло от тракийското  - DIZA, - DIZOS т. е. крепост и без да се задълбочавам, ще споделя скромните си прозрения, които ще ни върнат към темата на изложението.

Логично е да си зададем следните уточняващи въпроси:

• типично ли е за цяла днешна България топонимнтото оконачине -ТИЦА?

• има ли и други селища и местности, които окончават на – ТИЦА и в кои райони са те?

• има ли в непосредствена близост до тези селища останки от крепости – български, византийски, римски или тракийски, които могат да са дали началото на съответното селище. Не трябва да се забравя, че крепостите не се изграждат на случайни места. Обикновено първото укрепление е построено от народ, който най-рано се е заселил по тези места, а след това са достроявани, разширявани, възстановявани след разрушаване и използвани от всеки следващ завоевател. Разбира се, и пак разрушавани от завоеватели.

Ще започна доказателствата си  с твърде разпространеното средновековно българско име ТВЪРДИЦА. Днес то се среща в имената на три български селища,  както и в множество местности из цяла България:

Град ТВЪРДИЦА, в Сливенска област. Селището е записано в турските регистри като Dvirdica, което означава, че е заварено с това име. В околностите му са разкрити находки от палеолита. Съществуват останки от крепост, в която са намерени монети на Александър Велики.

Село ТВЪРДИЦА, Бургаско /община Созопол/

Записано в турските регистри като Ahryanli / Ахренлии / - преименувано през 1931 г.

Село ТВЪРДИЦА, Добричко /община Шабла /

В турските регистри записано като Kalaycidere – преименувано през 1942 г. В района има останки от римско селище – вероятно пътна станция.

Думата твърд/твърдина, от която се смята, че произхожда топонимът Твърдица се свързва със славянското твердть, поради което се възприема като славянска. Обикновено са забравя за движението на славянската писменост от българските земи към руските пространства, поради което е пропуснато да се забележи, че и подобна дума се е придвижила от места, където са започнали да строят крепости още в V век преди новата ера. Вече имах възможност да отбележа, че съвременният български глагол държа, най-вероятно произхожда от тракийската дума търда.  Според мен Твърдица, е двуосновно тракийско име, което съдържа тракийските думи търда /държа/  и дица /крепост/ и спорът за произхода става излишен, но славянското й произношение е очевидно.

КРЕПОСТИТЕ “ЛЮТИЦА”

ЛЮТИЦА - крепост в източната част на Родопите, на 7 км от Ивайловград. Известна е още като Мраморния град, защото е изградена от бял мрамор. Спомената е в писмени източници от времето на император Лъв ІV. Турците са я изговаряли Лъджа. Сега това е квартал на Ивайловград. В близост има пещера. До нея има римски мост, а там се намира и известната вила “Армира”

ЛИТАКОВО / ЛЮТАКОВО/ вероятно ЛЮТАКЬОЙ –  намира се на 11 км от Ботевград.

На един километър южно има тракийска могила, а на два километра югозападно в местността Вълчиград личат останки на римска /???/ крепост. Предполагам, че днешните села Литаково, Лютиброд и Лютидол, които се намират в непосредствена близост едно до друга, са възникнали на основата на древна крепост с името Лютица, чието местоположение може да се установи в близост и до първото, и до последното селище. Има причини да смятам, че там е имало тракийска крепост, която е разрушена от келтите.

ЛЮТАДЖИК – в турските регистри ЛЮТИДЖЕ, което е турцизирана форма на българското ЛЮТИЦА. Запазено е местно предание, според което крепостта Градището в района на селото е носела точно името Лютица.

Известни са и топонимите Горна и Долна Лютица от района на с. Вратца, Кюстендилско, но те, както на много други места, може да са свързани с понятието “люта земя”, т. е трудна за обработване.  

Като изключим река Лютизи в Русия, няма други подобни топоними в славянските държави.

ЗЛАТИЦА, Софийско е записано в турските регистри като Izladi, което означава, че селището е заварено по-скоро с името Злато, но може и да е записано така заради трудния начин на изговаряне. Дълго време, заедно с град Пирдоп, съставляваха град Средногорие, но сега името отново е възстановено.

            В близост до град Златица има стара могила и останки от древна крепост.

            Друго известно селище с подобно име е село ДОЛНА ЗЛАТИЦА, Търговищко /община Антоново/. В турските регистри е записано като Dolne Mestanlar и е преименувано през 1934 г.

В регистрите има сведение и за наличие на село Горна Златица, записано като  Gorne Mestanlar.

Известни са и имената на цяла поредица от селища, които съдържат като втора част на името си “суфикс” -тица, които могат да се приемат за нови и вероятно не са свързани с темата поне на този етап.

КРИЛАТИЦА, Кърджалийско /община Кирково/

Шахиалъ, преименувано 1934 г.

КРЪСТАТИЦА, Смолянско /община Баните/

ДОБРОТИЦА, Силистренско /община Ситово/ - ново име от 1943 г.
В турските регистри записано като Haskoy

ДОБРОТИЦА, Търговищко /община Антоново/ - ново име от 1934 г.

Записано в турските регистри с имената Dobrice и Доброджелари

Името Dobrice се среща и като Хасковско село – сега Добрич

ПАТИЦА, Кърджалийско /община Черноочене/

До 1934 г. Йордеклер / Юруджиклер/

ШУМНАТИЦА, Кърджалийско

Записано в турските регистри като Фъндаджик, преименувано през 1934 г.

Като топоним е известтно и находище “Шумнатица” до село Студена, община Перник, което може и да има нещо общо с посоченото твърдение, но не разполагам с достатъчно сведения за това.

Същото се отнася и за селището СТАРОПАТИЦА, Видинско, записано в турските регистри като Istarobatica  и IstarobatinCa

            Ще завърша предложените примери с най-известния топоним от последните години, наречен могила СВЕТИЦА, която се свързва с големите археологически разкрития на проф. Г. Китов и е предполагаемото място, където е бил погребан тракийският цар Севт ІІІ.

            Предполагам, че зад името на могилата СВЕТИЦА, се крие древното име на крепостта на същия цар Севт ІІІ, която според моите виждания е била наричана СЕВТИЦА /крепостта на Севт/.

            Идеята може да се стори малко налудничава, особено в научните среди, но освен стотиците изрази, станали нарицателни за определени случаи, съществува и един, който се нарича “КОЛУМБОВО ЯЙЦЕ” или “ЯЙЦЕТО НА КОЛУМБ”, а историците, които го знаят, ще ме разберат добре.       

В сферата на добрите предположения ще кажа, че името на другата известна могила ГОЛЯМАТА КОСМАТКА, трябва да бъде включено в списъка на горепосочените твърдения. Предполагам, че иначе безсмисленото на пръв поглед име Косматка /и то голяма/ крие в себе си едно хипотетично предходно име КОСМАТИЦА, което разгледано като тракийско, открива възможност за по-сериозно проучване на етимологията му.

На територията на България има множество топоними Косматица, които са главно на могили или възвишения и се обясняват на битово равнище с “космат + ица”, в смисъл на  “обрасли с много храсти” + универсалния топонимен суфикс “-ица”. Вероятният тракийски или гръцки корен на думата KOSMO- не е потърсен.

Посоченият пример с Косматица е още един повод да кажа, че освен имената на сега съществуващите селища би трябвало да се изследват и стотици местности в различни райони, чиито имена окончават на  - тица, защото това не е случайно и може да предполага наличието или бъдещето разкриване на тракийска крепост. Най-малкото, ще може да се доуточнят датировките на вече разкрити древни селища, крепости или гробници.

Предполагам, че и други, съществуващи или вече изчезнали селища с тази съставка в името, крият закодирано тракийско послание през вековете. Не изключвам възможността много подобни наименования да се окажат случайни, но съм сигурен, че и в следващите примери, които ще приведа, се открива определена закономерност.

Много от отговорите на трите поставени по-горе въпроса са заложени в една голяма група от местни имена, които завършват на “-ЩИЦА”. Не е трудно за досещане, че буквата “Щ” може да се раздели на двата звука “Ш” и “Т”, от което се получава суфикс “-ШТИЦА”.

            Българските езиковеди обясняват наличието на “–щица” в множество думи със старобългарски фонетичен закон, отнасящ се до думи, завършващи на “ск”, които поради настъпила мекост, пред  “-и” се променят в шт. Пример: плошт – ица от плоск – ица, като т-то отпада поради натрупване на съгласни.

Примери: - ов/ ьск + ица

Банащица, Батковщица, Беловощица, Глогощица, Добращица, Дренощица, Драговищица, Коньещица, Копривщица, Копривщевица, Кортенщица, Курещица, Марощица, Милощица, Слокощица, Соволщица, Уйнящица.

Като източници за доказване на това твърдение са използвани:

Йордан Заимов “Заселване на българските славяни на Балканския полуостров” 1967 и “Български географски имена на  jь” 1973 г.

Иван Дуриданов – “Изследвания на топонимията на Брезнишка, Ломска, Първомайска област”

Иван Дуриданов – “Южнославянски успоредици в развоя на един топономичен модел”, сп. “Език и литература” 1964 г., кн 5, стр. 43. В интерес на истината трябва да отбележа, че В. Миков е забелязал наличието на “особената наставка  – щица при много местни имена, които се срещат само в планински области. Това го е принудило да приеме, че това са имена на реки, но както сам е забелязъл, странно се намират само в планини, а не и в равнининте. /53, 81/  Наистина има много реки с такива имена, на за мен това е нормално, защото в много случаи крепостите и селищата са възниквали на реки, но не приемам, че имената на последните са първични.

Позволявам си да посоча друг вариант за обяснение на окончанието “-ЩИЦА”, разделено като “-ШТИЦА”, което според мен е съдържало и съдържа идентифицираното вече окончание“-ТИЦА”, като тракийската дума “диза/дица”- крепост, след като е била славянизирана или побългарена.

Най-подходящото доказателство е името на един от най-старите български градове ПЕРУЩИЦА. Известно е, че той е възникнал от крепостта ПЕРЕСТИЦА, която е “построена” по времето на Юстиниян І /527-565/ и отстои на 10 км от града. В справочниците се съобщава и за останки от малка крепост на 1,5-2 км северно от днешното селище. /9, 183/ Понеже не съм се занимавал конкретно с това, не ми стана ясно дали крепостите са две или има грешка при пресмятане на разстоянието. Това не пречи на основното твърдение, че древната Перестица и днешната Перущица са свързани от три хилядолетия. Името на селището се свързва/В. М. / с гръцката дума περίστερί /перистери/ - гълъб. Смятам за по-логично да се търси връзка между крепостта Перистица и племето ПЕЙРИ, което струва ми се, през английски превод, някои съвременни изследоватили са разчели като пиери.

Местното име Перестица се среща около Враца и в района на село Обретеник, Русенско.

КОПРИВЩИЦА

Селище с такова име съществува в турските регистри от ХІV век.

Някои свързват името му с гр. дума kopros – обор, тор, торище, поради което са създали най-невероятни легенди за овце и пастири. На основата на българската дума коприва измислиците са почти толкова. Прави впечатление, че вторите създатели на митове не са се съобразили, че славянската дума “крапива”, от която вероятно произлиза съвременната “коприва”, не може да има нищо общо с името на селището, най-вече по исторически причини. В езиков план, ако в основата му стоеше думата коприва, името на селото вероятно щеше да бъде Копривница, в традициите на славянските езици. Пример: Вратарница. Турският начин за изписване на село Коприва е Кobriva. Известни са селата Копривец, Русенско /изписано KopriSte/ и Копривлен, Благоевградско /изписано като Koprilan и Koprivleni.

В дамаскин от първата половина на ХVІІ век селището е отбелязано /според Л. Милетич/ като Коприщица. По-късно името Коприщица се намира върху печат от 1717 г. в един летопис на прогласени майстори. За пръв път в надписи в Хилендарския манастир от 1775 и 1779 г. е написано Копривщица с вмъкване на буквата “в”. Оттогава се срещат и двете форми. /51, 22/

Неофит Рилски до края на живота си го изписва без “в”. За разлика от него друг копривщенец - Христо Пулеков, в своята печатна и канцеларска дейност употребява Копривщица. Турското име на селото е Аврат алан /женска поляна, село/, което има връзка с едно от преданиета за създаването му.

Смятам името Копри/в/щтица за тракийско двуосновно местно име, в което втората част съдържа думата “тица” – крепост. Първата част може да се търси най-вече в гръцкия език, където подобни имена се срещат често. Kopros е бивша гръцка община, а Kopris - населено място във Фамагуста, Кипър. В гръцката топонимия се срещат и Kopriw, Kopria и Kopris. Съществува такова лично име, което е име и на един от мъчениците в християнската религия. В ентомологията с такова понятие е наречен вид бръмбар.

Най-интересното в цялата история с произхода на името на Копривщица е, че в същото време учените вече десетилетия търсят в близкия район легендарната тракийска крепост KOPSIS/поне така е разчетена/.

БОРУЩИЦА, Старозагорско /община Мъглиж/. Селището е записано в турските регистри като Buyukdere /Буюк дере/, т. е. Голям дол.

Официално се предполага, че селото е основано през 1323 година, по времето на цар Иван Шишман. Към края на ХІV век в него са се заселили бежанци от Боруй /Стара Загора/, избягали след завладяването на града от турците през 1371 година. Вероятно с това събитие е свързан и произходът на името на селото /от Боруй/. Прави впечатление че сведенията за възникването на  Борущица са като тези за средновековна Вратица и сигурно се разказват същите  легенди за Иван Шишман.

По-интересно историческо сведение е свързано с преданието за т. н. Царски връх, разположен недалече от селото. Според него именно там през 335 г. пр. н. е. се е състояла битка между войската на македонския цар Александър ІІІ Велики и местен тракийски владетел. Това е станало по време на похода на Александър Македонски срещу трибалите.

Според мен редът на историята трябва да се обърне в посока от унищожената  тракийска крепост към тракийското селище Боруй, а по-късно към  римския град Берое. Гръцкоговорящите византийци са го произнасяли Верея /заради “б”-то/.           

Тракийската крепост /вер. Boreasdiza/, посветена на Boreas /Борей e тракийски бог, персонификация на силния и студен северен вятър/ е дала началото на селище, посветено на Борей, наричано от римляните Берое, от гърците Верея и накрая от славяните Боруй, а не обратното, както обикновено се разказва в местната сказка.

Съществувало е и село Боруш, Великотърновско, което е изселено.

ГРАЩИЦА

Известни са четири селища с такова име:

РАШКА ГРАЩИЦА, Кюстендилско, записано като GraStiCa;

ДОЛНА ГРАЩИЦА, Кюстендилско, записано като Dolna GraStiCa;

НЕДЯЛКОВА ГРАЩИЦА, Кюстендилско, записано като GraStiCe – i Nedelko и

ГРАЩИЦА, Смолянско, което може да е с пренесено име.

В турските регистри открих и бивше село Горна Гращица, записан като Gorna GraStiCa. Край неговите останки са разкрити антично селище и две антични градища.

Останалите селища с това има като /изключим Гращица, Смолянско, за което нямам никакви сведения/ се намират в един своеобразен триъгълник, който загражда голяма площ от днешната Кюстендилска област.

Свързвам тези имена с тракийското племе ГРААИ, с всички уговорки, които вече съм правил за тракийските племена, техните имена, царе и езика, на който са говорили. Предполагам, че това е топоним, свързан с крепостта, в която е била резиденцията на владетеля на грааите. В името й се е съдържало името на племето и самата дума крепост. Според това мое предположение местоположението на племето грааи трябва да се търси по горното течение на река Струма.

СЛОКОЩИЦА, Кюстендилско. Записано е в турските регистри като IslokoStiCa.

Местни ентусиасти като мен са обяснили произхода на името по два начина: първото е свързано с някой си местен юнак “зъл Гошо”, откъдето Злогощица, а второто се извежда от старобълг. дума “осьлокъ” – магаренце. Именно заради наличието на много магарета името на селото отначало е имало формата “Осълоковск/а/ - ица “, за да стане по-късно Ослокост-ница, Ослокощица. Според тези изследователи “о” се е появило при турското записване в регистрите през ХVІ в /1576 г./. Според местното население селото се казвало Злоколяно, получено от слоколяни, както наричат жителите му, “понеже при бунт турците безжалостно изклали селяните”. /В местния говор коляно означава клано/. От друга страна понеже “селото било на слог, то се променило на Слоколяно”. И т.н. и т.н. / Сб. Български език 1991 стр. 577/

Най-важното сведение което намерих за Слокощица е, че край него има антично селище.

Има сведение за личното име SLOKOS, което е притежавал един от военачалниците при Александър Велики.

ДЕБРЪЩИЦА, Пловдивско. В турските регистри е записано като Пазарджишко с две имена: DebraStiCa nam-i digger  и  Derecik. Сега е махала с 14 жители и е част от село Стойките.

В околностите са установени около 40 могили. На 3-4 км, в местността “Калето”, има останки от крепост. Също и в местността “Градището” на 1,5 км от днешното поселение.

Според мен става дума за крепостта на тракийското племе ДОБЕРИ,която в древните времена вероятно се е наричала Доберштица. Съществува и възможност името на племето да не е било добре разчетено.

ДРАГОВИЩИЦА, Кюстендилско. Записано е в регистрите като DragoviStiCa.

Твърди се, че е новобразувано от бившите села Перивол /от гр. perivol - овощна градина/ и Ямборано /Yamborana/. Гръцките им имена показват, че това са антични селища.

Районът на днешната Кюстендилска област със сигурност е бил обитаван и от племе с името ДРАГОВИТИ, за което обаче се смята, че е славянско. Позволявам си да твърдя, че зад името на  днешното село Драговищица се крие по-старото име на тракийска крепост. Това означава, че подобно на имената Сердика, Медека, Гращица тази крепост е носела името на племето, което е обитавало наоколо. Това предполага и преразглеждането на версията, че драговитите са славянско племе. Освен ако не са едно от първите славянски племена, населило района преди голямото славянско нашествие и успяло да създаде крепост. Понеже това трябва да е станало след римското нашествие, този втори вариант ми се струва по-малко възможен.

Известно е и друго селище с името ДРАГОВИЩИЦА, Софийско /община Костинброд/. Записано е  в турските регистри като DragoviStiCa, което означава, че е съществувало с такова име още при османското нашествие.

Река с името Драговищица се намира на територията на бивша Югославия.

КОМОЩИЦА /Комущица/ Михайловградско.

В момента селото се казва Якимово, а областта е Монтана.

Първата част на името може да се търси в посока на близкия старопланински връх КОМ. В справочната литература /Енциклопедия “България”/ е посочено, че съществителното нарицателно “ком” е от славянски произход и означава “могила, грамада”. В гръцките речници могат да се открият сведения за личното име Komus, герой от гръцката митология; библейски герой и сатир – божество свързано с пиршествата.

Изключителен интерес предизвика у мен гръцката дума Kosmos /космос/, която означава: украшение, чест, слава. Според мен това е синоним и на връх и убедително може да бъде използвано за обяснение на планинския връх /или планината/ КОМ, както и на топонимите КОСМАТИЦА, които вече споменах.

КОМЩИЦА , Софийско /община Годеч/, грешно изписвано като Колищица.

            Селището се намира от обратната страна на Стара планина в сравнение със споменатато село Комощица. Дали има връзка между двете имена и в каква посока е тя, не е предмет на основното изложение. Тук освен предположенията, които направих в примера с предходното селище, могат да се добавят и други разсъждения с топонимичен характер.

            Село Комщица, Софийско се намира в близост до една друга планина, която е наричана от Плиний – Scopius и отбелязана като част от Hemus  /Стара планина /. Българските учени са я идентифицирали като Витоша. Основания за това им дават сведенията на древния историк Тукидид, който споменава планина с името Scomius  или  Scombros. В други източници се среща и името Scomius mons , което пак се отнася за Витоша.

            Позволявам си да твърдя, че името Scomius е тракийското име на планината Витоша и да го свържа с това на крепостта Комщица.   

            Що се отнася до римското име на същата планина – Scopius/Скопиус/, мога да се съглася с едно твърдение, че същото е дало името си за отличаване на местното население, което и до днес би трябвало да се нарича СКОПИ, ако славяните не бяха приложили своите граматични закони, по които сега го наричаме шопи.

Направи ми впечатление, че на картата на езиковите области е идентифициран град  CUMUDEVA/ Кумудева/, който се е намира в известните като Западни покрайнини бивши български територии отвъд Витоша, които сега са част от Република Сърбия.

КИЩИЦА , Ловешко.

С този топоним засега няма да се занимавам, но трябва да отбележа, че и той се подчинява на общото правило. Попаднах на информация, че доста учени от години проучват произхода на името на “средновековната крепост Киево”/!?/, която се търси в района на Тетевен. /Виж: Ковачев, Николай “Средновековното селище Киево, антропонимът кий и отражениетому в българската топонимия”/. Прочетох интересни виждания по темата, които се свеждат до “митичен” Киевски княз, който я е основал. Основната теза е, че крепостта е средновековна, което автоматично я прави славянобългарска и тогава първата част на името няма как да не е от Киев. Ако специалистите приемат, че крепостта, която не знаят къде се намира, но за която са чели, е тракийска – тогава лесно ще я намерят около село Кищица.

             Изредените по-горе имена на сега съществуващи селища могат да бъдат допълнени с други вече изчезнали, но отразени в турските данъчни регистри. Трябва да отбележа, че въпреки смесването на славянски и тракийски елементи много от имената звучат странно и нетипично за днешния славянизиран български език. Не изключвам и възможността в много от наименованията да пробладава чисто български/разбирай прабългарски/ елемент.

ВЕЩИЦА, Видинско /община Белоградчик

Бивше село във Видинска област, записано в турските регистри като две различни селища  VeStiCa – i bala и VeStiCa – i  zir, което условно може да се преведе като Горна и Долна Вещица;

СВЕЩИЦА – няма друга информация, но може и да грешен начин на записване на топонима Светица и обратното;

ПОМОЩИЦА, Търговищко / община Попово /

Регистрирано като като Yardim/на бълг. помощ/, и преименувано 1934 г.;

СЛАВЩИЦА, Ловешко/ община Угърчин/, регистрирано като IslavCa;

КАМЕЩИЦА, Габровско – бивше село - няма сведения в турските регистри;

ГЕРМАНЩИЦА – дн. Сепарева баня

Произходът може да се търси в думата гермен/герман, която някои смятат за тракийска и я превеждат като – топъл, горещ. Тлябва да се провери за наличието на антична крепост.

МИСЛОВЩИЦА, Пернишко – тур. MisloviSte, от 1950 г. Веселиново;

МЕЩИЦА, Пернишко, записано в турските регистри – MeStiCa;

БЕЛАЩИЦА / БЕЛИЩИЦА /, Пловдивско /община Родопи/. Записана в турските регистри като BelaStiCa, което се чете Белаштича

Срещат се съобщения за наличието на село БЕЛАЩИЦА, Бургаско, но никъде на открих  сведения за него.

Прави впечатление, че имената на селища, където се е запазила “чистата” форма ТИЦА / ДИЦА, се намират изключително в Западна България и следват линията на условно разделяне между тракийската и дакийската езикова област, което се изразява във влиянието на латинския или гръцкия език в рамките на самата Римска империя. Няма съмнения, че преди да станат селищни имена, те са били имена на древни крепости, което е напълно естествено за тази част на Тракия, защото има много естествено защитени места в планините. Една мислена линия може да се пусне от Враца съм Кюстендил и селищата се намират непосредствено от двете й страни. В същото време това и “най-нецевилизованите” райони.

Във врачанския регион освен Вратица съществуват още десетина местни имена, които са свързани с направените вече изводи. С риск да ги посоча на “нерегламентираните” археолози ще спомена някои от тях:

Села: ИГНАТИЦА, ВЛАСАТИЦА,

Извор: ВАРОВИТИЦА

Върхове, височини: КОСМАТИЦА, МАМУТИЦА /Махмутица/, ШАРОВИТИЦА, ПЕРЕСТИЦА. Б. Николов обяснява имената на последните две от думите шарен и пъстър заради различните видове дървета върху тях.

Останки от крепост: ЛЮТИЦА

Река, язовир: МРАМОРЧИЦА, между с. Мраморен и Горно Пещене;

Смятам за целесъобразно извършването на археологически проучвания в района, тъй като според мен топонимът произхожда от старото местно име МРАМОРЩИЦА, при което може да се намерят доказателства за т. н. Мраморград. Трябва да е съществувало местно име, което е съдържало думата мрамор, защото в това на днешното село Мраморен, се крие думата “мраморени”, т. е хората от селището/крепостта Мрамор.

Пещера: РОГОЧИЦА.

При посещението ми в село Вратца, Кюстендилско успях да запиша подобни топоними от района: Домазетица, Койнатица, Маломитица /Моламитица /, Шуамитица, Трапезица. В музея и библиотеката на град Кюстендил /чиято река се казва Банщица/ учтиво ми бяха предоставени преведените турски документи на Кюстендилския санджак, в които също имаше интересни местни имена.

Другата тенденция, която се изразява с наличието на селища, произхождащи от тракийски крепости, съдържащи в имената си –ЩИЦА / ШТИЦА, е безспорно повлияна от славянския елемент. Тук условната линия е линията на разделение, съществувала дълги години между новата българска държава и съседна Византия, и тя често е минавала по билото на Стара планина.

Правенето на някави генерални изводи за езикови зони на разпределение на имената е само условно, тъй като трябва да се съобразяваме и с имена на селища от стари български територии или райони, където също са живели траки. За обща информация съм посочил няколко подобни имена на селища:

РЕПУБЛИКА МАКЕДОНИЯ

Села: КРЕПЕШТИЦА – ГОРНА И ДОЛНА КРЕПЕШИЦА

ГРАДЕШТИЦА И ГОРНА ГРАДЕШИЦА

ГРАШТИЦА, което е идентично на трите български селища с име ГРАЩИЦА

ПЛАШТИЦА

РЕПУБЛИКА СЪРБИЯ

Градове: СУБОТИЦА, ЗОБНАТИЦА, КОНАТИЦА и КОВАЧИЦА

            Оставям за специалисти по славянска филология да проучат възможността посочените по-долу исторически селища да имат някаква връзка с темата:

ТРЕМОЩНИЦА /Тремощица/, Благоевградско, БОРИЩНИЦА, ЛАКАТНИЦА, ХОТНИЦА, Великотърновско и КЛОКОТНИЦА – КЛОКОТ/ Н /ИЦА

Задача на специалисти историци би трябвало да бъде изследването и на въпроса, кое тракийско племе къде е обитавало районите на днешна България преди и по време на римското владичество и как те са наричали своите крепости.

Няма да са максимално убедителни твърдениета ми, ако не се потърсят отговори на всички въпроси, които зададох, без да са проверени възможностите за наличие на подобни имена на селища в близки и далечни, но сродни нам славянски държави или територии, които са били населени със славяни, защото утвърденото и официално мнение за всички посочени имена на селища е, че те са със славянски произход.

Трябва да призная, че въпреки сериозните ми и наглед излишни усилия не открих на териториите на Белорусия, Украйна и Молдова нито едно селище, което даже звуково да напомня за  - тица и  - диза , освен Одеса /с много резерви/. В Румъния, където се срещат стотици имена на села, завършващи на  “- ица”, “- уца” или  “- еца”  има само три наименования, които завършват на  “-тица”. Едното - Гура Портица се намира на дунавнския проток/пролив и се оказа свързано с известното още от времето на Прокопий Кесарийски име Портица /Свещеното устие/; другото е на село Чуштица, в близост до Сърбия и третото е Добротица, което може да се смята лично или пренесено име. В традициите на днешния румънски език този топоним според мен е трансформиран в Добротяса и Добротещи, които са имена на селища.

Ако някой някога се захване с моите твърдения, би трябвало да разпростре изследванията си и върху обширни територии, владяни от траки, в Днешна Сърбия, Македония, Албания и Гърция, за да открие езикови останки в сегашни наименования на селища, като провери историческите им корени.

По-важното е да отбележа, че на местата, където някога са живеели  или днес живеят славяни, не се срещат имена на селища, които да съдържат окончания на  “- тица”, “- дица” и   “- штица”, с изключение на масовото им наличие в днешните територии на славянска България и славянска Сърбия, които преди хиляда и петстотин и дори повече години са били населявани единствено от траките. И това е само запазилото се след всякакви нашествия и присъствия върху  същите територии.

Огромният труд  и изгубеното време в ровене на стотици източници според мен си заслужи това твърдение и скептиците ще трябва да положат подобни усилия, за да ме опровергаят.

За последен техен ужас ще подхвърля още една смела хипотеза. Според мен една от най-известните български твърдини в Търновград, наречена ТРАПЕЗИЦА, по всяка вероятност е била и тракийска крепост и в днешното, макар и древно име, се крие не гръцката дума “трапеза”, а е закодирано тракийското TARPODIZOS – ТАРПОДИЗОС, съставено от тракийските думи TARPO/тарпо/ – междина, празнина, цепнатина, която съответствува на днешното ТРАП/ Официално:TARPO, ТРАПЬ – бълг. “трап” от прасл. ТАРПЪ / и  – DIZOS /- диза, -дизос / крепост.

В Е Р   , В Е Р А Т А   -  V E R ,  V E R – A T ,  V E R  -  A T A

ВРАТ, ВРОНЬ

Ако съм бил убедителен, че името на Враца трябва да се търси в най-дълбоката древност и най-вече от времето на първите траки по нашите земи, то зад известното Вратица се крие точно такава двуосновна или триосновна тракийска дума. Втората част от нея е отглас от тракийската дума диза/дица, която идентифицирах като не много често срещания топонимен суфикс -тица и тя означава крепост.

Тогава пред нас застава следващият въпрос: какво в този случай означава първата част, която може да бъде дума, подобна на ВРА- или ВРАТ-, или ВЕРАТ- и т. н. Досега на подобна дума се е гледало не като на основа, а по скоро като на метафора / в случая врата /, при което вида или качествата на едно природно явление – проход, са били свързани с качествата на един предмет /едно съоръжение/ – врата и първото понятие е било уподобено с второто и названието му приравнено с него. Този подход не е много издържан при наличието на достатъчно логически/предметите възникват по-късно от природата/ и археологически факти, че крепостта и селището са възникнали в историческо време, по което все още в езика вероятно не са използвани метафорични изрази, още по-малко в славянските езици. Смятаната за умалителна форма “вратица” също буди недоумение, тъй като не е типична за именуване на природни явления и забележителности. Когато това е станало ясно на специалистите, чрез калкиране, т. е. с помощта на превода, е потърсено близко по смисъл име в други сродни или масово употребявани езици, каквито са били латинският и гръцкият език. Така се е появила хипотезата за крепостта Валве, зад името на която се открива латинското валве – двукрила врата.

В този случай противоречията стават най-малко две. Първото е географско и е свързано с това, че описаната от хрониста Прокопий Кесарийски крепост трябва да се е намирала в областта Кавецос, която не съвпада с района на Враца. Второто е езиково и е предизвикано от това, че при превода на написаната на гръцки хроника думата валве е била приета за собственото име на крепост Валве, при това на латински език/Valve/, поради което е свързана с двукрилата врата/valvae/. На самия гръцки език обаче тя означава укрепление, преграда, вал и в конкретния случай е употребена в смисъл на укрепителна линия от възстановени крепости, а не като самото име на крепостта край прохода. От цялата досегашна логика на историците излиза, че името на Враца е от времето на римското нашествие и че то не е дадено, а само е било преведено в познатата умалителна форма от заселилите се по тези места славяни през VІ-VІІ век, като предходното е било забравено. След хиляда и двеста години чешки, немски и др. пътешественици, като препрочитат Прокопий, се сещат, че точно това е името на древната крепост и по този повод водят дискусии помежду си. Всичко останало са недоказани твърдения, които са написани в научни книги, както и езикови догадки кога и как са станали измененията на най-старото име, което днес се произнася Враца. Така “и”-то изпада по силата на някакъв езиков закон, а “т”- то от само себе си. В тази връзка ще приведа цитат от П. Добрев, използван по друг повод, че “на фона на този дълъг ред от субституции, човек неволно си спомня известната максима на Бърнард Шоу, че езиковедът е човек, който чрез размествания на букви, може да приравни които и да са две думи на света”. /19, 520/

В своето изложение ще използвам други методи за анализ на първата основа в името Вратица. Първият е свързан с това да се провери във всички възможни езици, които са били говорени на територията на днешна Враца и района, наличието на сходни по звучене и изписване думи. Вторият се свежда до една много често използвана практика при тълкуването на географски имена. Акад. Иван Дуриданов го нарича “метод на акад. Владимир Георгиев”, който по същество е метод на превода. Трябва да се каже по-точно “принцип на мнимия превод”, който се състои в това, че за да се определи приблизителното значение на последното име, се постулира положението на семантичен идентитет /сходство по значение/ на двете имена /старо и ново/, с други думи, версията, че старото име ще да е отразявало същата природна особеност, както новото име. Третият е свързан с установяването на други най-близки топоними, във връзка с които се търси произходът на основното име. Той може да бъде продължен като смесен метод с калкирането/ от калка-дума или израз, образувани чрез буквален превод от чужд език. Пример: Лесковец, Силистренско/сега с. Васил Левски/ - старо Пъндъкли/Фъндакли от тур. фандък-лешник; Свещари, Търговишко – старо Мумджилар от тур. мумджи-свещар; Ковачите, Сливенско – старо Налбантлар от тур. налбант-ковач; Овчи кладенеч, Ямболско – старо Куюн бунар от тур. куюн-овца и бунал-кладенец; Орешак Варненско – старо Джевизли от тур. джевиз-орех; Островец,Кърджалийско – старо Ада кьой от тур. ада-остров и много други/. При използвания от мен метод съм търсил превода на други най-близки дадености или природни явления до посоченото местно име, на всички някога говорени езици в района. Пример: скали, канари, път, пещера, извор и др.

Трябва да призная, че търсенето ми беше дълго и трудно, като ми отне много време и усилия, но пък беше достатъчно интиригуващо. Една предварително изградена хипотеза трябваше да се провери по всички възможни и познати начини, за да добие напълно завършен вид.

При първия подход бяха анализирани всички възможни думи с близко звучене на ВРА- и  ВРАТ- в повечето от наличните и издадени у нас речници на старогръцки, гръцки, латински и турски език, както и в основните академични речници, свързани с българския и руския език: тълковни, правоговорни, етимологични, сред които са речникът на Вл. Дал и речникът на Н. Геров.

Разгледани бяха следните възможни варианти на изписване на думи, които започват с българските и руските начални срички:

Вра -, вре-, ври-, вро-, връ-;

Врат-, врет-, врит-, врот-, врът-, врят-;

Вар-, вер-, вир-, вор-, вър-;

Варт-, верт-, вирт-, ворт-, врът-, врят-.

След това всички възможни латински варианти като:

vra-, vre-, vri-, vro-, vru-;

var-, ver-, vir-, vor-, vur-,

както и тези , които започват с:

bra-, bre-, bri-, bro-, bru-;

bar-, ber-, bir-, bor-, bur-,

заради възможността гръцки думи да са били изписани на латиница с “в”, което на гръцки се изговаря като българско “в”.

            Последните хипотетични възможности бяха потърсени на гръцки език:

Βρα-,   βρε-,   βρί-,    βρΟ-;

Βαρ-,   βερ-,   βίρ-,    βΟρ-,

като пак взех предвид гръцкия начин ва произнасяне на β като българско “ в”.

Проверени бяха и възможни двусрични комбинации от вида ВЕРАТ, ВЕРАТА, ВЕРЕТ, ВЕРЕТА и др. С особено внимание се отнесох към малкото, но изключително ценни идентифицирани думи от тракийския език, с които за съжаление не може да се издаде речник, но са напълно достатъчни за нашия анализ.

Между стотиците възможни комбинации в различни езици бяха открити множество интересни съвпадения, които биха могли да бъдат търсената от мен близка по звучност на днешната българска комбинация вра-, врат-, верат, врата и др. като първа част в името Вратица/Вратца, Враца/. Ще спомена някои от тях, които биха могли да дадат и друг отговор, освен този или тези, които ще предложа в края на изложението си.

Ровенето във всички тези речници беше по-скоро за собствено убеждение, че в името на Вратица не се крие двуосновна дума като смесица от два различни езика, каквито примери са посочени от Иван Дуриданов, т. е. първата основа да е гръцка, а втората тракийска или вариант латинска и тракийска, гръцка и латинска и т. н. Още повече, че за доказателство ни трябва такава дума, която да звучи достатъчно убедително /по смисъл и по съдържание/ и да има съответните аналози, свързани с нея.

Понеже с всички възможни варианти от българските и руските речници се занимах в главата “лъжата за вратата”, ще обърна внимание на другите две азбуки.

ЛАТИНСКИ КОРЕНИ

В латинско-българските речници от всички възможни комбинации за нашия анализ са интересни глаголите VERTO - ОБРЪЩАМ и VERSO - ВЪРТЯ,  обръщам се насам-натам и производните им съществителни:

VERTEX    -  вертекс  - въртене, водовъртеж

VORTEX   - вортекс  - въртене, водовъртеж

VERTIGO  - вертиго – въртене, обръщане

Така откривам, че точно от тези глаголи, Ст. Младенов - един от авторите на идеята за малките “вратца”, от които са е получило името на прохода Вратцата, който пък от своя страна е дал името на града Вратца, извежда етимологията  на думата врата.

Акад. Иван Дуриданов анализира местното име BAIROS /в гръцкия “б” е “в”/ , което ще е звучало вайрос – в смисъл на въртящ се и е идентично с vaira /vairus, vairas/. Според него откъм значение името може да се сравни с българското местно име – ВЪРТЕШКА, ВЪРТОЛ. Подобно е името на река Въртештница и то също е изведено от “въртя”.

Всички гореспоменати латински думи ни препращат към думата врата, чиято етимология, както вече отбелязах, и Владимир Даль сравнява с въртене. Той обяснява смисъла на думата врата в руския език точно с глагола въртя. Това беше и основната причина да приема думата врата, в смисъл на въртящо се съоръжение и да я изключа  като първопричина за името на всички топоними: Вратцата, Вратица, Вратца и Враца.

ГРЪЦКИ КОРЕНИ

В абсолютно друга посока ни отвеждат възможните гръцки варианти при анализа. Така например в “Старогръцко-български речник”, издаден от Отворено общество, София, 1996 година открих думите:

Βραζα     - враза – вря

βραστоς  - врастос – врящ, кипящ

βρασηоς  - врасиос – врене, кипене, кипеж

В “Гръцко-български речник” на  БАН, София, 1995 г. са отразени съвременните гръцки думи със значение:

Βρα          -  вра   -  вря, кипя

Βραξω      -  врацо - кипя

Βραση      -  враси – кипене, врене

но и интересната дума –

βραχΟς    - враксос/врахос  - скала, канара

Както добре се вижда, с изключение на последния пример, гръцките думи, които започват със сричката βρα- / бълг. Вра- / се свеждат до едни и същи понятия и се превеждат на български като ВРЯ, ИЗВИРАМ. Не се налага да разсъждавам в кой от  езиците – тракийски или гръцки, са възникнали тези думи.

ПРАБЪЛГАРСКОТО   В Е Р

Думата ВЕР знаем от съчетанието ВЕРЕНИ или ВЕРЕНИ алем. Това е възшествената дата на хан Испор /Исперих, Аспарух / - 22 декември 643 година, според Именика на българските ханове. Тогава започва годината ЗМЕЙ по прабългарския календар и затова се смята, че тази дума означава змей.

АТ, АТА е думата, която прабългарите са използвали за БАЩА и от която сега са останали ТАТЕ /тато, тати/ и ТАТКО. /25/ Поради всеобщото непознаване на езика на древните българи, не можем да направим сериозно езиково съчетание между думите “ВЕР” и “АТ/АТА”.

В близката топонимия на района е известно само едно име, което съдържа в себе си думата змей /на прабългарски – ВЕР / и това пещерата Змейова дупка, във Врачанския балкан. Това местно име често се свързва с един друг топоним – този на месността Джуджан, което всъщност е непресъхващ извор близо до Враца в посока Криводол. За този извор преди четиридесет години се разказваше нещо като легенда, че като пуснали боя във езерото на пещерата Змейова дупка, тя се появила на извора Джуджан.

Вероятно името е двуосновно и звучи като турско, но произнесено така, това е по-малко вероятно, тъй като започва с две съгласни и трябва да се постави протетична гласна: Пример - АДЖУДЖАН или АДЖЪДЖАН. В съвременния турски език CAN /джан/ означава  дъх, душа, живот, здраве, сърце и др. В българския език все още се употребява в съчетанието “джанъм”, което най-общо означава “душо моя”, “сърце мое”. Втората основа на думата CU /джу/ не означава нищо на турски – поне в този вид, освен ако не става дума за ACICAN /аджъджан/. Така представен вече, топонимът  съдържа в началото си по-скоро прилагателното “ACI” – лют, горчив, оскърбителен, обиден, отколкото съществителното “ACI” – болка, мъка, скръб, страдание и обида. Първото съчетание /пр. + същ./ би означавало горчив дъх или обидена душа, или всяка друга романтична комбинация, докато взети заедно, двете съществителни биха представлявали по-сложна форма на произнасяне от типа “аджъджънъ” или “аджъджънъсъ”. Достатъчно убедително би звучало и съчетание на джан-душа с прилагателното име ACAR /аджар/, което означава буен, силен /в тур. език няма родове – бел моя /.

Според ст. н. с. Йорданка Манкова в българската митология се среща думата АДЖЕР(някъде произнасяна като аждер), която не е много далече от посоченото “аджар” и обикновено се използва и в други местни имена в смисъл на ЗМЕЙ. Ако се върна към вече дискутираната старобългарска дума  –деша/ -джа, която свързах със страна, местност и др. подобни, то едно съчетание от типа Аджерджа би звучало на български като  Земята/местността, мястото/ на Змея.

Най-правдободобно изглежда да се приеме съчетание от вида Аджерджан, като се има предвид твърдението, че думи като “аджер”-змей и “джан”-душа са били употребявани и от прабългарите с подобен на турския смисъл, но по всяка вероятност са от персийски или древноирански произход. Предлагам тезата,  че името на извора Джуджан, разглеждано като Аджерджан /Джурджан - Джуджан/ може да се идентифицира като древнобългарско име, в смисъл на Душата на змея/Дъхът на змея/ или Змейова душа/Змейов дъх. Това отговаря напълно на тракийските и старобългарските представи за извор и донякъде свързва двата топонима Змейова дупка и Змейов дъх/дух, но явно не може да бъде основание да смятаме, че това е едно от нашите хипотетични съчетания  ВЕР- АТ, в което да намерим отговора за Вратица.

Последните ми усилия бяха насочени към тракийския език, защото това е езикът, който най-дълго е говорен по нашите земи. От една страна траките са говорили на своя си език, най-малкото хиляда години преди нашествието на римляните и вероятно още стотици години по-късно. Освен това, по мое разбиране, тракийският език не е изчезнал напълно и ние под различни форми продължаваме да употребяваме тракийски думи, най-вече лични и местни имена допълнително още хиляда и повече години.

След като веднъж съм приел, че втората основа в името Вратица -тица/дица, диза/ е тракийската дума диза/дица - бълг. -тица/тича, т. е. крепост, най-логичното е и първата основа да е на същия език, макар че учените посочват и примери на смесени варианти. Отговор на всички поставени от мен въпроси биха могли да ми дадат направените по темата проучвания в нашите академични среди и най-вече в изследванията на акад. Иван Дуриданов.

Според мен тайната се крие в тракийската дума VER, която е аналогична на съвременната българска дума ИЗВОР. Тя е една от реконструираните думи на акад Дуриданов и е анализирана при проучванията му на тракийския език, а първата официална публикация е в книгата му “Езикът на траките” /20/. Свързана е с местното име Ereta , споменато като град южно от Одесос /Варна/ на устието на река Панисос, дн. Камчия от Плиний. Акад. Дуриданов смята, че “името може да се изведе от първоначално  Vereta, чието V – ще е изчезнало под гръцко влияние. Така реконструираната форма се покрива напълно с литовското речно име VeretA, което е производно от корен ие. *ver- в лит. Virti / verdu, virau/ вря извирам, клокоча, стбълг. Вьръти, вьрн, извирам, вря. Селището е наречено вероятно по името на някакъв извор.”

            Трябва да призная, че винаги е предизвиквал интерес въпросът за възникването на градовете Варна /Одесос/ и Бургас /Пиргос/, като се има предвид, че и при двете съвременни селища няма големи извори за питейна вода. Тракийското селище Верата, на 10-12 км от Варна, дава отговор на този въпрос. Най-вероятно това е първото селище, от което е възникнала по-късно гръцката колония Одесос, и по тази причина свързвам резервирано и това име с тракийската дума dizos /Odizos/.

В книгата на проф. Иван Дуриданов “Езикът на траките” е отбелязана и латвийската дума  VAR , VARZA в смисъл на яз, преграда. Както вече отбелязах, проф. Дуриданов смята, че латвийският, литовският и старопруският език са най-близки до някогашния тракийски език.

По смисъл тази дума напомня гръцките думи валвис и валвита – преграда, които вече споменах по повод предполагаемото римско име на Вратица - Валве. Възможно е да е съществувала тракийска дума, по смисъл и по звучност подобна на латвийската VARZA, която да е означавала преграда и това да е един вероятен отговор за древното име на нашето селище по формулата:

VARZA / преграда /–ВАЛВИС /БАЛБИС – преграда/ – ВАЛВИТА /БАЛБИТА - преграда/ – VALVAE /двукрила врата, но и преграда/ – ВАЛВЕ /крепост ВАЛВЕ/, но това трябва допълнително да се анализира и доказва, а аз вече отхвърлих тази версия като чужда и несигурна хипотеза.

            Като естествено допълнение към горното предположение за VER – ИЗВОР, ще посоча и друга тракийска дума, установена от акад. Дуриданов. Това е думата АТ, която може да се преведе с българските думи:  течение, поток / 20, 36 и 86/. От този тракийски корен са изведени и думите ARTA/S/ - ARDA/S/ -течение, река, а оттам и името на река Арда.

            Акад. Дуриданов предполага, че тракийското АТ е било използвано и в качеството му на предлог, подобен на българските предлози ПРИ и КЪМ. /20, 73/

            Това дава възможност да се изгради конструкцията VERAT или VERATA, която би означавала:

1. изворът, от който тръгва потока /реката/;

2. изворът при/към.  

Такава езикова конструкция би обяснила и изместила, до известна степен, измислената  ВРАТА /в смисъл на вратá/ в името на град Враца, с тракийското ВЕРАТ, ВЕРАТА.

Всъщност такова е и първото име на селището край Варна и това съответства на традициите за конструиране на имена на всички древни народи, вкл. траките. Може да се приеме, че името на Варна е възникнало и от името на левия приток на река Камчия, в Североизточна България, наречен ВРАНА. Това само подсилва доказателството, защото Врана вероятно е старото тракийско име на река Камчия, където е било всъщност посоченото селище Верата. Каквито и разсъждения да се направят, те не изключват хипотезата за общия корен ВЕР в имената Верата, Врана и Варна.

Този древен тракийски езиков корен се е запазил в българския език в думи като ИЗВОР и ОТВОР, където именно ВОР е корен на съответните думи, а ИЗ- и ОТ- са само представки. Той е в основата и на славянските думи ВРАТ и ВРОНЬ, които са старите форми на глагола ИЗВИРАМ. Този корен е заложен във всички гръцки думи свързани с извиране, врене и кипене. Латинската дума за извор е пизео /пизда/, а турската е ълъджа, които явно не отговарят на общото правило и поради късната си употреба не са повлияли върху вече оформената топонимна система, но също са оставили други трайни следи в много местни имена.

Както се вижда от посочените примери, на лице е една обща тенденция, при която всички думи с основа ВЕР, ВОР, ВАР, ВРЕ, ВРА, ВЕРАТ, ВАРТ, ВРАТ и други имат един общ корен и това е тракийското ВЕР – ИЗВОР. На всички възможни езици, говорени най-дълго в земите на траките – тракийски, гръцки, славянски и български, този общ корен е използван само и единствено в думи, близки по съдържание, които са или съществителни нарицателни, които са свързани със съвременната българска дума ИЗВОР, или са съвременните глаголи ВРЯ, КИПЯ, ИЗВИРАМ и т. н. 

С тази обща основа могат да се обяснят стотици местни имена, между които ще посоча най-известните:

ПЛАНИНИ

ВЕРЕГАВА – / от тр. вер-извор и гава-местност/ - местността на изворите, страна на изворите, земя на изворите, “извориземя”. Петър Добрев смята, че това е друго име на Стара планина /19, 424/, но общоприетото схващане в историческата наука е, че византийските хронисти са описали с това име проход в Стара планина, където се е състояла битката на хан Крум срещу Никифор Фока. Дълги години се е спорило дали това е Рижкият или Върбишкият проход, и като че ли е надделяло мнението за Върбишкия. Предполагам, че това е онзи от двата прохода, където има много извори и точно това е закодирано в тракийското му име.

ВЕРИЛА – планина между Самоков,  Дупница /Станке Димитров/ и Радомирската котловина. От Верила извират три реки – Арката, Тополница и Джубрена.

ВРАНЧА – планина в Румъния /от старосл.  вронь – вря, извирам/. Вероятно името е свързано с честите земетресения в тази част на Европа, което не изключва и наличието на много извори или появата на извори, във връзка със земетресенията.

ВЕРЕНИЦА – посочвам я като пример само защото е описана като планина в пътеписите на Феликс Каниц. /12, 291/

Р Е К И

ВАРДАР – сега, река в Република Сърбия.

ГР А Д О В Е / СЕЛИЩА

ВАРНА

СВЕТИ ВРАЧ, дн. Сандански. Името на селището е още от времето на траките и коренът му трябва да се търси в думата вер – извор, а в съвременна интерпретация вероятното му славянобългарско име означава СВЕЩЕНИЯ ИЗВОР.

ВРАНЯ

ВРАНА

ВЪРШЕЦ – вероятното му първично име е ВРЕЩЕЦ – ВРЯЩИЯ/в смисъл на топъл, горещ/ ИЗВОР, заради съществуващия източник на топла минерална вода..

ВРШАЦ  - град в Сърбия, чието име е аналогично на град В/ъ/ршец, област Монтана

ВЕРЕНИЦА /Горна и Долна /– селища в област Монтана

Враня , Софийско

Враня , Благоевградско

Враня – град на река Българска Морава в Република Сърбия

ВЕРДИКАЛ – квартал на БАНКЯ, до 1934 г. ВЕРДИКАЛИНО и други.

            С известни резерви бих прибавил и имената на селата Враняк, Врачанско; Врана,  Шуменско; Вранино, Толбухинско; Вранско, Крумавградско; Враниловци, Габровско, които други свързват с птицата врана, както и селата Зверино /Изворино/, Горно и Долно Озирово /от езеро-силен извор/ и други, чиито имена смятам, че също произхождат от българската дума извор.

Преди да пристъпя към обосноваването на основната хипотеза за тракийското име на Враца, съм длъжен да направя известно припомняне и обобщение.

Досега споменах няколко варианта за възможни имена на първото тракийско селище:

1.      BEODIZA – четено като ВЕОДИЦА/ВЕОДИЗА или БЕОДИЦА/БЕОДИЗА

      Това име може да се изведе от надписа “КОТИС ЕТ БЕО” от съдове,     намерени в    Могиланската могила, където Котис е името ва владетелят, символично погребан там, а ВЕО/БЕО е името на селище. При наличието на крепост цялото име би звучало именно като BEODIZA / ВЕОДИЦА. Такова име на крепост се среща в хрониките, но за съжаление местоположението му /засега !/ е идентифицирано от проф. Иван Дуриданов в царството на одрисите/виж картата/. Може да се предполага, че основният критерий е бил споменаването на цар Котис по повод на тази крепост;

2.      VALVE / ВАЛВЕ / - двукрила врата, каквото се смята, че е било името на римската крепост;

3.      ВРАТЕЦ / ВРАТИК /, име напълно в традициите на първите славянски селища в района КУТЛОВЕЦ, БЕРКОВЕЦ, ДРЕНОВЕЦ, ВРЕЩЕЦ, БЕЛОГРАДЕЦ / дн. Белоградчик през турското Белоградже или Белоградче/;

4.      Употребено в някаква предполагаема, старобългарска падежна форма такова име наистина би звучало като Вратица, както предполага проф. В. Иванова при разчитането на каменния надпис.

5.      ВРАТИЦА – смятаното за славянско име на селището, което всъщност е умалителна форма на преведаното име на римската крепост.

6.      ИЗГОРИГРАД, вероятно име на селището след някакво запалване от нашественици, от което прозхожда днешното име на село Згориград.

7.      КЕМЕР – / от тур. kemer врата / - евентуален опит за даване на турско име на града, който не е добил популярност.

            След всички предходни твърдения, подкрепени с достатъчно голям брой примери, може да се изгради една нова обща хипотеза за произхода на тракийското име на град Враца в следните основни варианти:

1.      двуосновното име VERDIZA/ ВЕРДИЗА;

2.      двуосновното име VRADIZA /чете се ВРАДИЗА или ВРАДИЦА/, които съдържат в себе си тракийските думи VER / ВЕР / - извор и DIZA / ДИЗА, ДИЦА/ - крепост ;

3.      триосновното име VERATDIZA, което се чете ВЕРАTДИЦА или ВЕРАTДИЗА и съдържа тракийските думи VER - извор, AT - при и DIZA – крепост.

4.      триосновното име от смесен вид VRATDIZA, което се ПРОИЗНАСЯ като ВРАТДИЦА или ВРАТИЦА, заради елизията/ в граматиката – изпадане/.

На съвременен български език едно такова име би означавало КРЕПОСТТА ПРИ ИЗВОРА.

            Може да се очаква, че с такова или подобно име тракийската крепост и селището са възникнали и съществували до появата на римските завоеватели и даже дълго след тях. Тъй като древна Вратица се е намирала на границата между “пролатинската” /дакийска/ и “прогръцката” /тракийска/ езикова област, евентуалната промяна в начина на произнасяне на името може да е настъпила с изразеното силно гръцко влияние при и след разпадането на голямата Римска империя.

Точно тогава или в по-късните византийски периоди името на селището може да не е било идентифицирано с думите извор и крепост, а с гръцката дума βραχος /враксос/ - скали, канари и да е възприето като такова, поради другите природни забележителности, с които се отличава районът. Ако трябва да се каже по-ясно, съществува вероятност в един и същи момент различните етноси в града да са влагали различен смисъл в името. Славяните са го възприемали като малка врата и са го свързвали с прохода. Траките са знаели истинското име и са го произнасяли на съответния тракийски език или диалект. Гръцкоговорящите жители на града са виждали в името закодирания смисъл на скалите и канарите, които вече са били/а и досега са/ основната забележителност на селището. Макар, че и на гръцки съставката врат е свързана с вря и извирам, възможно е името да не е било свързвано с това, защото наличието на наставка –ица би могло да се възприме като умалителна форма в гръцкия език, т. е. малкия извор. Така може да се е появило едно гръцко произношение на името на града, което се е доближавало по звучене по-скоро до ВРАТСОС или ВРАЦОС, а по смисъл до скали, канари и е логично обяснение за днешното име ВРАЦА, както и на други подобни топоними, за които стана дума. Същото се отнася и за всички останали заселници като се има предвид, че повечето народи почти винаги се се затруднявали с езиковите произношения на чуждите думи, поради което системно са ги преиначавали, заменяйки в тях едни звуци с други.

Появата на славяните в тези райони съвпада с това активно гръцко присъствие и дълго време трите етноса: траки, гърци и славяни са живеели едновременно на територията на древното селище, като всеки на своя език е произнасял името му. Славянският вариант на името ВЕРДИЦА / ВЕРДИЗА, ВЕРАТДИЦА / ВЕРАТДИЗА или ВРАТ/Д/ИЦА / ВРАТДИЗА съвсем логично е звучал като ВРАТИЦА, в традициите на славянските думи със суфикси на –ица.

Славяни и българи може да са дали също своя принос за именуването на селището. Заварените от тях останки на старата тракийска /после римска и византийска/ крепост са били наречени, напълно в славянските традиции, ИЗВОРИГРАД, т. е. останките/градището, градо, селището/ от тракийската КРЕПОСТ ПРИ ИЗВОРА, подобно на Коритенград, Винаград, Чертиград, Козякград и др. Точно това име е било употребявано за руините до Вратцата, но в годините на турското робство са се разказвали достатъчно патриотични легенди, една от които/за запалване на града/  лесно е можела да се да трансформира смислово, а после и звуково като  ИЗГОРИГРАД. Така и тази легенда намери логично обяснение, а споменатото от Феликс Каниц истинско име на мястото при скалите се оказва, че не е правописна грешка. С това може да се обясни и разпространяваната дълги години легенда, че днешна Враца е създадена от някогашните жители на Изгориград, чието име, ако възприемем като Извориград си е точно така.

Трите начини за произнасяне на името, съответсвуващи на трите основни езика говорени дълго и по едно и също време на територията на града и околностите му, са съществували успоредно много години. Турските завоеватели са заварили селището с вече оформеното име ВРАТЦА и така са го записали в своите регистри, с всичките наудобства, произтичащи от особеностите на турския език и арабската азбука.

Поради активното претопяване на коренното тракийско население първото име на селището е било забравено по смисъл, но както се вижда, е надживяло и своите създатели, и своите рушители. То е променено по звучност и редуцирано до вид, който скрива произхода на корените му, но не е съществено изменено и дава достатъчно възможности да бъде логически разкрито и разчетено.

Настъпилите изменения и звукови трансформации в името на древна ВРАТИЦА не са от такова голямо и важно естество, че да го считаме за безвъзвратно изгубено, поради което може да се твърди, че практически то не се е променило от времето на своето възникване, а само е било забравено и съвременното му звучене е въпрос на естествени езикови процеси.

Така то се явява единственото име на вечната ВРАТИЦА/ ВРАТЦА.

ПРИКАЗКАТА ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖИ

Всичко това можеше да бъде написано на три страници. Сигурен съм, че все някога ща бъде написано и само на три реда в учебниците по история и ще гласи:  Град Враца е селище на повече от двe хиляди и петстотин години. Животът в този град никога не е спирал, затова и името му никога не е изчезвало. То е дадено от първите обитатели на района, вероятно траки и означава Крепостта при извора.

            Досегашната история на Враца се крепи на три основни мита, като трите кита, на които в древността “се е крепяла” Земята.

1.      Враца е нов град, създаден след падането под турско робство. Ако е имало по-старо селище, то е било отвъд Балкана, но турците го изгорили и хората му се заселили на ново място. Следват други подмитове и легенди.

2.      Град Враца е създаден от славяните и затова името му е дадено от тях. Този мит произхожда от славяно-българската теория за възникването на Българската държава.

3.      Селището е възникнало на основата на римската крепост Валве. Тази идея е подхвърлена още преди 140 години. Тя е плод на едни пред- и следосвобожденски търсения на двадесетина чехи, французи, германци, австроунгарци и др., които обиколили надлъж и шир старата България и като се убедили, че това също е Европа и даже по-стара от тяхната, го разказали вдъхновено на дедите ни.

            Целият ХХ век е белязан със сензационни археологически открития, които измениха историческата карта на България. От всяко кътче на земята ни, като от извори, потекоха златни и сребърни тракийски съкровища, които учудиха повече Света, отколкото нас самите. Това е трудно за възприемане от няколкото поколения потомци на древни народи, които са учили, че с братската помощ на русите славяни Аспарух е успял най-сетне да създаде държава и че всеки пъты когато тази държава е тръгвала на изчезване, славяните руси са идвали да я оправят.

Траките, които “живеели само в Добруджа и по Черноморието”, се изпарили, макар че според Херодот те били ”най-многобройният народ след индийците”; с времето и прабългарите се разпилели по света, а морето от славяни претопило всички заедно или поотделно и заплискало от Бяло море до Аляска.

Сигурно е правилно, но не е вярно. Това обаче можем да го кажем сега. А по-рано вървяхме по улиците, вглеждахме се един в друг и все не можехме да открием славяните между нас, затова пък вярата ни беше по-силна от стомана и братството ни нерушимо.

Сега стана по-трудно. Траките започнаха да се появяват от подземните си царства и напълниха музеите от Дунава до Черно и Адриатическо море. Сто години вече иманярите копаят от Рациария през Улпия Ескус до Казанлък и не могат да довършат наследството нито на траките, нито на римляните. Дето се вика: човек вече го е страх да си прекопае градината. Но ако е решил да търси нещо от славяните – може да копае колкото си иска, а като го открие, да го занесе в първия исторически музей, че да стане голяма сензация.

            “Една от особеностите на всяка исторически съществувала култура е, че тя рано или късно напомня за себе си, благодарение на това, че всеки голям съзидателен порив е способен да остави след себе си многобройни следи. Става често дори така, подложената на унищожение култура невидимо прониква сред своите унищожители, особено когато те стоят на по-нискао стъпало на развитие и са принудени да се учат от това, което се опитват да разрушават.”/19, 438/

            Това е “отмъщението” на траките, които ние сме се опитали да забравим. По силата на историческите обстоятелства, поне четвърт от българите продължават да носят в кръвта си тракийския генотип, но не могат да се разграничат от митовете и легендите. “Нашата историческа книжнина” дълго време е била манипулирана и затова историята на народа ни винаги се чете едностранчиво или се преминава от една крайност в друга. /19, 801/ В момента живеем точно в такова време. За съжаление вече поумнялата ни европейска нация си задава въпроси в повече, отколкото може сама да си отговори, а науката робува още на идеологеми. Възрастното поколение чете за миналото от вестниците, а децата ни зубрят нагодените “исторически истини”, за да изкарат изпитите за университетите.

            Историята на нашия народ все някога ще бъде пренаписана. На Враца също. Ако няма излишни залитания, траките трибали ще получат своето заслужено място в началото й. На тях ще бъде приписана заслугата не само за възникването на първите селища в района на Враца, но и на първия град. Те ще получат славата и за първото му име – Вратица. Тогава отново ще оживеят легендите, за да ни разкажат за “царската столица” и за царете, обитавали крепостта под непристъпните скали. Смятаното за легенда “сребърно съкровище, което царят държал в този град”, ще разнася славата на Вратица/Враца. Така е и сега, но “лъжата за вратата” е замъглила истината за съкровището. В сега разказваната сказка то принадлежи “На Котис от Бео”, а не на Вратица, която го е съхранила 2 500 години.

Приказката, която трябва да се разказва, може да започне с това, че тук е живял собственикът на голямото сребърно съкровище, събирано от царствените му родители, известен като КОТИС / КОТО. Котис/Кото може да е личното му име, но може да е изобщо думата за цар или владетел с определен ранг. Изписано на тракийските монети, то вероятно означава просто “царят”, както на римските е “цезарят”, а на византийските “василевсът”. Превръщането му в лично име Кото/Котис, може пак да се свърже с имената Цезар и Васил.

След героичната му смърт, далече от родината, той е символично погребан, но заедно с парадните му кнемиди, в гробницата е било сложено цялото му царско съкровище, за да го придружи в “истинския живот”. Десетки години неговите наследници и поданици са му отдавали почести като на “херой” и са знаели, че царят пази съкровището си. След ограбването му част от него е останала в гробницата, а откраднатата е поела в “посока към Европа”, но както знаем, не е стигнала много далече от Враца, а само до Рогозен. Днес двете части на голямото “сребърно царско съкровище” от Вратица обикалят не само Европа, но и целия свят като “тракийско съкровище на неизвестен владетел”, което е донесено чак от Долна Тракия или Мала Азия.  

            Манипулираната лъжа и манипулираната истина са двете страни на едно и също нещо. Затова, когато свършва едното, това не значи, че започва другото. Историческата истината не съществува. Тя е относителна, а не абсолютна и също като щастието трябва да се търси непрекъснато.

Това се отнася в пълна мяра за името на град Враца. Изградената от мен хипотеза  може да бъде само част от истината. За останалото трябват исторически и най-вече археологически доказателства. Това налага да се започнат спешни разкопки и проучвания в района, където е възникнало първото селище. Времето, в което живеем, не позволява да се заделят държавни или общински средства за това, но посегателствата около Вратцата добиват размерите на погром върху ценности и сведения, скрити под сипеите, които ще бъдат безвъзвратно загубени за историческата памет на града ни.

Ако, по-стара традиция, щастието се усмихне и на новото поколение врачански археолози, търсенията ще продължат дотогава, докато всички видят истината с очите си, макар че тя и сега е изложена на показ във Врачанския исторически музей.

И тогава ще продължим приказката.

П О С Л Е С Л О В

Тази книга е написана с намерението да привлече вниманието на цялата общественост и да предизвика нейната разумна реакция. Необходимо е създаването на Обществен фонд, в който да се акумулират достатъчно средства за извършването на системни дългогодишни изследвания върху историята на едно от най-древните селища в Европа и света, които, сигурен съм, ще се възстановят стократно. Това лято ще започнат археологически разкопки около Вратцата благодарение на проявеното разбиране и любезното съдействие на Общинския съвет – Враца и кмета на града инж. Войслав Бубев. Надявам се и други да подпомогнат начинание.

До създаването на Специален Обществен фонд за изследване на миналото на град Враца е открита временна набирателна сметка на ФОНДАЦИЯ “ВРАЦА 3000”:

Банкова сметка № 02/ 8933940;

Банков номер 1038404907;

Банков код 30006017;

Банка  Д С К

Клон 0601 Враца

ИЗПОЛЗВАНИ  МНЕНИЯ

Ст. н. с. ИВАН РАЙКИНСКИ

Ст. н. с. д-р ЙОРДАНКА МАНКОВА

        Д-р НАРЦИС ТОРБОВ

               ГЕОРГИ ГАНЕЦОВСКИ

       н. с. ВЛАДИМИР ХРИСТОВ                

               СОНЯ ДАМЯНОВА

               КИРИЛ АНДРОВСКИ

               СПАС МАШОВ

               ПЛАМЕН  ИВАНОВ

               НИКОЛАЙ ДОЙНОВ

               ГЕОРГИ ЗЛАТАНОВ

               КРАСИМИР КРЪСТЕВ /КИКО/

               ЛЮБОМИР МИНКОВСКИ

               БОЯН ПИЩИКОВ

               МАРИАН МАРКОВ

               НИКОЛАЙ ПОДВЪРЗАЧОВ

               ИВАН ЙОРДАНОВ

               МИЛЧО КОСТУРКОВ

               РОСЕН ЦОНЕВ

               ИВАН ХРИСТОВ

               СЛАВЕЙ ГРИГОРОВ

               АНГЕЛ ПРЕСТОЙСКИ

               ЛИЛИЯ ХИМИРСКА

               КРЪСТЬО ФИЛИПОВ

               ЦВЕТАН ЦВЕТКОВ

               МИЛЕНА НАЙДЕНОВА

               ИВАН ПРОДАНОВ

               ВЛАДИСЛАВА ЛАКОВА

               БИЛГИН ТОКЯЙ

               АЛИ ХАКЪ

               БОРИСЛАВ БАНЧЕВ

               ХРИСТО ВАНГЕЛОВ

               ВАЛЕРИ ВЕДОВ

               СТОЯН ТИНЧЕВ

               КРАСИМИР ЦЕНКУЛОВ

               ВАЛЕНТИН СТОЯНОВ

 ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

 1.      ИСТОРИЯ НА ГРАД ВРАЦА от древността до освобождението. Издателство на Отечествения фронт, 1976

2.      ГРАД ВРАТЦА. ПРИНОС КЪМ ИСТОРИЯТА МУ. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, том ХХ

3.      РАЙКИНСКИ, ИВАН  Прелистваме страниците на историята на Враца. ВРАЧАНСКИ ПАНАИР. Издание на Община Враца и Общински пазари и тържища-Враца 14-21.09.2003 г.

4.      СЕМЕЕН АРХИВ НА ХАДЖИТОШЕВИ. Том 1. Издателство на Българска академия на науките. София, 1984

5.      ЦАНЕВ, Стефан  БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ / 2137 г. пр. Хр. – 1453 г. сл. Хр./ КК “Труд” София и ИК “Жанет” Пловдив, 2006

6.      ДИМИТРОВ, Божидар  12 МИТА В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ Фондация “Ком” София, 2005

7.      ЙОЦОВ, Димитър КУЛТУРНО-ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА ГРАД ВРАЦА в два тома. Издателство “Полипринт”. Враца, 1998

8.      ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ том ІІІ. Гръцки извори за българската история част ІІ. Издателство на БАН. СОФИЯ,1958

9.      ДЕВЕДЖИЕВ, Марин КРАТКА ИСТОРИЯ НА СЕЛИЩНОТО РАЗВИТИЕ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ Издателство на Отечествения фронт, София, 1985

10.  НИКОЛОВ, Богдан ОТ ИСКЪР ДО ОГОСТА /История на 151 села и градове от бившия Врачански окръг/ Издателство “Алиса”,1996

11.  БЪЛГАРСКА ВОЕННА ИСТОРИЯ Издателство на БАН. София,1983

12.  КАНИЦ, Феликс ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ историческо-географско-етнографски пътеписни проучвания през 1860-1979 г. том ІІ      Издателство “Борина”,1995

13.  СТАРОГРЪЦКИ-БЪЛГАРСКИ РЕЧНИК  Съст.М. Войнов, Вл. Георгиев и др. Печатница “Книпеграфъ” София, 1943

14.  ГРЪЦКО-БЪЛГАРСКИ РЕЧНИК Издателство на Б А Н “Марин Дринов” София, 1995

15.  ЛАТИНСКО БЪЛГАРСКИ РЕЧНИК  Съст. М. Войнов, Ал. Милев  Издателство “Наука и изкуство”, 1971

16.  ТОРБОВ, Нарцис МОГИЛАНСКАТА МОГИЛА ВЪВ ВРАЦА  Монография. Издателство “Майобо”,2005

17.  ТАЧЕВА, Маргарита ЦАРЕТЕ НА ДРЕВНА ТРАКИЯ  Книга първа Издателство “АГАТО”. София, 2006

18.  НИКОЛОВ, Богдан ТОПОНИМИЯТА НА ВРАЧАНСКА ОКОЛИЯ / 17 530 имена на местности / Издателство “АЛИСА”   София, 1997

19.  ДОБРЕВ, Петър ЗЛАТНИЯТ ФОНД на българската древност Център за изследвания на българите ТАНГРА ТаНакРа ИК. София, 2005

20.  ДУРИДАНОВ, Иван  ЕЗИКЪТ НА ТРАКИТЕ Издателство “Наука и изкуство” София, 1976

21.  ДАЛЬ, Владимир Тольковый словарь живого великоруского языка  Изд. “Руский язык” Москва, 1881

22.  ГЕРОВ, Найден  РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК в шест тома. Издателство “Български писател”. София, 1975

23.  БЪЛГАРСКИ ЕТИМОЛОГИЧЕН РЕЧНИК. Свезка ІІІ. Издателство на Българска академия на науките. София, 1964

24.  ЕНЦИКЛОПЕДИЯ “БЪЛГАРИЯ” Т. 7  Академично издателство “ Проф.Марин Дринов” София, 1996

25.  ВЪЛЧЕВ, Йордан  КАЛЕНДАР И ХРОНОЛОГИЯ Център за изследвания на българите ТАНГРА ТанНакРа ИК. София, 1999

26.  ГЕОРГИЕВ, Владимир  ТРАКИЙСКИЯТ ЕЗИК 1957 Въпроси на българската етимология София 1958

27.  НАМЕРАНСКИ, Никола  ЛИЧНИТЕ ИМЕНА В СЕВЕРОЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ Етимологичен честотно-сравнителен речник. Изд. “Фабер”, 2005

28.  ХРИСТОВА, Елена; ХРИСТОВ, Николай  УЧИЛИЩЕ “ХРИСТО БОТЕВ” Създаване, развитие, значение. Враца, 1996

29.  МИЧЕВ, Николай  РЕЧНИК НА ИМЕНАТА И СТАТУТА НА НАСЕЛЕНИТЕ МЕСТА В БЪЛГАРИЯ  1878-2004. София, 2005

30.  МИЧЕВ, Н., КОЛЕДАРОВ, П. РЕЧНИК НА СЕЛИЩАТА И СЕЛИЩНИТЕ ИМЕНА В БЪЛГАРИЯ 1878-1987. София, 1989

31.  ГОЧЕВА, Златозара  ЗАВЕЩАНО ОТ ТРАКИТЕ. Издателство “Отечество” София, 1987

32.  ЕНЦИКЛОПЕДИЧЕН РЕЧНИК. КЮСТЕНДИЛ “ А – Я “. Издателство на Българска академия на науките София, 1988

33.  ЗАХАРИЕВ, Йордан КЮСТЕНДИЛСКАТА КОТЛОВИНА /Географско-етнографско изследване/. Издателство на БАН София, 1963

34.  ТУРСКИ ДОКУМЕНТИ ЗА ИСТОРИJATA НА МАКЕДОНСКИОТ НАРОД. Опширни пописни дефтери од ХVІ век за Кустендилскиот санджак. Том V. Кн. 1. Скопje, 1983

35.  ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ. Т. ІІІ. ТУРСКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ. Регистър на феодалните владения, мюлкове и вакъфи в България в ХVІ в. Издателство на БАН. София, 1972

36.  МАНКОВА, Йорданка  КУЛТЪТ КЪМ ВОДАТА В БЪЛГАРСКАТА ФОЛКЛОРНА КУЛТУРА  Известия на музеите в Северозападна България.Библиотека “Български Северозапад” кн.10  Враца, 1996

37.  БАКАЛОВ, Кънчо ОБРЕТЕНИК  Издателство на Отечествения фронт. София, 1985

38.  СЪВРЕМЕНЕН ТЪЛКОВЕН РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК  Издателство “Елпис”, 1995

39.  БЪЛГАРСКИ ТЪЛКОВЕН РЕЧНИК Съст. Л.Андрейчин, Вл.Георгиев, Ст.Илчев, Н.Костов, Ив.Леков, Ст. Стойков, Зв. Тодоров  ДИНИ София, 1955

40.  ЧЕШМЕДЖИЕВ, Антон  МИРОВО – СЕЛО НА ИНАТ Вестник “Демокрация” бр. 158/ 10 юли 1993 г.

41.  ИВАНОВА, Вера ДВА НАДПИСА НА АСЕНЕВЦИ – БАТОШЕВСКИЯТ И ВРАЧАНСКИЯТ  Известия на Българския Археологически институт       Т. ХV стр.114-145, 1946 г.

42.  АНГЕЛОВ, Иван ВРАЦА И ВРАЧАНИ В БОРБАТА ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ ОТ ТУРСКО ИГО Издание на Градски народен съвет-Враца, 1957

43.  ПЕТРОВ, П., ГЮЗЕЛЕВ, В.  ХРИСТОМАТИЯ ПО ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ   Т. 2  Издателство “Наука и изкуство” София, 1978

44.  МЛАДЕНОВ, Ст.  ЕТИМОЛОГИЧЕН И ПРАВОПИСЕН РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК  Книгоиздателство “Хр. Г. Данов- О.О.Д-во  София, 1941

45.  ПОПОВ, Константин  МЕСТНИТЕ ИМЕНА В БЕЛОСЛАТИНСКО  Държавно издателство “Наука и изкуство” София, 1960

46.  ИЗВЕСТИЯ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ МУЗЕЙ – КЮСТЕНДИЛ  Т. VІІ Кюстендил, 1997

47.  РЕЧНИК НА СЕЛИЩНИ ИМЕНА И НАЗВАНИЯ НА АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНИТЕ ЕДИНИЦИ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ ХІ – ХІХ ВЕК. Съставител Стефан Андреев. Издание на Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България. София, 2002

48.  ДЕЧЕВ, Васил МИНАЛОТО НА ЧЕПЕЛАРЕ Принос  за историята на Родопа в две книги. Издава Община Чепеларе, 2002

49.  ГРАМАТИКА НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК  Том ІІ. МОРФОЛОГИЯ Издателство на БАН София, 1983

50.   Πίτνη Сборник посветен на проф. Иван Маразов. Издателска къша “Анубис”, 2002

51.  КОПРИВЩИЦА. Издателство на Отечествения фронт. София, 1980

52.  МИКОВ, ВАСИЛ  ИЗВОРИ ЗА ИСТОРИЯТА И ГЕОГРАФИЯТА НА НАШИТЕ ГРАДОВЕ И СЕЛА. Печатница “Култура” София, 1935

53.  МИКОВ, ВАСИЛ  ПРОИЗХОД И ЗНАЧЕНИЕ НА ИМЕНАТА НА НАШИТЕ ГРАДОВЕ, СЕЛА, РЕКИ, ПЛАНИНИ, И МЕСТА София, 1943

К Н И Г О П И С

/книги, за чието съществуване знам, но не съм използвал/

ВАЙГАНД, Г. БЪЛГАРСКИТЕ СОБСТВЕНИ ИМЕНА, ПРОИЗХОД И ЗНАЧЕНИЯ  София, 1926

СТОЙКОВ, Руси НАИМЕНОВАНИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ СЕЛИЩА В ТУРСКИ ДОКУМЕНТИ НА ОРИЕНТАЛСКИЯ ОТДЕЛ НА НАРОДНАТА БИБЛИОТЕКА – от ХV в. До ХVІІІ в.

ГЕОРГИЕВ, Владимир и др. ЕЗИКОЗНАНИЕ Учебник за студентите от СУ “Климент Охридски” Наука и изкуство София, 1972

ГЕОРГИЕВ, Вл., ВЪПРОСИ НА БЪЛГАРСКАТА ЕТИМОЛОГИЯ И ОНОМАСТИКА,                                                                                                                                      София, 1960

ДУРИДАНОВ, Иван  ИЗ СТАРОПЛАНИНСКАТА ТОПОНИМИЯ /Вежен; Веслец; Крета; Леставица – Климаш; Платуница/. Известия на българското географско дружество, 1974, кн. 13

ИРЕЧЕК, Константин ПЪТУВАНИЯ ПО БЪЛГАРИЯ, 1899

ЗАХАРИЕВ, Йордан СЕЛО СЛОКОЩИЦА  София, 1929

ДРИНОВ, Марин ИЗБРАНИ СЪЧИНЕНИЯ. І . Трудове по българска и славянска история. София, 1971 Съдържа топонимичен материал от балк.земи с.186-362

БЕШЕВЛИЕВ, В., АНТИЧНАТА ТОПОНИМИЯ У НАС КАТО  ИСТОРИЧЕСКИ                                                                     ИЗВОР. Известия на Института за бълг. Език, ІІІ, 1954, стр. 341-355

ПРОУЧВАНИЯ ВЪРХУ ЛИЧНИТЕ ИМЕНА У ТРАКИТЕ, София, 1965.

ДЕЧЕВ, Д., ХАРАКТЕРИСТИКА НА ТРАКИЙСКИЯ ЕЗИК, София 1952

ФОЛ, АЛЕКСАНДЪР СПИРИДОНОВ, ТОШО  ИСТОРИЧЕСКА ГЕОГРАФИЯ НА ТРАКИЙСКИТЕ ПЛЕМЕНА до ІІІ век пр. н. е. и атлас в 2 тома

Забележка: Според проф. Дуриданов Подробна библиография на книгите и статиите върху тракийския език, публиквани от 1852 до 1970 г., може да се намери у Ж. Велкова – Балканско езикознание, ХІІ, 1971 стр. 155-184 и ХVІ, кн. І, 1972, стр. 55-63